Джефри Арчър
По-силно от меча (4)

1.

— Височество — промърмори Хари и се сепна от дрямката си.

Рязко се надигна, запали нощната лампа, стана и бързо отиде до вазата с лилиите. Прочете за втори път картичката от кралицата майка. „Благодаря за паметния ден в Бристол. Надявам се вторият ми дом да има успешно първо плаване.“ И подпис: „Нейно Кралско Височество кралица Елизабет, кралицата майка“.

— Ама че тъпа грешка! — възкликна Хари. — Как не я забелязах?

Грабна халата си и запали лампата на тавана.

— Да не би да е време за ставане? — попита сънено Ема.

— Да — каза Хари. — Имаме проблем.

Ема примижа към часовника на нощното шкафче.

— Ама още е три… — запротестира тя, после погледна съпруга си, който продължаваше да се взира напрегнато в лилиите. — Какво е станало?

— Титлата на кралицата майка не е „Нейно Кралско Височество“.

— Да де — каза все още сънената Ема. — Всички го знаят.

— Всички, освен онзи, който е изпратил цветята. Правилното обръщение към кралицата майка е „Нейно Величество“, а не „Нейно Кралско Височество“. „Височество“ е обръщение към принцеса.

Ема стана с неохота, зашляпа по пода, застана до Хари и погледна картичката.

— Обади се на капитана и му кажи да дойде веднага — каза Хари. — Трябва да разберем какво има във вазата — добави и клекна.

— Сигурно само вода — каза Ема и посегна към вазата.

Хари сграбчи китката й.

— Вгледай се по-внимателно, скъпа. Вазата е прекалено голяма за нещо така деликатно като букет лилии. Обади се на капитана — повтори той, този път по-настоятелно.

— Може просто цветарят да е сгрешил.

— Да се надяваме — каза Хари и тръгна към вратата. — Но това не е риск, който можем да си позволим.

— Къде отиваш? — попита Ема, докато вдигаше телефона.

— Да събудя Джайлс. Той има повече опит с експлозивите от мен. Две години ги е залагал под краката на настъпващите немци.

Хари излезе в коридора и зърна някакъв възрастен мъж да изчезва към централното стълбище. За миг си помисли, че човекът се движи прекалено бързо за годините си. Почука решително на вратата на Джайлс, но му се наложи да заблъска с юмрук, преди да му отговори сънен глас:

— Кой е?

— Хари.

Напрегнатият му тон накара Джайлс моментално да скочи и да отвори вратата.

— Какво има?

— Ела с мен — каза Хари без никакви обяснения.

Джайлс навлече халата си и последва зет си по коридора към голямата каюта.

— Добро утро, сестричке — каза на Ема, когато влязоха.

Хари му подаде картичката и каза само:

— Нейно Кралско Височество.

— Ясно — каза Джайлс, докато се взираше в картичката. — Значи не кралицата майка е изпратила цветята. Но ако не е тя, тогава кой? — Наведе се да огледа вазата. — Който и да го е направил, би могъл да напъха вътре доста семтекс^[1].

— Или просто вода — каза Ема. — Сигурни ли сте, че не се тревожите напразно?

— Ако е вода, тогава защо цветята вече увяхват? — попита Джайлс.

Точно тогава капитан Търнбул почука на вратата и влезе.

— Викали сте ме, госпожо председател.

Ема започна да му обяснява защо съпругът й и брат й клечат пред масата.

— На борда има четирима служители от САС — прекъсна я капитанът. — Те биха могли да отговорят на всички въпроси на мистър Клифтън.

— Предполагам, че не са се озовали на борда случайно — каза Джайлс. — Не мога да повярвам, че са решили да прекарат едновременно почивката си в Ню Йорк.

— Тук са по молба на секретаря на кабинета — отвърна капитанът. — Но сър Алън Редмейн ме увери, че става въпрос просто за предпазна мярка.

— Както обикновено, този човек знае нещо, което ние не знаем — рече Хари.

