Джефри Арчър
По-силно от меча (9)

6.

— Колко мило от ваша страна, че намерихте време да се срещнем, мистър Клифтън — каза секретарят на кабинета, докато настаняваше Хари на малката овална маса в центъра на стаята. — Особено като имам предвид колко сте зает.

Хари щеше да се разсмее, ако не седеше на Даунинг стрийт 10 срещу един от най-заетите хора в страната. Появи се секретар и постави пред него чаша чай, сякаш беше редовен посетител в кварталното му кафе.

— Надявам се, че съпругата и синът ви са добре?

— Добре са, благодаря, сър Алън. — Хари би се поинтересувал как е семейството на секретаря на кабинета, но нямаше представа дали такова съществува. Затова реши да приключи празните приказки. — Предполагам, че зад атентата е стоял Мартинес? — попита той, след като отпи глътка чай.

— Наистина е бил той, но тъй като сега си е в Буенос Айрес и много добре си дава сметка, че ако той или синовете му стъпят в Англия, ще бъдат моментално арестувани, едва ли ще ви създава неприятности отново.

— А ирландските му приятели?

— Никога не са му били приятели. Интересували са се единствено от парите му и щом кранчето пресъхнало, били напълно готови да се отърват от него. Но тъй като лидерът им и двама от помощниците му сега са на сигурно място зад решетките, не вярвам да чуем новини от тях в обозримо бъдеще.

— Открихте ли дали на борда е имало други агенти на ИРА?

— Двама. Но оттогава никой не ги е виждал. Според разузнаването са се сврели някъде в Ню Йорк и едва ли ще се върнат скоро в Белфаст.

— Много съм ви благодарен, сър Алън — каза Хари. Предполагаше, че срещата е приключила.

Секретарят на кабинета кимна, но точно когато Хари понечи да стане, каза:

— Трябва да ви призная, мистър Клифтън, че това не беше единствената причина, поради която исках да се срещнем.

Хари седна отново и се съсредоточи. Ако този човек искаше нещо, най-добре щеше да е да си отваря очите и ушите.

— Вашият шурей веднъж ми каза нещо, което ми бе трудно да повярвам. Ще съм ви благодарен, ако ми помогнете да разбера дали не е преувеличил.

— Политиците по принцип често го правят.

Сър Алън не отговори, а отвори папката пред себе си, извади един-единствен лист и го плъзна по масата.

— Ще бъдете ли така добър да го прочетете внимателно?

Хари погледна резюмето, което бе дълго стотина думи и съдържаше няколко имена на места и подробности за движение на войски в страната, както и ранговете на старшите офицери. Прочете седемте абзаца, както беше инструктиран, след което вдигна очи и кимна. Секретарят на кабинета взе листа и сложи пред Хари бележник и химикалка.

— А сега ще бъдете ли така добър да запишете онова, което прочетохте току-що?

Хари реши да се включи в играта. Взе химикалката и започна да пише. Когато приключи, подаде бележника на секретаря на кабинета, който го сравни с оригинала, изхъмка и каза:

— Значи е истина. Вие сте от онези рядко срещани хора с фотографска памет. Макар че сте допуснали една грешка.

— Годманчестър вместо Годалминг ли? — отвърна Хари. — Просто исках да се уверя, че внимавате.

Мъжът, който трудно се впечатляваше, определено бе впечатлен.

— Да не би да искате да ме включите в клубния си отбор за викторини? — попита Хари.

Сър Алън не се усмихна.

— Не. Боя се, че въпросът е малко по-сериозен, мистър Клифтън. През май ще пътувате до Москва като президент на Асоциацията на английските писатели. Сър Хъмфри Тревелян, нашият посланик там, се е сдобил с документ, който е толкова деликатен, че не може да рискува да го изпрати дори с дипломатическа поща.

— Мога ли да попитам какво е съдържанието му?

— Подробен списък с имената и местоположението на всички руски шпиони, действащи на територията на Великобритания. Сър Хъмфри не го е показал дори на заместника си. Ако успеете да ни го доставите в главата си, ще можем да разбием цялата съветска шпионска мрежа в страната и тъй като няма да има никакви документи, вие няма да бъдете изложен на никаква опасност.

— Ще го направя с готовност — без никакво колебание каза Хари. — Само че ще очаквам нещо в замяна.

— Всичко, което е по силите ми.

— Искам външният министър да отправи официален протест срещу затварянето на Анатолий Бабаков.

— Преводачът на Сталин ли? Той не написа ли книга, която беше забранена… как се казваше…

— „Чичо Джо“ — каза Хари.

— А, да, разбира се. Е, ще направя каквото мога, но не гарантирам нищо.

— Освен това трябва да направи официално изявление пред всички национални и чуждестранни осведомителни агенции в деня преди полета ми до Русия.

— Не мога да ви обещая това, но бъдете сигурен, че ще препоръчам външният министър да подкрепи кампанията ви за освобождаването на Бабаков.

— Не се съмнявам, че ще го направите, сър Алън. Но ако не успеете да ми помогнете — Хари направи пауза, — можете да си го заврете отзад и да потърсите някой друг да ви изпълнява ролята на куриер.

