Джефри Арчър
По-силно от меча (6)

3.

— Как се сдоби с това насинено око, татко? — попита Себастиан, когато дойде на закуска в грил ресторанта на „Бъкингам“.

— Майка ти ме разкраси, понеже се осмелих да намекна, че хърка — отвърна Хари.

— Не хъркам — заяви Ема, докато мажеше масло върху препечена филийка.

— Откъде можеш да си сигурна дали не хъркаш, щом спиш? — подметна Хари.

— Ами ти, вуйчо Джайлс? Майка ми ли ти счупи ръката, задето си й казал, че хърка? — попита Себ.

— Не хъркам! — повтори Ема.

— Себ — твърдо каза Саманта, — не бива да задаваш въпроси, когато виждаш, че не искат да ти отговорят.

— Казано от дъщерята на дипломат — отбеляза Джайлс и се усмихна през масата на приятелката на Себ.

— Казано от политик, който не иска да отговори на въпроса ми — каза Себ. — Все пак държа да разбера…

— Добро утро, говори капитанът — изпращя глас от високоговорителя. — В момента плаваме със скорост двайсет и два възела. Температурата е двайсет градуса по Целзий и не очакваме промени във времето през следващото денонощие. Желая ви приятен ден и ви съветвам да се възползвате от всички удобства, които може да ви предложи „Бъкингам“, особено от шезлонгите и плувния басейн на горната палуба, който е уникален за този кораб. — Последва дълга пауза, след което капитанът продължи: — Някои пътници ме питаха за силния шум, който ги събудил посред нощ. Оказа се, че британският флот е провеждал нощни учения в Атлантика и макар че бяха на няколко морски мили от нас, в ясна нощ звукът се разпространява надалеч. Извинявам се на всички, които са се събудили от стрелбата, и мога да ви уверя, че в нито един момент не сме били застрашени. Благодаря и още веднъж ви желая приятен ден.

Себастиан остана с впечатлението, че капитанът чете предварително написан текст, и когато погледна през масата към майка си, на лицето му ясно личеше, че не се съмнява кой е авторът.

— Иска ми се да бях член на борда — каза той.

— Защо? — попита Ема.

— Защото тогава може би щях да разбера какво се е случило нощес — отвърна той, без да откъсва очи от майка си.

 

 

Десетимата мъже останаха прави, докато Ема заемаше мястото си начело на масата — непозната маса, но пък и балният салон на „Бъкингам“ не беше пригоден за спешно заседание на борда.

Всички бяха сериозни. Бяха се сблъсквали с кризи през живота си, но не и с такива размери. Дори устните на адмирал Съмърс бяха свити на тънка черта.

Ема отвори синята кожена папка, подарък от Хари по случай първото й назначаване за председател. Помисли си, че именно Хари я беше предупредил за кризата и после се бе справил с нея.

— Не е нужно да ви казвам, че всичко, което ще обсъдим днес, трябва да остане строго поверително, защото едва ли ще е преувеличение, ако кажа, че бъдещето на „Барингтън Шипинг“, без да споменавам безопасността на всички на борда, е заложено на карта — започна тя.

Хвърли поглед към дневния ред, подготвен от секретаря на компанията Филип Уебстър един ден преди отплаването от Ейвънмаут. Той вече не беше актуален. Промененият дневен ред съдържаше само една точка и тя определено щеше да е единствената, обсъждана днес.

— Като начало извън протокола ще разкажа за всичко, случило се в малките часове на нощта, след което трябва да решим как да действаме — каза Ема. — Съпругът ми ме събуди малко след три…

След двайсет минути Ема отново погледна бележките си. Чувстваше, че е покрила всичко станало, но знаеше, че няма как да предвиди бъдещето.

— Размина ли ни се? — поинтересува се адмиралът, след като Ема попита дали има въпроси.

— Повечето пътници приеха обяснението на капитана без проблем. — Тя обърна една страница. — Дотук обаче имаме оплаквания от трийсет и четирима пътници. Всички, с изключение на един, приеха като компенсация безплатно пътуване с „Бъкингам“ в бъдеще.

