Джефри Арчър
По-силно от меча (37)

34.

Стюардесата започна последното си минаване, за да се увери, че пътуващите в първа класа са закопчали коланите си, докато самолетът се спуска към Ленинград.

— Извинете — каза Хари. — Знаете ли кога е следващият полет обратно до Лондон?

— Този самолет има четиричасов престой и трябва да отлети за Лондон в девет и десет вечерта.

— Не ви ли е малко тежичко?

— Не — отвърна тя с усмивка. — Винаги оставаме с преспиване в Ленинград. Ако се връщате с вечерния полет, ще ви обслужва друг екипаж.

— Благодаря — каза Хари. — Много ми помогнахте.

Обърна се към прозореца и загледа как любимият град на Толстой става все по-голям и по-голям, макар да подозираше, че великият писател би останал ужасен от смяната на името му. Когато чу как хидравличните механизми спускат колесниците, се запита дали ще има достатъчно време да приключи с пазаруването и да се качи на борда преди вратата да се заключи.

Когато колелата докоснаха пистата, усети прилив на адреналин, какъвто бе имал само когато се озоваваше зад вражеските линии през войната. Понякога забравяше, че това беше преди почти трийсет години, когато бе с десетина килограма по-лек и много по-пъргав. Е, поне този път нямаше да очаква германски полк да настъпва срещу него.

Беше запомнил всичко, което му бе казала г-жа Бабакова. Не беше записал нищо от страх някой да не открие какво е замислил. Не каза на никого, освен на Ема истинската причина за посещението си в Ленинград, макар че Джайлс се беше досетил, че отива там, за да прибере книгата — макар че „да прибере“ не беше правилната дума.

Докато самолетът се друсаше по неравната писта, Хари прецени, че ще му трябва най-малко час да мине през митницата и да успее да размени няколко паунда срещу местната валута. Всъщност му отне час и четиринайсет минути, въпреки че имаше само ръчен багаж и обмени десет паунда срещу двайсет и пет рубли. След това трябваше да се нареди на дългата опашка за таксита, защото руснаците така и не бяха схванали принципите на свободното предприемачество.

— До ъгъла на Невски проспект и Болшая Морская — каза той на шофьора на родния му език с надеждата, че ще знае адреса. Часове наред бе учил руски, макар че в действителност щяха да му трябват само няколко добре овладени фрази. Намерението му бе след няколко часа да пътува обратно за Англия след успешно завършена мисия, както би казал старият му командир.

По пътя минаха покрай двореца на Юсупови и мислите на Хари се насочиха към Распутин. Великият манипулатор сигурно се бе наслаждавал на малката си хитрост. Хари се надяваше, че няма да бъде отровен, увит в килим и пуснат през дупка в леда на Малая Невка. Осъзна, че ако иска да се върне на летището навреме за обратния полет в 21:10 до „Хийтроу“, ще разполага само с двайсет-трийсет минути. Но това щеше да е повече от достатъчно.

Шофьорът спря пред антикварната книжарница и посочи брояча. Хари извади банкнота от пет рубли и му я подаде.

— Няма да се бавя много, така че ще бъдете ли така добър да ме изчакате?

Шофьорът прибра парите и кимна отсечено.

Веднага щом влезе в книжарницата, Хари разбра защо г-жа Бабакова е избрала точно това място за скривалище на съкровището си. Сякаш не искаха да продават нищо. Зад щанда седеше възрастна жена, забила нос в книга. Хари й се усмихна, но тя дори не вдигна глава, когато звънчето на вратата иззвъня.

Хари взе две книги от първата попаднала му лавица и се престори, че ги преглежда, докато бавно се придвижваше към задната част на книжарницата, а сърцето му се разтуптяваше по-силно с всяка крачка. Щеше ли да е още там? Дали някой вече не я бе купил, само за да открие, че си е взел погрешна книга? Дали някой друг купувач се е добрал до наградата и е унищожил „Чичо Джо“ от страх, че могат да го хванат с нея? Можеше да измисли десетки причини дългата осем хиляди километра разходка да се окаже напразно пилеене на време. Но в този момент надеждата все още имаше превес пред очакването.