— Значи може би е време да разберем какво е това нещо.

Капитанът излезе и тръгна енергично по коридора към каюта 119. Полковник Скот-Хопкинс отговори на почукването много по-бързо от Джайлс.

— Имате ли експерт по обезвреждане на бомби в екипа си?

— Сержант Робъртс. Беше в сапьорското отделение в Палестина.

— Нужен ми е веднага. В каютата на председателя.

Без да губи време да пита защо, полковникът се затича по коридора към централното стълбище и едва не се сблъска с капитан Хартли, който тичаше насреща му.

— Току-що видях Лайъм Дохърти да излиза от тоалетната в салона на първа класа.

— Сигурен ли си?

— Да. Влезе като лорд и след двайсет минути излезе като Лайъм Дохърти. Тръгна към втора класа.

— Това може да обясни всичко — каза Скот-Хопкинс и продължи надолу по стълбището, следван плътно от Хартли. — Коя е каютата на Робъртс? — попита той, без да забавя крачка.

— Седем четири две — отвърна Хартли, докато прескачаха червената верига, преграждаща по-тясното стълбище. Не спряха, докато не стигнаха седма палуба, където ефрейтор Кран излезе от сенките.

— Дохърти да е минавал покрай теб преди няколко минути?

— По дяволите — рече Кран. — Знаех си, че съм видял кучия син да се перчи по Фолс Роуд. Влезе в седемстотин и шеста.

— Хартли — каза полковникът, докато тръгваше по коридора, — двамата с Кран дръжте под око Дохърти. Гледайте да не излезе от каютата си. Направи ли опит, арестувайте го.

След секунди заблъска по вратата на каюта 742. Сержант Робъртс отвори на секундата и поздрави Скот-Хопкинс с „Добро утро, сър“, сякаш командирът му редовно го будеше посред нощ по пижама.

— Робъртс, грабвай инструментите и тръгвай с мен. Нямаме нито миг за губене — каза полковникът и отново забърза.

Робъртс успя да догони командира си след третата площадка. Когато стигнаха коридора на първа класа, Робъртс вече знаеше от кои негови умения има нужда. Втурна се в каютата на председателя и се вгледа внимателно във вазата, след което бавно я обиколи.

— Ако е бомба, е голяма — каза след миг. — Дори не мога да си представя колко жертви ще има, ако не я обезвредим.

— Можете ли да го направите? — с изненадващо спокоен глас попита капитанът. — Защото ако не можете, първата ми отговорност е за живота на пътниците. Не искам това пътуване да се сравнява с едно друго катастрофално първо плаване.

— Не мога да направя нищичко, без да имам достъп до контролния панел. А той трябва да е някъде на кораба — каза Робъртс. — Може би някъде съвсем наблизо.

— Обзалагам се, че е в каютата на лорда — каза полковникът. — Защото вече знаем, че той не е лорд, а атентатор от ИРА — Лайъм Дохърти.

— Някой знае ли коя е каютата? — попита капитанът.

— Трета — каза Хари и си спомни за възрастния мъж, който се движеше прекалено бързо за годините си.

Капитанът и сержантът се втурнаха навън, следвани от Скот-Хопкинс, Хари и Джайлс. Капитанът отвори вратата на каютата с ключа си и се дръпна, за да направи път на Робъртс. Сержантът бързо отиде до големия куфар в средата на помещението, вдигна предпазливо капака и надникна вътре.

— Господи, нагласена е да се взриви след осем минути и трийсет и девет секунди.

— Не можете ли просто да прекъснете някоя жица? — попита Търнбул и посочи безбройните разноцветни жици.

— Да, но коя точно… — отвърна Робъртс, без да поглежда към капитана, докато внимателно отделяше червените, черните, сините и жълтите жици. — Много пъти ми се е случвало да работя с подобни устройства. Шансът е винаги едно към четири и не съм склонен да поема подобен риск. Бих си помислил, ако бях сам насред пустинята, но не и на кораб насред океана със стотици хора около мен.