— И можете да сте сигурни, че ще има още цял куп оплаквания — каза Боб Бингам, чиято обичайна северняшка прямота подейства като студен душ на външно спокойните по-стари членове на борда.

— Какво ви кара да мислите така? — попита Ема.

— Щом другите пътници разберат, че е достатъчно само да напишат оплакване, за да си издействат безплатно пътуване, повечето ще тръгнат направо към каютите си и ще извадят листата и писалките.

— Може би не всички мислят като вас — обади се адмиралът.

— Точно затова съм в борда — отвърна Бингам, без да му мигне окото.

— Госпожо председател, казахте, че всички с изключение на един са се съгласили на безплатно пътуване — обади се Джим Нолс.

— Да — каза Ема. — За съжаление един американски пътник заплашва да съди компанията. Казва, че бил на палубата през малките часове и нито видял, нито чул военни кораби, но въпреки това успял да си счупи глезена.

Всички членове на борда заговориха едновременно. Ема ги изчака да се успокоят.

— Имам среща с мистър… — тя погледна бележките си — Хейдън Ранкин в дванайсет.

— Колко американци имаме на борда? — попита Бингам.

— Стотина. Защо питате, Боб?

— Да се надяваме, че повечето от тях не са гонещи линейки адвокати, в противен случай ще има да се съдим до края на живота си. — Около масата се разнесе нервен смях. — Ема, уверете ме, че мистър Ранкин не е адвокат.

— По-лошо — отвърна тя. — Политик е. Конгресмен от Луизиана.

— Червей, изкарал късмета да се озове в бъчва с пресни ябълки — каза Добс, който рядко изказваше мнението си на заседанията на борда.

— Не ви разбирам, друже — каза Клайв Анскот от другата страна на масата.

— Местен политик, който сигурно си мисли, че му е паднала възможност да се прочуе на националната сцена.

— Само това ни трябва — каза Нолс.

Бордът се смълча. Накрая Боб Бингам каза направо:

— Ще се наложи да го отстреляме. Единственият въпрос е кой ще дръпне спусъка.

— Май ще трябва да съм аз — обади се Джайлс. — Защото съм единственият друг червей в бъчвата. — Добс се смути подобаващо. — Ще се опитам да се натъкна на него преди срещата му с вас, госпожо председател, и ще се опитам да уредя нещо. Да се надяваме, че е демократ.

— Благодаря, Джайлс — каза Ема, която още не беше свикнала брат й да се обръща към нея с „госпожо председател“.

— Какви са пораженията по кораба от експлозията? — попита Питър Мейнард, който досега си беше мълчал.

Всички погледи се обърнаха към другия край на масата, където седеше капитан Търнбул.

— Не толкова, колкото се опасявах — каза капитанът, докато ставаше. — Едно от четирите основни витла е повредено от взрива и няма да мога да го сменя, докато не се върнем в Ейвънмаут. Има и малко поражения по корпуса, но са съвсем повърхностни.

— Това ще ни забави ли? — попита Майкъл Карик.

— Не толкова, че някой да разбере, че плаваме с двайсет и два възела вместо с двайсет и четири. Другите три витла са в добро състояние и тъй като от самото начало смятах да пристигнем в Ню Йорк в ранните часове на четвърти, само най-наблюдателният пътник ще забележи, че сме закъснели с няколко часа.

— Обзалагам се, че наблюдателният пътник ще е конгресмен Ранкин — каза Нолс, с което не разведри особено обстановката. — И как обяснихте пораженията на екипажа?

— Не съм. Не им се плаща да задават въпроси.

— Ами обратното пътуване до Ейвънмаут? — попита Добс. — Ще успеем ли да се върнем навреме?

— Инженерите ни ще работят непрекъснато по повредите на кърмата през трийсет и шестте часа престой в Ню Йорк, така че когато дойде време да отплаваме, би трябвало да сме в чудесна бристолска форма.

— Добре казано — отбеляза адмиралът.

— Но това може да е най-малкият ни проблем — каза Анскот. — Не забравяйте, че на борда има клетка на ИРА. Един бог знае какво са замислили за останалата част от пътуването.

