Джефри Арчър
По-силно от меча (8)

5.

След като приключи с обличането, Боб Бингам се огледа във високото огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Двуредното му вечерно сако с широки ревери надали щеше да се върне на мода в близко бъдеще, както редовно му напомняше жена му. Той й отвръщаше, че костюмът е бил достатъчно добър за баща му, когато е бил председател на борда на „Рибен пастет Бингам“, и следователно би трябвало да е достатъчно добър и за него.

Присила не беше съгласна, но пък напоследък помежду им трудно се намираше съгласие. И двамата още обвиняваха близката й приятелка лейди Вирджиния Фенуик за ненавременната смърт на Джесика Клифтън и за това, че синът им Клайв, който тогава бе сгоден с Джесика, не беше стъпвал в Мейбълторп Хол от онзи паметен ден. Жена му беше наивна и благоговееше пред Вирджиния, но Боб още живееше с надеждата, че Присила най-сетне ще дойде на себе си и ще види проклетницата такава, каквато е в действителност, което ще им позволи отново да станат семейство. Боеше се обаче, че това няма да се случи в скоро време, пък и точно сега имаше по-належащи проблеми. Тази вечер щяха да се появят пред очите на широката публика като гости на масата на председателя на борда. Боб изобщо не бе уверен, че Присила ще успее да запази добро поведение за повече от няколко минути. Надяваше се, че ще се върнат в каютата си здрави и читави.

Боб се възхищаваше на Ема Клифтън, тази Будика^[1] на Бристол, както беше известна както на приятели, така и на врагове. Подозираше, че ако научи за прякора си, Ема ще го носи като почетна значка.

По-рано през деня Ема беше пъхнала бележка под вратата на каютата им с предложение да се срещнат в Салона на кралицата около 19:30, преди да отидат на вечеря. Боб си погледна часовника. Вече беше осем без десет, а от жена му още нямаше и следа, макар да чуваше звука на течаща вода от банята. Закрачи напред-назад из помещението, като едва сдържаше раздразнението си.

Боб много добре знаеше, че лейди Вирджиния е завела дело за клевета срещу председателя — нещо, което едва ли щеше да забрави, тъй като седеше точно зад нея, когато между двете прехвърчаха искрите. Когато дойде ред на въпросите на годишната среща на акционерите, лейди Вирджиния беше попитала дали е вярно, че един от директорите на „Барингтън“ е продал всичките си акции с намерението да срине компанията. Разбира се, тя имаше предвид малкия заговор на Седрик Хардкасъл да спаси компанията от агресивния опит за придобиването й от дон Педро Мартинес.

Ема отговори решително и напомни на лейди Вирджиния, че майор Фишър, нейният представител в борда, е продал акциите й и ги е изкупил две седмици по-късно, за да навреди на репутацията на компанията, като в същото време докара добра печалба на клиента си.

„Ще се видим в съда“ — това бе единственото, което Вирджиния можа да каже по въпроса, и седмица по-късно Ема наистина се чу с адвоката й. Боб нямаше никакви съмнения на чия страна ще застане жена му, ако се стигне до съд. Сигурен беше, че ако по време на вечерята Присила чуе някаква ценна информация, която би могла да помогне на каузата на приятелката й, ще я предаде на адвокатите на Вирджиния секунди след като слезе на сушата в Ейвънмаут. И двете страни отлично си даваха сметка, че ако Ема изгуби делото, ще бъде съсипана не само репутацията й, но и ще й се наложи да се оттегли от поста си председател на „Барингтън“.

Не беше казал на Присила нищо за ИРА и за онова, което бяха обсъждали на извънредната среща на първата сутрин от плаването; само беше повторил историята за ученията на военните и макар че определено не му вярваше, Присила научи единствено, че Себастиан е избран в борда.

След цял ден пазаруване в Ню Йорк, което излезе на Боб няколко палети рибен пастет, тя не повдигна въпроса отново. Боб обаче се боеше, че ще го направи пред Ема по време на вечерята и че ако това стане, ще му се наложи умело да смени темата. Слава богу, лейди Вирджиния не беше изпълнила заплахата си да участва в плаването, защото ако беше на борда, нямаше да миряса, докато не разбере какво точно се е случило в малките часове на първата нощ.

Присила най-сетне излезе от банята — чак в осем и десет.

 

 

— Май е по-добре да тръгваме на вечеря — каза Ема.

— Но Бингам не трябваше ли да дойдат? — попита Хари.

— Да — каза Ема и си погледна часовника. — Преди повече от половин час.