Когато най-сетне стигна рафта, на който г-жа Бабакова бе скрила труда на съпруга си, Хари затвори очи и се замоли. После погледна и видя, че „Тес от рода Д’Ърбървил“ вече не е на мястото си; между „Повест за два града“ и „Даниел Деронда“ зееше празно място, покрито с тънък слой прах. Г-жа Бабакова не беше споменала „Даниел Деронда“.

Хари погледна към щанда и видя как възрастната жена обръща страницата. Повдигна се на пръсти, протегна се и взе „Повест за два града“ от рафта. Посипа се прах. Когато я отвори, си помисли, че ще получи инфаркт. Държеше в ръцете си не произведението на Дикенс, а тънката книга на Анатолий Бабаков.

За да не привлича вниманието към наградата, взе други два романа от същия рафт: „Зелената мантия“ на Джон Бъкен и „Джамайка Ин“ на Дафни дю Морие, и се престори, че продължава да гледа книгите, докато вървеше бавно към щанда. Почувства се едва ли не виновен, че прекъсва четенето на жената, докато оставяше трите книги пред нея.

Тя ги отвори една по една, за да види цените. Г-жа Бабакова бе написала цената с молив. Обърнеше ли още една страница, всичко щеше да е свършено. Но тя не го направи. Използва пръстите си вместо сметало и накрая каза:

— Осем рубли.

Хари й подаде две банкноти от по пет рубли — на конференцията в Москва го бяха предупредили, че продавачите са длъжни да докладват за всеки, който се опитва да купи нещо с чужда валута и са длъжни да откажат продажбата и да конфискуват парите. Благодари, когато жената му върна рестото. Когато излезе от книжарницата, тя вече беше обърнала друга страница.

— Към летището — каза Хари, докато се качваше в чакащото такси.

Шофьорът го погледна изненадано, но послушно обърна и пое по обратния път.

Хари отново отвори книгата, за да се увери, че не е илюзия. Тръпката от гонитбата се сменяше с ликуване. Обърна първата страница и зачете. Всички часове в учене на руски най-сетне се отплащаха. Обърна страницата.

Заради вечерното задръстване обратният път до летището се оказа по-дълъг, отколкото беше очаквал. Започна да поглежда часовника си на всеки няколко минути, изпълнен с опасение, че може да изпусне самолета. Когато таксито го остави при летището, вече бе стигнал до седма глава и смъртта на втората жена на Сталин. Подаде още пет рубли на шофьора и без да чака рестото, изтича в летището и забърза към гишето.

— Имате ли билети за полета до Лондон от девет и десет?

— Първа или икономична? — попита служителката.

— Първа.

— До прозореца или до пътеката?

— До прозореца, ако обичате.

— Шест А — каза тя и му подаде билета.

На Хари му стана смешно, че ще се върне на същото място, на което бе седял на идване.

— Имате ли багаж за регистриране, сър?

— Не, само това — каза той и показа малкия си сак.

— Самолетът излита след малко, сър, така че е най-добре да побързате към митницата.

Хари се запита колко ли пъти на ден й се налага да произнася тези думи. Побърза да се подчини и докато минаваше покрай телефонните кабини, мислите му се насочиха към Ема и г-жа Бабакова, но трябваше да изчака да се върне в Лондон, преди да им съобщи новината.

Беше само на няколко крачки от паспортния контрол, когато усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и видя двама яки млади милиционери, застанали от двете му страни.

— Елате с мен — каза единият, уверен, че Хари знае руски.

— Защо? — попита Хари. — Връщам се в Лондон и не искам да изпусна полета си.

— Трябва да проверим багажа ви. Ако няма нищо нередно, ще имате предостатъчно време да хванете полета си.

Хари се замоли да търсят наркотици, пари в брой или някаква друга контрабанда. Замисли се дали да не се отскубне и да побегне. Преди двайсет години може би…

Милиционерите спряха пред врата без надпис, отключиха я и тикнаха Хари вътре. Вратата се затръшна зад него и ключът се завъртя в ключалката. Хари се огледа. Малка маса, два стола и никакви прозорци. Абсолютно голи стени, украсени единствено с черно-бяла снимка на другаря Брежнев.

