Джефри Арчър
По-силно от меча (46)

43.

Съдебната зала беше претъпкана, двете страни — готови за сблъсък. Трябваше само да прозвучи гонг, за да бъде нанесен първият удар.

От едната страна на ринга седеше мистър Трелфорд, който преглеждаше за последен път последователността на въпросите си. Джайлс, Ема и Себ седяха зад него и разговаряха тихо, за да не го смущават.

Джайлс вдигна поглед, когато в залата влезе полицай, отиде до скамейката на защитата и връчи на мистър Трелфорд плик. Под името му беше изписана думата „СПЕШНО“. Трелфорд го отвори, извади писмото и го прочете бавно. Джайлс не разбра нищо от физиономията на адвоката, но позна познатия герб със зелен портикул в началото на листа.

Сър Едуард седеше сам с клиентката си от другата страна на ринга и даваше последните си инструкции.

— Бъдете спокойна, обмислете добре отговора на всеки въпрос — прошепна той. — Не бързате за никъде. Гледайте към журито и не забравяйте, че те са единствените в тази зала, които са от значение.

Множеството се смълча и всички станаха, когато прозвуча звънецът за първия рунд и реферът излезе на ринга. Дори да беше изненадана от претъпканите галерии за журналистите и зрителите, Нейна Чест съдия Лейн не го показа. Тя се поклони и присъстващите отвърнаха на комплимента. След като всички с изключение на сър Едуард седнаха, тя покани видния юрист да призове първия си свидетел.

Вирджиния бавно отиде на мястото на свидетеля и изрече клетвата толкова тихо, че почти не се чуваше. Беше с черен костюм, който подчертаваше стройната й фигура, черна шапчица, без никакви бижута и съвсем малко грим, явно за да напомни на всички присъстващи за ненавременната смърт на майор Фишър. Ако съдебните заседатели трябваше да се оттеглят сега, за да вземат решението си, резултатът щеше да е единодушен и сър Едуард би го приветствал.

— За протокола, бихте ли казали пред съда името и адреса си? — започна сър Едуард, като наместваше перуката си.

— Вирджиния Фенуик. Живея сама в скромен апартамент в Кадоган Гардънс.

Джайлс се усмихна. По-точно щеше да е: „Името ми е лейди Вирджиния Фенуик, единствена дъщеря на деветия граф Фенуик, имам къщи в Шотландия и Тоскана, както и голям апартамент на три етажа на Найтсбридж, с иконом, домашна прислужница и шофьор“.

— Можете ли да потвърдите, че сте били омъжена за сър Джайлс Барингтън, с когото после сте се развели?

— Уви, да — каза Вирджиния, обръщайки се към журито. — Джайлс беше любовта на живота ми, но семейството му така и не ме сметна за достатъчно добра за него.

Джайлс с радост би я удушил, а на Ема й се искаше да скочи и да протестира. Мистър Трелфорд задраска четири от добре подготвените си въпроси.

— Но въпреки това и въпреки всичко, през което сте минали, вие не таите неприязън към мисис Клифтън?

— Не. Честно казано, подадох този иск с натежало сърце, защото мисис Клифтън има много достойни за възхищение качества и беше несъмнено изключително добър председател на публична компания, което я прави пример за амбициозна професионалистка.

Мистър Трелфорд започна да пише нови въпроси.

— Тогава защо подадохте иска?

— Защото тя ме обвини в преднамерен опит да унищожа семейната й компания. Нищо не може да е по-далеч от истината. Аз просто исках да разбера от името на обикновените акционери като мен дали някой от директорите на борда не се е освободил от всичките си акции през уикенда преди общата годишна среща, защото според мен подобно нещо би нанесло тежък удар върху компанията. Но вместо да отговори на въпроса ми, тя предпочете да ме омаловажи, създавайки у всички събрали се впечатлението, че не зная за какво говоря.

— Идеално заучено — каза под нос Джайлс.

Коментарът му накара мистър Трелфорд да се усмихне. Той се обърна и прошепна:

— Така е, но пък докато сър Едуард стои прав, тя знае какви въпроси да очаква. Няма да може да разчита на пищов, когато дойде мой ред да я разпитам.

— По-конкретно — продължи сър Едуард — имате предвид отговора на мисис Клифтън на съвсем основателния въпрос, зададен от вас на годишната среща.