— Не се нервирай, скъпа — решително каза Хари. — Ти си председател на компанията и не бива да позволяваш Присила да види, че те е раздразнила, защото целта й е точно такава. — Ема отвори уста да възрази, но той добави: — И гледай на вечерята да не казваш нищо, което Вирджиния би могла да използва в съда, защото е ясно на чия страна е Присила Бингам.

Покрай всички други проблеми, с които се беше сблъскала през изминалата седмица, Ема беше изключила от мислите си възможното дело, а тъй като адвокатите на Вирджиния не й бяха досаждали от няколко месеца, дори беше започнала да се чуди дали тя тихомълком не се е отказала. Проблемът беше, че Вирджиния не правеше нищо тихомълком.

Ема тъкмо даваше поръчката си на оберкелнера, когато Хари стана от мястото си.

— Ужасно съжалявам, че ви накарах да чакате — каза Присила, — но съвсем изгубих представа за времето.

— Няма проблем — отвърна Хари, издърпа стола й и я изчака да се настани.

— Може би е време да поръчваме — каза Ема, която явно желаеше да напомни на гостенката си колко дълго е трябвало да я чакат.

Без да бърза, Присила прелисти подвързаното в кожа меню и на няколко пъти промени решението си, преди най-сетне да избере. След като келнерът прие поръчката й, Хари я попита дали денят й в Ню Йорк е минал приятно.

— О, да, на Пето авеню има чудесни магазини! Предлагат много повече, отколкото магазините в Лондон, макар че намирам цялото изживяване за доста изтощително. Когато се върнах на кораба, направо се проснах на леглото и заспах. А вие успяхте ли да обиколите магазините, мистър Клифтън?

— Не, имах среща с издателя си, а Ема отиде да посети един свой роднина.

— О, да, съвсем забравих, че вие пишете романи. Просто не намирам време да чета книги — каза Присила, докато поставяха пред нея купа вряла доматена супа. — Не съм поръчвала супа — каза тя на келнера през рамо. — Поръчах пушена сьомга.

— Съжалявам, мадам — каза келнерът и махна супата, а Присила подметна:

— Сигурно е много трудно да се намери опитен персонал за пътнически кораб.

— Надявам се, че няма да имате нищо против, ако започнем — каза Ема и взе лъжицата си за супа.

— Намерихте ли роднината си? — попита Боб.

— За съжаление не. Заминал е за Кънектикът, така че се срещнах с Хари и изкарахме късмет да си намерим билети за един следобеден концерт в центъра „Линкълн“.

— Кой беше изпълнителят? — попита Боб, докато поставяха пред Присила блюдо пушена сьомга.

— Ленард Бърнстейн. Изпълни увертюрата на „Кандид“, а след това изсвири концерт за пиано на Моцарт.

— Просто не знам как намирате време за такива неща — обади се Присила между две хапки.

Ема понечи да отговори, че не си прекарва живота в пазаруване, но погледна Хари и видя, че той я гледа намръщено.

— Веднъж слушах Бърнстейн с Лондонския симфоничен оркестър в Кралската фестивална зала — каза Боб. — Брамс. Беше направо великолепно.

— А вие с Присила ли бяхте на изтощителната обиколка из магазините на Пето авеню? — попита Ема.

— Не, отскочих до Долен Ийст Сайд да видя дали има смисъл да се опитвам да пробия на американския пазар.

— И какво е заключението ви? — попита Хари.

— Американците не са съвсем готови за пастета на Бингам.

— А кои страни са готови? — попита Хари.

— Единствено Русия и Индия, ако трябва да съм откровен. А те вървят със свои проблеми.

— Какви? — с искрен интерес попита Ема.

— Руснаците не обичат да си плащат сметките, а индийците често не могат.

— Може би проблемът е в това, че предлагате само един продукт? — предположи Ема.

— Мислех си за разнообразяване, но…

— Може ли да говорим за нещо различно от рибен пастет? — обади се Присила. — В края на краищата нали уж сме на ваканция.

— Разбира се — каза Хари и попита: — Как е Клайв? — И веднага съжали за думите си.

— Чудесно, благодаря — побърза да отвърне Боб. — А вие сигурно се гордеете с избирането на Себастиан в борда.

Ема се усмихна.

— Е, това едва ли може да се нарече изненада — каза Присила. — Да бъдем откровени, ако майка ти е начело на компанията и семейството ти държи повечето акции, можеш да сложиш в борда и кокер шпаньол, а останалите директори ще махат послушно с опашки.

Хари си помисли, че Ема ще избухне, но за щастие устата й беше пълна и последва дълго мълчание.

— Това полусурово ли е? — остро попита Присила, когато пред нея сложиха стек.