— Трима от тях вече са арестувани — каза капитанът. — Оковани са в буквалния смисъл на думата и ще бъдат предадени на властите веднага щом пристигнем в Ню Йорк.

— Но няма ли вероятност на борда да има и други членове на ИРА? — попита адмиралът.

— Според полковник Скот-Хопкинс клетките на ИРА обикновено се състоят от четирима или петима агенти. Така че да, възможно е да имаме още един-двама на борда, но те най-вероятно ще се покриват, след като трима от колегите им са арестувани. Мисията им явно се провали, което едва ли ще е повод за хвалене в Белфаст. И мога да потвърдя, че мъжът, който достави цветята в каютата на председателя, вече не е на борда: явно е слязъл, преди да отплаваме. Подозирам, че ако има други, те едва ли ще бъдат с нас на обратното плаване.

— Сещам се за нещо не по-малко опасно от конгресмен Ранкин, че и от ИРА — каза Джайлс. Като изпечен политик, представителят на Бристолското пристанище моментално привлече вниманието на аудиторията.

— Кого или какво имаш предвид? — попита Ема и погледна брат си.

— Четвъртата власт. Не забравяй, че покани журналисти с надеждата да отразят пътуването. Сега те разполагат със сензация.

— Така е, но никой извън тази стая не знае какво точно се е случило. Пък и само трима журналисти приеха поканата ни — от „Телеграф“, „Мейл“ и „Експрес“.

— Трима са предостатъчно — обади се Нолс.

— Човекът от „Експрес“ е пътуващ кореспондент — каза Ема. — Рядко е трезвен по обед, така че се погрижих в каютата му винаги да има поне две бутилки „Джони Уокър“ или „Гордънс“. „Мейл“ спонсорираха дванайсет безплатни пътувания, така че едва ли ще имат интерес да излизат с гръмки репортажи. Но Дерек Харт от „Телеграф“ вече обикаля и задава въпроси.

— Хартлес^[1], както е известен в гилдията — каза Джайлс. — Ще се наложи да му подхвърля още по-голяма история, за да отвлека вниманието му.

— Какво може да е по-голямо от възможното потапяне на „Бъкингам“ от ИРА на първото му плаване?

— Възможното потапяне на Великобритания от лейбъристко правителство. Каним се да обявим заем от милиард и половина паунда от МВФ в опит да спрем падането на британската лира. Главният редактор на „Телеграф“ с радост ще посвети няколко страници на тази новина.

— Дори да го направи, залогът е толкова голям, госпожо председател, че според мен трябва да сме готови за най-лошия възможен резултат — каза Нолс. — В края на краищата, ако нашият американски политик реши да разгласи историята или мистър Харт от „Телеграф“ се натъкне на истината, или пък, да не дава господ, ако ИРА имат втори план, това може да се окаже първото и последно плаване на „Бъкингам“.

Отново последва дълго мълчание.

— Е — каза накрая Добс, — нали обещахме на пътниците, че ги очаква пътуване, което няма да забравят до края на живота си.

Никой не се разсмя.

— Мистър Нолс е прав — каза Ема. — Ако някой от тези сценарии се осъществи, никакви безплатни пътувания и бутилки уиски и джин няма да ни спасят. Цената на акциите ни ще се срине за часове, резервите на компанията ще се изчерпат и продажбите на билети ще секнат, ако перспективните пътници решат, че съществува и най-малък шанс в съседната каюта да се спотайва атентатор от ИРА. Безопасността на нашите пътници е основната ни задача. Предвид това ви съветвам днес да събирате всякаква възможна информация, като в същото време уверявате пътниците, че всичко е наред. Аз ще съм в каютата си, така че ако попаднете на нещо, знаете къде да ме намерите.

— Идеята не е добра — твърдо рече Джайлс и Ема го погледна изненадано. — Госпожа председателят трябва да бъде видяна на горната палуба как разпуска и се наслаждава. Така е много по-вероятно да убедим пътниците, че няма причини да се безпокоят.

— Умно — отбеляза адмиралът.

Ема кимна. Канеше се да стане от мястото си, за да покаже, че срещата е приключила, когато секретарят на компанията Филип Уебстър се обади:

— Някакви други въпроси?