Думите на Хари имаха точно този ефект, който бе търсил. Секретарят на кабинета го гледаше като треснат, неспособен да каже нито дума.

 

 

Още докато се ръкуваха, Ема разбра, че гостът няма да й хареса. Все пак го поведе към двете удобни кресла до камината.

— Много се радвам, че най-сетне се срещаме, мисис Клифтън — каза той. — През годините съм чувал и чел толкова много за вас.

— А аз в последно време чета много за вас, мистър Мелър — каза Ема, докато сядаше и се вглеждаше по-внимателно в мъжа пред себе си. От един неотдавнашен профил във „Файненшъл Таймс“ знаеше, че Дезмънд Мелър е напуснал училище на шестнайсет и е започнал да работи като продавач на билети в „Кукс Травъл“. На 23 основал собствена компания, която неотдавна бе продал за близо два милиона паунда, след като беше минал през няколко добре отразени затруднения. Но Ема приемаше, че това е присъщо на повечето успешни предприемачи. Тя бе подготвена за чара му, но остана изненадана, че той изглежда много по-млад за своите четирийсет и осем години. Определено беше в добра форма, без нито един излишен килограм, и Ема трябваше да се съгласи със секретарката си, че наистина изглежда добре, макар че вкусът му към облеклото не отговаряше много на финансовия му успех.

— Надявам се, че не само лоши неща — със смях каза той.

— Е, ако може да се съди по последната ви битка за придобиване, мистър Мелър, определено не вярвате във вземането на пленници.

— Ситуацията в момента е трудна, мисис Клифтън, както несъмнено знаете, така че понякога се налага човек да си пази задника, ако ме извините за израза.

Ема се запита дали да не намери някакво извинение да прекрати преждевременно срещата въпреки факта, че бе наредила на секретарката си да не я притеснява поне половин час.

— Следя работата на съпруга ви в защита на Бабаков — каза Мелър. — Май той също ще трябва да си пази задника — добави и се ухили.

— Хари взема много присърце положението на мистър Бабаков.

— Както и всички ние, несъмнено. Но все пак се питам дали си струва усилията? Руснаците не дават и пет пари за човешките права.

— Това не би попречило на Хари да се бори за нещо, в което вярва.

— Той често ли отсъства?

— Не толкова — отвърна Ема, като се мъчеше да скрие изненадата си от внезапната смяна на темата. — От време на време прави турне за представяне на нова книга или ходи на конференции. Но когато си начело на акционерна компания, това понякога може да е и за добро.

— Много добре знам как се чувствате — каза Мелър и се наведе напред. — Жена ми предпочита да живее в провинцията, поради което аз оставам в Бристол през седмицата.

— Имате ли деца? — попита Ема.

— Една дъщеря от първия ми брак. Секретарка е в Лондон. И още една от втория.

— На колко години е тя?

— Кели е на четири и, разбира се, зная, че вашият син Себастиан неотдавна влезе в борда на „Барингтън“.

Ема се усмихна.

— В такъв случай мога ли да ви попитам защо искате да влезете в борда, мистър Мелър?

— Дез, моля. Всичките ми приятели ме наричат Дез. Както знаете, опитът ми е предимно в транспортния бизнес, макар че след като продадох компанията, започнах от време на време да се заигравам с недвижими имоти. Но въпреки това имам много свободно време и реших, че ще е забавно да работя под ръководството на жена.

Ема подмина последните му думи.

— Ако станете член на борда, какво ще бъде отношението ви към предложение за агресивен опит за придобиване?

— Като начало ще се престоря, че не проявявам интерес, и ще видя колко ще мога да издоя от тях. Тайната е да бъдеш търпелив.

— Няма ли обстоятелства, при които бихте решили да се застъпите за компанията?

— Не и ако цената е подходяща.

— Но когато „Нешънъл Бъсес“ придоби вашата компания, не бяхте ли загрижен какво ще стане със служителите ви?

— Ако са си отваряли очите, щяха да забележат какво предстои още преди години, пък и едва ли щеше да ми се отвори друг подобен шанс.

— Но ако се вярва на „Файненшъл Таймс“, само месец след придобиването половината от хората ви, някои от които са работили за вас повече от двайсет години, са били освободени.

— С бонус в размер на шест месечни заплати. И много от тях без проблем си намериха работа другаде, включително и в „Барингтън“.

— А след още един месец „Нешънъл Бъсес“ махна името ви от компанията, а заедно с него и репутацията, която сте си изградили през годините.

— Вие също сте се отказали от името си, когато сте се омъжили за Хари Клифтън — каза Дез. — Но това не ви попречи да станете председател на борда на „Барингтън“.

— Нямах избор, но подозирам, че дори това ще се промени в бъдеще.

— Да бъдем откровени. Когато теглим чертата, не можем да си позволим да бъдем сантиментални.

— Не е трудно да се разбере как сте станали такъв успешен бизнесмен, Дез, и защо бихте станали отличен директор за подходящата фирма.

— Радвам се, че мислите така.

— Но въпреки това трябва да говоря с колегите си, ако случайно не са съгласни с мен. Когато го направя, ще ви се обадя пак.

— Очаквам го с нетърпение, Ема.