Келнерът провери поръчката.

— Не, мадам, средно опечено.

— Поръчах полусуров стек. Съвсем ясно и разбираемо. Вземете го и ми донесете каквото поръчах.

Келнерът сръчно и мълчаливо взе блюдото, а Присила се обърна към Хари.

— Можете ли да си изкарвате хляба като писател?

— Трудно е — призна Хари. — Най-вече защото има много отлични писатели. Все пак…

— Все пак сте женен за богата жена, така че едва ли има кой знае какво значение, нали?

Коментарът й затвори устата на Хари, но не и на Ема.

— Е, поне открихме, че имаме нещо общо, нали, Присила?

— Така е — каза Присила, без да й мигне окото. — Но пък аз съм старомодна и са ме възпитали с представата, че естественият ред на нещата е мъжът да се грижи за жената. Някак не ми се струва правилно да е обратното. — Отпи глътка вино и докато Ема се канеше да каже нещо, добави с топла усмивка: — Боя се, че се усеща вкус на корк.

— На мен ми се вижда отлично — каза Боб.

— Скъпият Робърт още не може да прави разлика между кларет и бургундско. Всеки път, когато организираме парти, аз избирам виното. Келнер! — каза тя, обръщайки се към сомелиера. — Ще ни трябва друга бутилка мерло.

— Веднага, мадам.

— Предполагам, че рядко посещавате Северна Англия — каза Боб.

— Не много често — призна Ема. — Но част от рода ми е от високата част на Шотландия.

— Част от моя също — каза Присила. — Родена съм в Камбъл.

— Това е по-скоро в ниската част — каза Ема и Хари я срита под масата.

— Несъмнено сте права, както винаги — отвърна Присила. — Така че знам, че няма да имате против да ви задам един личен въпрос. — Боб остави ножа си и погледна напрегнато жена си. — Какво всъщност се случи през първата нощ от плаването? Защото знам, че не е имало никакви военни кораби.

— Откъде можеш да знаеш подобно нещо, когато точно тогава спеше дълбоко? — каза Боб. 

— А според вас какво е станало, Присила? — попита Ема, прибягвайки към тактиката, която брат й често използваше, когато не искаше да отговаря на някой въпрос.

— Някои пътници твърдят, че една от турбините е експлодирала.

— Машинното отделение е отворено за пътници по всяко време — каза Ема. — Всъщност днес имаше обиколка там. Отидоха доста хора.

— Освен това чух, че в каютата ви е гръмнала бомба — непоколебимо рече Присила.

— Можете да посетите каютата ни по всяко време, за да коригирате зле информирания клюкар, пускащ подобни слухове.

— А един друг човек ми каза — продължи упорито Присила, — че група ирландски терористи са се качили на кораба около полунощ…

— Но са открили, че всички места са заети и тъй като няма свободни каюти, били принудени да скочат в морето и да плуват обратно до Белфаст ли?

— А чухте ли историята за марсианците, долетели от далечния космос и кацнали в единия от комините? — включи се Хари, когато келнерът се появи отново с недопечен стек.

Присила едва го удостои с поглед и стана от мястото си.

— Всички вие криете нещо — каза тя и пусна салфетката си на масата. — И възнамерявам да открия какво е, преди да стигнем Ейвънмаут.

Тримата я гледаха как се отдалечава безметежно и излиза от салона.

— Моите извинения — каза Боб. — Оказа се по-зле, отколкото се опасявах.

— Не се безпокойте — отвърна Хари. — Моята жена пък хърка.

— Не е вярно! — заяви Ема, а двамата мъже избухнаха в смях.

— Бих дал половината си състояние, за да имам връзка като вашата.

— Бих го взел — отвърна Хари и този път беше ред на Ема да го срита по кокалчетата под масата.

— Е, благодарна съм за едно, Боб — каза Ема отново с председателски тон. — Съпругата ви явно няма представа какво се е случило през първата нощ в морето. Но ако разбере…

 

 

— Бих искала да открия тази среща, като поздравя сина си Себастиан Клифтън с добре дошъл в борда.

В балния салон се разнесоха одобрителни възгласи.

— Макар да съм извънредно горда от постиженията на мистър Клифтън на такава млада възраст, смятам, че трябва да го предупредя, че членовете на борда ще наблюдават със значителен интерес приноса му към компанията.

— Благодаря, госпожо председател, за топлото посрещане и безценния ви съвет. — Думите на Себ накараха неколцина от борда да се усмихнат. Беше показал самоувереността на майка си и чара на баща си.