След малко ключалката изщрака отново. Хари вече беше измислил наполовина версията, че е дошъл в Санкт Петербург да посети Ермитажа. Вратата се отвори и в стаята влезе мъж. Видът на високия елегантно облечен служител изпълни Хари с опасения. Мъжът носеше тъмнозелена униформа с три златни звезди на пагоните и толкова много медали на гърдите, че будеха страх. Следваха го двама съвсем различни мъже, чийто външен вид като че ли опровергаваше теорията за еволюцията на Дарвин.

— Мистър Клифтън, аз съм полковник Маринкин и водя това разследване. Отворете чантата си. — Хари отвори сака си и отстъпи назад. — Извадете всичко на масата.

Хари извади тоалетните си принадлежности, панталони, чорапи, кремава риза, ако му се наложи да преспи, и три книги. Полковникът прояви интерес единствено към книгите и след като ги разгледа няколко минути, остави две от тях на масата.

— Можете да си съберете багажа, мистър Клифтън.

Хари издиша с облекчение и прибра нещата си в сака. Поне цялото упражнение не беше пълна загуба на време. Знаеше, че книгата съществува, и дори беше прочел седем глави, които щеше да запише по време на полета.

— Знаете ли коя е тази книга? — попита полковникът и вдигна третата книга.

— „Повест за два града“ — отвърна Хари. — Една от любимите ми, макар и да не се смята за един от шедьоврите на Дикенс.

— Не си играйте с мен — каза Маринкин. — Не сме такива глупаци, за каквито ни смятате, арогантни англичани такива. Тази книга, както много добре знаете, е „Чичо Джо“ от Анатолий Бабаков. От няколко години се опитвате да се доберете до нея. Днес почти успяхте. Планирали сте всичко до най-малката подробност. Първо посещавате госпожа Бабакова в Питсбърг, за да научите къде е скрила книгата. След завръщането си в Бристол започвате да учите руски и дори впечатлявате преподавателя си. Заминавате за Ленинград само няколко дни преди визата ви да изтече. Влизате в страната само с ръчен багаж, чието съдържание показва, че не смятате дори да преспите, и обменяте само десет паунда в рубли. Казвате на таксиметровия шофьор да ви закара до забутана антикварна книжарница в центъра на града. Купувате три книги, две от които бихте могли да откриете във всяка книжарница в Англия. После казвате на шофьора да ви откара обратно до летището и си резервирате място за следващия полет за дома, като дори получавате същото място. Кого си мислите, че заблуждавате? Не, мистър Клифтън, късметът ви свърши и ви арестувам.

— По какви обвинения? — попита Хари. — Защото съм купил книга ли?

— Спестете си тези излияния за съда, мистър Клифтън.

 

 

— Някой си мистър Бишара чака на трета линия — каза Рейчъл. — Да ви свържа ли?

— Да — отвърна Себ, сложи ръка на микрофона и помоли двамата си колеги да го оставят за няколко минути.

— Мистър Клифтън, мисля, че е време за още една игра на табла.

— Не съм сигурен, че мога да си я позволя.

— В замяна за урока ще ви помоля само за информация.

— Какво искате да знаете?

— Попадали ли сте на човек на име Дезмънд Мелър?

— Да, попадал съм.

— И какво е мнението ви за него?

— По десетобалната система ли? Единица.

— Разбирам. Ами за някой си майор Алекс Фишър, депутат?

— Минус едно.

— Все още ли притежавате шест процента от „Фартингс“?

— Седем, но тези акции все още не се продават.

— Не това е причината да ви попитам. Какво ще кажете за десет вечерта в „Клеърмонт“?

— Не можем ли да го направим малко по-късно? Ще водя леля си Грейс на „Смъртта на търговския пътник“ в театър „Олдуич“, но тя винаги предпочита да хване последния влак за Кеймбридж, така че ще мога да дойда към единайсет.

— За мен ще е удоволствие да ви изчакам заради леля ви, мистър Клифтън. С нетърпение очаквам да се видим в единайсет в „Клеърмонт“, за да обсъдим „Смъртта на търговския пътник“.