— Тогава веднага да домъкнем тук Дохърти — предложи капитан Търнбул. — Той ще знае коя жица да се прекъсне.

— Съмнявам се — каза Робъртс. — Подозирам, че Дохърти не е основният атентатор. Със сигурност си имат специален човек, който да свърши работата, а един дявол знае къде е той.

— Времето ни изтича — напомни полковникът, загледан в неуморно движещия се секундарник. — Седем минути и три, две, една…

— Робъртс, какво предлагате? — спокойно попита капитанът.

— Няма да ви хареса, сър, но при тези обстоятелства можем да направим само едно. И дори то е много рисковано, като се има предвид, че ни остават по-малко от седем минути.

— Ами кажи го тогава — нетърпеливо каза полковникът.

— Вземаме шибаната ваза, хвърляме я зад борда и се молим.

Хари и Джайлс изтичаха в голямата каюта и заеха позиция от двете страни на вазата. Облечената вече Ема имаше някои въпроси, но като разумен председател предпочете да не си отваря устата.

— Вдигнете я внимателно — каза Робъртс. — Все едно е тенджера с вряща вода.

Хари и Джайлс приклекнаха и бавно вдигнаха вазата от масата. Щом се увериха, че я държат здраво, тръгнаха странично през каютата към отворената врата. Скот-Хопкинс и Робъртс разчистваха препятствията по пътя им.

— След мен — каза капитанът, когато двамата излязоха в коридора и бавно тръгнаха към централното стълбище.

Хари не можеше да повярва колко тежка е вазата. Спомни си гиганта, който я бе донесъл в каютата. Нищо чудно, че не се беше задържал в очакване на бакшиш. Сигурно вече пътуваше обратно за Белфаст или седеше някъде до радио и чакаше да чуе за съдбата на „Бъкингам“ и колко пътници са изгубили живота си.

Щом стигнаха стълбището, Хари започна да брои на глас всяко стъпало. На шестнайсетото спря да си поеме дъх, докато капитанът и полковникът отваряха летящата врата към откритата палуба — гордостта и радостта на Ема.

— Трябва да идем колкото се може по-близо до кърмата — каза капитанът. — Така ще имаме повече шансове да избегнем повреди по корпуса. — Хари не изглеждаше убеден. — Не се безпокойте, не е много далеч.

„Колко ли далеч не е много далеч?“, зачуди се Хари. Идеше му да запрати вазата зад борда веднага, но премълча и продължи да напредва стъпка по стъпка към кърмата.

— Много добре знам как се чувстваш — каза Джайлс, който явно му беше прочел мислите.

Продължиха да пълзят като охлюви покрай плувния басейн, тенискорта и шезлонгите, грижливо подредени в очакване на гостите, които още спяха. Хари се опита да не мисли колко време им остава преди…

— Две минути — точно тогава се обади сержант Робъртс, гледаше часовника си.

С крайчеца на окото си Хари виждаше парапета при кърмата на кораба. Намираше се съвсем близо, но той знаеше, че последните няколко крачки ще са най-бавните, също като при покоряването на Еверест.

— Петдесет секунди — каза Робъртс, когато спряха до стигащия до кръста им парапет.

— Помниш ли как метнахме Фишър в реката в края на срока?

— Бих ли могъл да забравя?

— Добре, броим до три, мятаме това чудо в океана и се отърваваме веднъж завинаги от него — каза Джайлс.

— Едно… — двамата залюляха вазата, но тя помръдна само няколко сантиметра, — две… — може би още няколко, — три… — Замахнаха колкото се може по-силно и запратиха вазата над парапета. Докато тя летеше надолу, Хари беше убеден, че ще падне на палубата или в най-добрия случай ще улучи парапета, но тя успя да прелети на сантиметри от него и цопна в морето. Джайлс вдигна ликуващо ръце и извика: „Успяхме!“.

В същия миг бомбата избухна и ги запрати назад през палубата.