— Да продължим нататък — каза Ема. — Позволете да ви запозная с новостите около случката, станала известна като инцидента с Кралския военноморски флот. Макар че все още не можем да си позволим да се отпуснем, най-лошите ни опасения като че ли не се сбъднаха. Никаква важна информация не е стигнала до пресата от двете страни на Атлантика и доколкото разбирам, значителна заслуга за това има и от номер десет. Тримата ирландци, арестувани в малките часове на първата нощ от плаването, вече не са на борда. След като пристанахме и всички пътници слязоха на сушата, те бяха дискретно прехвърлени на фрегата на Кралския флот, която в момента пътува към Белфаст.

— Повреденото витло, макар да не е напълно поправено, работи с шейсет процента от капацитета си и ще бъде сменено след завръщането ни в Ейвънмаут — продължи тя. — Екипите по поддръжката се трудиха денонощно върху пораженията по корпуса през целия ни престой в Ню Йорк и свършиха отлична работа. Само опитен моряк би могъл да забележи някакви признаци на ремонти. По-нататъшната работа по корпуса също ще бъде извършена в Ейвънмаут. Очаквам, че когато „Бъкингам“ поеме на второто си плаване до Ню Йорк осем дни след пристигането си, никой няма да подозира, че сме имали проблеми. Мисля обаче, че би било неразумно да обсъждаме инцидента извън заседателната зала и че е най-добре да се придържаме към официалната версия за случилото се, ако започнат да ни задават въпроси.

— Ще се обърнем ли към застрахователната компания? — попита Нолс.

— Не — твърдо заяви Ема. — Защото ако го направим, това несъмнено ще повдигне много въпроси, на които не искам да отговарям.

— Разбрано, госпожо председател — каза Добс. — Но колко ни струва инцидентът с Кралския флот?

— Още не разполагам с точната сума, за да я представя на борда, но ми беше казано, че е около седем хиляди паунда.

— Нищожна сума предвид обстоятелствата — обади се Бингам.

— Така е. В протокола обаче не трябва да се записва нищо за инцидента, както и не бива да се обсъжда с акционерите.

— Госпожо председател, ще трябва да включа нещо за случилото се — обади се секретарят на компанията.

— В такъв случай се придържайте към официалното обяснение, мистър Уебстър, и не разгласявайте никаква информация без моето одобрение.

— Както кажете, госпожо председател.

— А сега да продължим с по-положителни новини. — Ема погледна папката си. — Всички места на „Бъкингам“ за обратното пътуване до Ейвънмаут са заети и вече имаме седемдесет и два процента заети места за второто пътуване до Ню Йорк.

— Наистина добра новина — каза Бингам. — Не бива обаче да забравяме, че онези сто осемдесет и четири безплатни места, които обещахме като компенсация, със сигурност ще бъдат заети при някое бъдещо плаване.

— „При някое бъдещо плаване“ — точно това е важното, мистър Бингам. Ако ги разпределим равномерно през следващите две години, те няма да се отразят много върху приходите ни.

— Боя се, че има и нещо друго, което може да се отрази върху приходите ни — обади се Анскот. — И по-лошото е, че проблемът не е по наша вина.

— Какво имате предвид? — попита Ема.

— Проведох много интересен разговор с брат ви и останах с впечатлението, че е доста уверен относно последствията от заема на милиард и половина паунда от МВФ за спиране на падането на валутата ни. Освен това той спомена, че е възможно правителството да вдигне корпоративния данък на седемдесет процента, както и деветдесет процента данък върху приходите на всеки, който печели над трийсет хиляди годишно.

— Мили боже — обади се адмиралът. — Чудно ми е дали ще мога да си позволя собственото си погребение.

— А последната идея на министъра на финансите — продължи Нолс, — която за мен е почти немислима, е никой бизнесмен или турист да не може да напуска страната с повече от петдесет паунда в брой.

— Това едва ли ще стимулира хората да пътуват в чужбина — малко кисело отбеляза Добс.

— Мисля, че мога да намеря вратичка — каза Себастиан.

Членовете на борда се обърнаха към най-новия си колега.

— Провеждам малко проучване какво са намислили конкурентите ни и се оказва, че собствениците на „Ню Йорк“ и „Франция“ са намерили решение на данъчните си проблеми. — Себ вече беше грабнал вниманието на борда. — „Ню Йорк“ вече не е регистриран като собственост на американска компания въпреки факта, че централата й и повечето й служители си остават в Ню Йорк. От данъчни съображения компанията е била регистрирана в Панама. Всъщност, ако погледнете тази снимка внимателно — Себ постави голяма фотография на „Ню Йорк“ в средата на масата, — ще видите малък панамски флаг на кърмата, въпреки че звездите и ивиците си остават навсякъде другаде, от чиниите в ресторантите до килимите в каютите.