— Да. Вместо да отговори на въпроса ми, тя реши да ме унизи и да съсипе репутацията ми пред всички присъстващи, много от които са мои приятели. Не ми остана друг избор, освен да се обърна към съда.

— И сте имали предвид не майор Фишър, както погрешно е предположила мисис Клифтън, а Седрик Хардкасъл, който, както посочихте, е продал всичките си акции през уикенда преди годишната среща, като по този начин е изложил компанията на риск.

— Точно така, сър Едуард.

— Запърха ли с клепачи, или така ми се стори? — прошепна Джайлс.

— И покойният майор Фишър е бил един от финансовите ви съветници?

— Да. Всеки път, когато ми препоръчваше да купувам или да продавам акции, аз следвах съвета му. Винаги съм го смятала за честен, благонадежден и безупречен професионалист.

Ема не можеше да събере сили да погледне към журито. Джайлс го направи и видя, че заседателите попиват жадно всяка дума на Вирджиния.

Сър Едуард сниши глас като някакъв голям актьор, настояващ за тишина, преди да каже последните си думи.

— И накрая ще ви попитам, лейди Вирджиния, съжалявате ли, че заведохте дело за клевета срещу мисис Клифтън?

— Да, сър Едуард. Трагичната и ненужна смърт на скъпия ми приятел майор Алекс Фишър прави изхода от това дело маловажен. Ако оттеглянето на иска можеше да върне живота му, бих го направила без никакво колебание. — Тя се обърна към съдебните заседатели, извади кърпичка и избърса несъществуваща сълза.

— Съжалявам, че минавате през такова изпитание, лейди Вирджиния, толкова скоро след смъртта на вашия приятел и съветник майор Фишър. Нямам повече въпроси, милейди.

Ако бяха сами в залата, Трелфорд щеше да поздрави видния си приятел за майсторския разпит. Но после отвори папката си и видя думите на Джайлс, написани в началото на първата страница: „Накарайте я да изгуби самообладание“. После погледна към първия си, съставен преди малко въпрос.

— Лейди Вирджиния — започна той, като наблегна върху „лейди“, — споделихте пред съда възхищението си от мисис Клифтън и всеотдайната си любов към брат й сър Джайлс Барингтън, но въпреки това не сте поканили нито един представител на семейства Барингтън и Клифтън на сватбата ви със сър Джайлс.

— Това бе общо решение, мистър Трелфорд. Джайлс напълно споделяше становището ми.

— Ако наистина е така, лейди Вирджиния, как ще обясните думите на баща ви по време на сватбата, записани в „Дейли Експрес“ от Уилям Хики: „Дъщеря ми беше готова да се откаже от всичко това, ако Джайлс не се бе съгласил с исканията й“?

— Вестникарски клюки, целящи продаването на вестника, мистър Трелфорд. Честно казано, изненадана съм, че ви се налага да прибягвате до подобна тактика.

Сър Едуард не успя да сдържи усмивката си. Клиентката му явно се беше досетила, че ще й бъде зададен подобен въпрос.

— А по-късно, в показанията си — каза Трелфорд, бързо минавайки нататък, — вие обвинявате мисис Клифтън за развода ви.

— Тя може да бъде много решителна жена, както несъмнено сте разбрали — отвърна Вирджиния.

— Но вашият развод няма нищо общо с мисис Клифтън, а до него се е стигнало заради разправиите със съпруга ви, задето е бил изключен от завещанието на майка си.

— Не е вярно, мистър Трелфорд. Наследството на Джайлс никога не ме е интересувало. Не се омъжих за него заради богатството му, а и честно казано, аз бях по-богата от него.

Думите й предизвикаха смях в залата и съдийката се намръщи заплашително от мястото си.

— Значи не сте настоявали сър Джайлс да заведе дело срещу собствената си сестра и да оспори валидността на завещанието на майка си? И това ли е било общо решение?

— Не, това бе решение на Джайлс. Мисля, че тогава го посъветвах да не го прави.

— Може би няма да е зле да обмислите отговора си, лейди Вирджиния, защото винаги мога да призова сър Джайлс като свидетел и да го помоля да изясни нещата.