— Не мисля — отвърна Ема, която вече ставаше.

— Само още един въпрос, госпожо председател — каза Джайлс и Ема отново седна. — След като вече съм член на правителството, нямам друг избор, освен да се оттегля като директор на компанията, тъй като нямам право да заемам доходоносен пост, докато служа на Нейно Величество. Осъзнавам, че звучи малко помпозно, но това важи за всеки нов министър. А и в моя случай влязох в борда само за да не допуснем майор Фишър да стане негов председател.

— Слава богу, че вече не е в борда и на борда — каза адмиралът. — Ако беше, вече целият свят щеше да знае какво се е случило.

— Може би именно това е причината да не е сред нас — каза Джайлс.

— Ако е така, ще си трае, освен ако не иска да бъде арестуван за съдействие на терористи.

Ема потръпна. Не искаше да повярва, че дори Фишър е в състояние да падне толкова ниско. Но покрай опита на Джайлс в училище и в армията не би трябвало да се изненадва, че след като Фишър бе започнал да работи за лейди Вирджиния, двамата не се бяха обединили, за да помогнат на нейната кауза. Обърна се отново към брат си.

— И за да разведря обстановката, бих искала да изкажа официално благодарността си към Джайлс, че служи като директор на компанията в такъв критичен период. Оставката му обаче ще отвори две свободни места в борда, тъй като сестра ми доктор Грейс Барингтън също се оттегли. Можете ли да ми препоръчате подходящи кандидати, които биха могли да ги заместят?

— Ако позволите, бих искал да направя предложение — каза адмиралът и всички се обърнаха към стария морски вълк. — „Барингтън“ е фирма с дълги и силни местни връзки. Председателят на борда е представител на фамилията, така че може би е време да се обърнем към следващото поколение и да поканим Себастиан Клифтън да влезе в борда, като по този начин продължи семейната традиция.

— Но той е само на двайсет и четири! — възрази Ема.

— Иначе казано, не много по-млад от любимата ни кралица, когато зае престола — напомни й адмиралът.

— Седрик Хардкасъл, това прозорливо старо куче, сметна Себастиан за достатъчно добър да бъде негов личен помощник във „Фартингс Банк“ — намеси се Боб Бингам и намигна на Ема. — Освен това разбрах, че неотдавна е бил повишен като заместник-директор на отдела за недвижими имоти на банката.

— А аз пък уверено мога да кажа — добави Джайлс, — че когато трябваше да вляза в правителството, изобщо не се поколебах да натоваря Себастиан с управлението на семейните акции.

— В такъв случай ми остава само едно — каза адмиралът. — Да предложа Себастиан Клифтън да бъде поканен да влезе в борда на „Барингтън Шипинг“.

— За мен е удоволствие да подкрепя предложението — обади се Бингам.

— Признавам, че се чувствам неловко — каза Ема.

— Това определено ти се случва за първи път — каза Джайлс, с което повиши настроението.

— Да обявя ли предложението за гласуване, госпожо председател? — попита Уебстър.

Ема кимна и седна.

— Адмирал Съмърс предложи — продължи секретарят — и мистър Бингам подкрепи предложението мистър Себастиан Клифтън да бъде поканен в борда на „Барингтън“. — Замълча за момент. — Кой е за?

Всички, с изключение на Ема и Джайлс вдигнаха ръце.

— Против?

Никой не вдигна ръка. Последвалите аплодисменти изпълниха Ема с гордост.

— И така, мистър Себастиан Клифтън е избран за член на борда на „Барингтън Шипинг“.

— Да се молим да има борд, в който да влезе — прошепна Ема на брат си, след като секретарят на компанията обяви срещата за приключена.

 

 

— Винаги съм смятал, че е от порядъка на Линкълн и Джеферсън.

Мъжът на средна възраст, облечен в риза с разкопчана яка и спортно сако, вдигна очи от книгата, без да я затваря. Няколкото светли кичура рехава коса, които все още се задържаха на главата му, бяха грижливо сресани в опит да скрият преждевременното му оплешивяване. До стола му беше подпрян бастун.

— Извинете — каза Джайлс. — Не исках да ви прекъсвам.