— И французите ли правят същото? — попита Нолс.

— Определено, но с една тънка галска разлика. На кърмата на „Франция“ се развява алжирски флаг, което според мен е просто политически номер.

И извади друга снимка, този път на големия френски лайнер, която започна да обикаля заседателната маса.

— Това законно ли е? — попита Добс.

— Правителствата не могат да направят абсолютно нищо — каза Себ. — И двата кораба са в открито море повече от триста дни в годината и ако питате пътниците, всичко на борда е точно такова, каквото е било винаги.

— Тази идея не ми харесва — каза адмиралът. — Не ми се вижда редно.

— Първият ни дълг трябва да е към акционерите — обърна се Нолс към колегите си. — Затова предлагам Клифтън да представи доклад по темата, за да можем да го обсъдим по-подробно на следващата среща на борда.

— Добра идея — подкрепи го Добс.

— Не съм против идеята, но финансовият ни директор има алтернативно решение, което някои от вас могат да намерят за по-привлекателно. — Ема кимна към Майкъл Карик.

— Благодаря, госпожо председател. Всъщност идеята е съвсем проста. Ако искаме да построим втори кораб и се възползваме от отстъпката, предлагана от „Харланд и Волф“ в определения в договора срок, бихме избегнали плащането на какъвто и да било корпоративен данък през следващите четири години.

— Със сигурност има някаква уловка — усъмни се Нолс.

— Оказва се, че няма — каза Ема. — Всяка компания може да поиска данъчни облекчения по капиталов проект, стига да се придържа към цената, уточнена в оригиналния договор.

— Защо правителството би се съгласило с подобно нещо, когато другите предложени от него мерки са толкова драконови? — попита Мейнард.

— Защото помага за намаляване на безработицата — отвърна Себ. — А в последния си манифест лейбъристите обещаха да работят точно в тази посока.

— В такъв случай съм за това решение — каза Добс. — Но колко време имаме, преди да решим дали да приемем, или не офертата на „Харланд и Волф“?

— Малко повече от пет месеца — каза Карик.

— Предостатъчно, за да стигнем до решение — каза Мейнард.

— Но това не решава ограничението от петдесет паунда за пътниците ни — отбеляза Анскот.

Себ не успя да сдържи усмивката си.

— Вуйчо Джайлс ми посочи, че нищо не може да попречи на пътник да плаща с чекове, докато е на борда.

— Но ние нямаме банкови клонове на „Бъкингам“ — напомни му Добс.

— „Фартингс“ с радост ще отворят клон — отвърна Себ.

— В такъв случай предлагам предложението също да бъде включено в доклада на мистър Клифтън — каза Анскот. — Както и други предложения, които да бъдат предоставени на всички членове на борда преди следващата среща.

— Съгласна — заяви Ема. — Значи ни остава само да решим кога ще е следващата среща.

Както обикновено, мина доста време преди да се определи дата, която да е удобна за всички членове на борда.

— И да се надяваме, че дотогава инцидентът с Кралския флот ще бъде само фолклор. Имаме ли други въпроси за обсъждане? — попита Ема и огледа присъстващите.

— Да, госпожо председател — каза Нолс. — Поискахте да предложим възможни кандидати за вакантното място в борда.

— Имате ли някого предвид?

— Дезмънд Мелър.

— Онзи, който основа „Бристол Бъс“ ли?

— Същият. Но миналата година продаде компанията си на „Нешънъл Бъсес“. Направи доста добра печалба и сега разполага с купища свободно време.

— И значителни познания в транспортния бизнес — обади се Анскот, с което разкри, че двамата с Нолс работят в комбина.

— В такъв случай ще поканя мистър Мелър на среща следващата седмица — каза Ема преди някой от двамата да предложи кандидатурата за гласуване.

Нолс неохотно се съгласи.

Ема обяви края на срещата. Беше много доволна, когато видя колко директори отидоха при Себастиан да го поздравят с влизането му в борда. Бяха толкова много, че мина известно време преди тя да успее да поговори насаме със сина си.

— Планът ти проработи идеално, Себ.

— Да, но беше очевидно, че твоята идея е по-приемлива за мнозинството от моята. Все пак още не съм убеден, че трябва да рискуваме такъв голям капитал за построяването на нов кораб. Ако финансовите перспективи за страната са толкова лоши, колкото смята вуйчо Джайлс, на следващата Коледа може да се окажем с две издънки. И ако това стане, ще го отнесе бордът на „Барингтън“.