— Е, признавам, че имах чувството, че Джайлс е третиран доста зле от семейството си и че има право поне да оспори валидността на завещанието на майка си, тъй като то бе пренаписано, докато горката жена беше в болница, само дни преди да умре.

— И какво беше решението на съда по въпроса?

— Съдията отсъди в полза на мисис Клифтън.

— Не, лейди Вирджиния, не го е направил. Пред мен е решението на Негова Чест Камерон. Той е отсъдил, че завещанието е валидно и че майката на мисис Клифтън е била със здрав разум, когато го е написала. Което е особено важно, като се има предвид онова, което е казала за вас в него.

Сър Едуард тутакси скочи.

— Мистър Трелфорд — остро рече съдийката, преди сър Едуард да успее да каже и една дума. — Вече минахме по този път и видяхме, че е задънен. Ясно ли се изразих?

— Моите извинения, милейди. Ще възразите ли, ако попитам лейди Вирджиния дали мога да прочета…

— Ще възразя, мистър Трелфорд. А сега продължавайте — остро отвърна тя.

Трелфорд погледна към съдебните заседатели. По лицата им си личеше, че са пренебрегнали заръката на съдийката да не четат вестници и много добре знаят какво е било мнението на майката на мисис Клифтън за лейди Вирджиния. Поради това Трелфорд нямаше нищо против да се подчини на желанието на съдийката и да продължи нататък.

— Лейди Вирджиния, знаете ли, че въпреки решението на уважаемия съдия в полза на мисис Клифтън и на сестра й доктор Грейс Барингтън те са се съгласили, че брат им може да продължи да живее в къщата им в Глостършър и в къщата в Лондон на Смит Скуеър, докато мисис Клифтън и съпругът й продължили да живеят в далеч по-скромното Имение?

— Нямам представа как е бил настанен Джайлс, след като се разведох с него за изневяра, още по-малко какви ги е вършила мисис Клифтън.

— Нямали сте представа какви ги е вършила мисис Клифтън — повтори мистър Трелфорд. — В такъв случай, лейди Вирджиния, явно имате или много къса, или много избирателна памет, защото само преди малко казахте на журито колко много се възхищавате на мисис Клифтън. Позволете да ви напомня точните ви думи. — Той бавно обърна страница в папката си. — „Ема има много достойни за възхищение качества и беше несъмнено изключително добър председател на публична компания, което я прави пример за амбициозна професионалистка.“ Мнението ви винаги е било такова, нали, лейди Вирджиния?

— Мнението ми за мисис Клифтън не се е променило и заставам зад думите си.

— Купихте ли седем и половина процента от акциите на „Барингтън“?

— Майор Фишър го направи от мое име.

— С каква цел?

— Дългосрочна инвестиция.

— А не защото сте искали да получите място в борда на компанията?

— Не. Майор Фишър, както много добре знаете, представляваше интересите ми в борда.

— Не и през петдесет и осма година, защото тогава вие сте се появили на извънредната обща среща на „Барингтън“ в Бристол и сте заявили правото си да седите в борда и да гласувате кой да бъде следващият председател на компанията. За протокола, лейди Вирджиния, за кого гласувахте?

— За майор Фишър.

— Или по-точно срещу мисис Клифтън?

— Категорично не. Изслушах много внимателно представянето и на двамата и прецених, че ще подкрепя майор Фишър, а не мисис Клифтън.

— Е, значи явно сте забравили какво сте казали тогава, но тъй като има протоколи от срещата, позволете да ви напомня: „Не вярвам, че жените са създадени да оглавяват бордове, да застават начело на трейдюниони, да строят луксозни лайнери и да осигуряват огромни суми от банкерите в Сити“. Едва ли може да се нарече одобрение за една амбициозна професионалистка.

— Може би няма да е зле да прочетете и по-нататък, мистър Трелфорд, и да не бъдете така избирателен с цитатите си.

Трелфорд погледна след подчертания абзац и се поколеба.

Нейна Чест Лейн го побутна.

— Бих искала да чуя какво още е имала да каже лейди Вирджиния на онази среща.

— Аз също — обади се сър Едуард достатъчно високо, за да го чуят всички.

Трелфорд с неохота прочете следващите няколко реда:

— „Колкото и да се възхищавам на мисис Клифтън и всичките й постижения, смятам да подкрепя майор Фишър и мога само да се надявам, че тя ще приеме щедрото му предложение да бъде негов заместник.“ — Той млъкна и вдигна очи.