— Няма проблем — отвърна мъжът с характерния си южняшки акцент, но пак без да затвори книгата. — Всъщност — добави той — винаги съм се срамувал от това колко малко познаваме историята на вашата страна, докато вие сте така добре осведомени за нашата.

— Защото вече не владеем половината свят, а вие, изглежда, сте на път да го направите — отвърна Джайлс. — Между другото, чудно ми е дали човек в инвалидна количка може да бъде избран за президент през втората половина на двайсети век — добави той, като погледна книгата в ръцете на мъжа.

— Съмнявам се — с въздишка отвърна американецът. — Кенеди победи Никсън благодарение на телевизионен дебат. Ако го бяхте слушали по радиото, щяхте да си помислите, че победителят е Никсън.

— По радиото никой не може да види как се потиш.

Американецът повдигна вежда.

— Откъде тази добра осведоменост за американската политика?

— Член на парламента съм. А вие?

— Щатски конгресмен от Батън Руж.

— И тъй като не може да сте на повече от четирийсет, предполагам, че сте се прицелили във Вашингтон.

Ранкин се усмихна, но запази самообладание като опитен картоиграч.

— Сега е мой ред да ви задам въпрос. Как се казва жена ми?

Джайлс знаеше кога е претърпял поражение, така че отговори:

— Розмари.

— Е, вече установихме, че тази среща не е случайна. Сър Джайлс, с какво мога да ви помогна?

— Искам да поговорим за снощи.

— Не се изненадвам, тъй като не се съмнявам, че вие сте сред шепата хора на борда, които знаят какво всъщност се случи в малките часове.

Джайлс се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Корабът беше мишена на терористична атака, но за щастие успяхме да…

Американецът махна пренебрежително с ръка.

— Не е нужно да научавам подробностите. Просто ми кажете с какво мога да ви помогна.

— Опитайте се да убедите сънародниците си на борда, че Кралският военноморски флот наистина е провеждал учение. Ако успеете да го направите, познавам един човек, който ще ви бъде вечно благодарен.

— Сестра ви ли?

Джайлс кимна. Вече не се изненадваше.

— Досетих се, че проблемът трябва да е сериозен, когато я видях как седи на горната палуба и се прави, че не я е грижа за нищо. Странно поведение за уверен председател, който по моя преценка изобщо не се интересува от слънчеви бани.

— Вината е моя. Но сме изправени…

— Както казах, спестете ми подробностите. Подобно на него — каза Ранкин и посочи снимката на корицата на книгата — не се интересувам от заглавията в утрешните вестници. Смятам да остана дълго в политиката, така че ще направя онова, което ме помолите. Обаче, сър Джайлс, това означава, че сте ми длъжник. И бъдете сигурен, че ще дойде време, когато ще си поискам дълга — добави той, преди да се върне към „Животът на Рузвелт“.

 

 

— Пристанахме ли вече? — попита Себастиан, когато двамата със Саманта седнаха на масата за закуска.

— Преди повече от час — отвърна Ема. — Повечето пътници вече слязоха.

— И тъй като това е първото ти посещение в Ню Йорк — каза Сам, докато Себ сядаше до нея, — и разполагаме само с трийсет и шест часа преди да отплаваме обратно за Англия, нямаме никакво време за губене.

— Защо корабът ще остане в пристанището само трийсет и шест часа? — попита Себ.

— Можеш да изкараш пари само като превозваш пътници, пък и пристанищните такси са направо чудовищни.

— Помните ли първото си пътуване до Ню Йорк, мистър Клифтън? — попита Саманта.

— И още как — прочувствено отвърна Хари. — Арестуваха ме за убийство, което не бях извършил, и прекарах следващите шест месеца в американски затвор.

— О, съжалявам — рече Саманта; помнеше историята, която й беше разказал Себ. — Беше нетактично да ви напомням за такова ужасно преживяване.

— Изобщо не се притеснявай — каза Хари. — Само гледай да не арестуват Себ. Не искам това да стане поредната семейна традиция.

— Няма начин — отвърна Саманта. — Вече планирах посещения в „Метрополитън“, Сентръл Парк, „Сарди“ и „Фрик“.

— Любимите музеи на Джесика — каза Ема.

— Макар че тя така и не ги посети — добави Себ.

— Не минава нито ден, без да ми липсва — въздъхна Ема.

— А на мен ми се иска да я познавах по-добре — каза Сам.

— Аз пък бях сигурен, че ще умра преди по-малката си сестра — обади се Себ.

Последва дълго мълчание. Накрая Себ, който явно искаше да смени темата, попита:

— И какво, няма ли да посетим някой нощен клуб?

— Няма време за подобни фриволности — отвърна Саманта. — Пък и баща ми ни е взел билети за театър.

— Какво ще гледате? — попита Ема.

— „Хелоу, Доли!“.

— Това не е ли малко фриволно? — поинтересува се Хари.

— Татко смята „Пръстенът на нибелунга“ на Вагнер за доста модерен — обясни Себ. — Къде е вуйчо Джайлс?

— Той бе един от първите, които напуснаха кораба — отвърна Ема, докато един келнер й наливаше кафе. — Посланикът ни го отмъкна в ООН, за да прегледат речта му преди следобедната сесия.

— Ако искаш, можем да опитаме да наместим и ООН в програмата — предложи Сам.

— Не — отвърна Себ. — Последния път, когато присъствах на реч на вуйчо, малко след това той получи инфаркт и не стана лидер на лейбъристите.

— Това не си ми го казвал!

— Има още много неща, които не знаеш за семейството ни — призна Себ.

— Което ми напомня нещо — рече Хари. — Така и не ми се удаде възможност да те поздравя с избора в борда.

— Благодаря, татко. И след като вече прочетох протокола от последната среща, с нетърпение очаквам — Себ вдигна поглед и видя тревожното изражение на майка си — да се запозная с колегите си в борда и особено с адмирала.

— Единствен по рода си е — каза Ема, макар че все още се чудеше дали следващото заседание на борда няма да й е последното, защото ако истината излезеше наяве, нямаше да има друг избор, освен да подаде оставката си. Но тъй като споменът от онази първа нощ в морето започваше да избледнява, тя вече се чувстваше малко по-уверена, още повече че „Бъкингам“ беше в пристанището на Ню Йорк. Погледна през прозореца. Доколкото можеше да види, на кея не се въртяха глутници журналисти, не се чуваше вой и викове и не святкаха светкавици. Може би се интересуваха повече от резултатите от президентските избори. Щеше обаче да въздъхне с облекчение едва когато „Бъкингам“ отплава обратно за Ейвънмаут.

— А ти как смяташ да прекараш деня, татко? — попита Себ.

— Ще обядвам с издателя си Харолд Гинзбърг. Не се съмнявам, че ще разбера какви са плановете му за последната ми книга и какво мисли за нея.

— Има ли надежда за предварително копие за майка ми? — попита Саманта. — Тя ви е голям почитател.

— Разбира се — отвърна Хари.

— Девет долара и деветдесет и девет цента — каза Себ и протегна ръка. Саманта пусна в дланта му горещо варено яйце. — А ти, мамо? Може би си решила да боядисаш корпуса?

— Не й давай такива идеи — каза Хари съвсем сериозно.

— Ще сляза последна от кораба и ще съм първата, която ще се върне на борда. Макар че възнамерявам да посетя Алистър и да се извиня, че не бях на погребението на баба Филис.

— Тогава Себ беше в болницата — напомни й Хари.

— Е, откъде започваме? — попита Себ, докато сгъваше салфетката си.

Сам погледна навън, за да види какво е времето.

— Ще вземем такси до Сентръл Парк и ще направим една обиколка, след което отиваме в „Метрополитън“.

— В такъв случай да тръгваме — каза Себ, докато ставаше. — Приятен ден, почитаеми родители.

Ема се усмихна и двамата излязоха от салона, хванати за ръка.

— Любопитно ми е дали вече спят заедно — каза Ема.

— Ема, живеем във втората половина на двайсети век, пък и ако трябва да сме честни, едва ли е наша работа да…

— Не, не се правя на моралистка — прекъсна го Ема. — Просто си помислих, че бих могла да продам една каюта повече.