— Моля продължете, мистър Трелфорд — подкани го лейди Вирджиния.

— „Дойдох тук без предубеждения и склонна да приема всичко, но за съжаление тя не оправда очакванията ми.“

— Мисля, мистър Трелфорд, че вие имате или много къса, или много избирателна памет, а не аз — каза Вирджиния.

Сър Едуард изръкопляска, без дланите му да се докосват.

Мистър Трелфорд бързо смени темата.

— Какво ще кажете да продължим с думите на мисис Клифтън, които смятате за клевета и унижение?

— С най-голямо удоволствие.

— „Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, — продължи Трелфорд, сякаш не е бил прекъсван, — значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно.“ Майор Фишър призна, че е търгувал с акции на „Барингтън“ просто за да направи пари, което в неговия случай е било незаконно…

— В неговия, но не и в моя — каза лейди Вирджиния. — В моя случай той просто действаше от мое име. Доколкото знам, давал е абсолютно същия съвет и на други свои клиенти.

— Значи майор Фишър не ви е бил близък приятел, който ви е държал в течение с всичко ставащо в борда на „Барингтън“, а просто професионален съветник?

— Макар да бяхме приятели, мистър Трелфорд, когато ставаше въпрос за бизнес, всичко се правеше независимо и равнопоставено.

— Предполагам, лейди Вирджиния, че когато е ставало въпрос за бизнес, всичко съвсем не е било независимо, а доста свързано и, както каза мисис Клифтън, вие двамата сте планирали на три пъти да сринете компанията.

— Мистър Трелфорд, мисля, че ме бъркате с мистър Седрик Хардкасъл, член на борда на компанията, който продаде всичките си акции през уикенда преди годишната среща. Когато зададох на мисис Клифтън напълно основателен въпрос кой е този директор, тя сякаш много удобно забрави името му. Още един пример на или много къса, или много избирателна памет.

Усмивката на сър Едуард ставаше все по-широка и по-широка, а Трелфорд изглеждаше все по-неуверен и по-неуверен. Той бързо обърна на нова страница.

— Всички съжаляваме за трагичната смърт на майор Фишър…

— Аз определено — каза Вирджиния. — И както вече казах, което несъмнено сте си записали дума по дума, мистър Трелфорд, никога не бих завела дело за клевета, ако ми бе минало през ума, че това може да доведе до трагичната и ненужна смърт на мой скъп приятел.

— Наистина си спомням думите ви, лейди Вирджиния, но се питам дали забелязахте, че точно преди началото на заседанието един полицай влезе в съда и ми връчи едно писмо?

Сър Едуард се наведе напред, готов да скочи на крака.

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че то е адресирано до мен и че е написано от скъпия ви приятел майор Фишър?

Дори мистър Трелфорд да беше поискал да продължи, думите му щяха да бъдат заглушени от надигналата се в залата какофония. Единствено съдийката и журито останаха безстрастни. Адвокатът изчака да настъпи пълна тишина и продължи:

— Лейди Вирджиния, желаете ли да прочета пред съда последните думи на скъпия ви приятел майор Фишър, написани малко преди смъртта му?

Сър Едуард скочи.

— Милейди, не съм виждал това писмо сред доказателствата и съответно нямам представа дали е допустимо, или дори автентично.

— Кървавото петно върху плика предполага, че е автентично, милейди — каза Трелфорд и размаха плика пред журито.

— Аз също не съм виждала писмото, сър Едуард — каза съдийката, — така че то определено не може да се допусне като доказателство, докато не реша.

Трелфорд нямаше нищо против да ги остави да дискутират дали писмото е допустимо, или не, тъй като чудесно си даваше сметка, че е нанесъл удара си, без да е нужно да показва доказателства.

Джайлс се вгледа в безстрастното като на сфинкс лице на Трелфорд и не беше сигурен дали адвокатът на Ема желае писмото да бъде прочетено в съда, но след първоначалния триумф на лейди Вирджиния тази сутрин той отново бе посял семето на съмнението в умовете на съдебните заседатели. Всички в залата бяха приковали поглед в него.

Мистър Трелфорд прибра писмото във вътрешния джоб на сакото си и се усмихна на съдийката.

— Нямам повече въпроси, милейди.