Джефри Арчър
По-силно от меча (26)

23.

Джайлс си легна малко преди пет сутринта. Изключи нощната лампа, положи глава на възглавницата, затвори очи… и будилникът зазвъня. Той изстена и отново включи лампата. Вече не трябваше да стои пред Темпъл Мийдс в шест сутринта, за да посреща отиващите на работа.

„Аз съм Джайлс Барингтън и съм кандидат на лейбъристите на вчерашните избори…“ Спря будилника и заспа дълбоко. Събуди се чак в единайсет.

След късна закуска или по-скоро обяд и закуска взе душ, облече се, събра малък куфар с багаж и малко след пладне излезе от Барингтън Хол. Не бързаше, тъй като самолетът му излиташе от „Хийтроу“ чак в 16:15.

Ако — поредното ако — беше останал у дома още няколко минути, щеше да получи обаждане от Харолд Уилсън, който съставяше почетния си списък преди подаването на оставка. Новият лидер на опозицията смяташе да предложи на Джайлс да влезе в Камарата на лордовете и да седне на първия ред на опозицията като говорител по външните работи.

Мистър Уилсън опита да се свърже отново и вечерта, но по това време самолетът на Джайлс вече кацаше в Берлин.

Само няколко месеца по-рано сър Джайлс Барингтън, член на Парламента, бе откаран със служебна кола до пистата на „Хийтроу“ и самолетът отлетя едва след като беше закопчал колана си в първа класа.

Сега, притиснат между жена, която така и не престана да приказва с приятелката си от другата страна на пътеката, и мъж, на когото явно му харесваше да му пречи да разгръща страниците на „Таймс“, Джайлс се замисли върху онова, което не беше изгубил. Двата часа и половина във въздуха му се сториха цяла вечност и когато най-сетне кацнаха, той трябваше да тича под дъжда, за да стигне до терминала.

Макар да беше след първите слезли, Джайлс бе едва ли не последният, който си взе багажа. Беше забравил колко време минава, докато куфарът ти се появи на лентата. Когато най-сетне го взе, мина през проверката и се нареди на опашката за таксита, вече беше изтощен.

— Чекпойнт Чарли — каза той, докато се качваше на задната седалка.

Шофьорът го изгледа, реши, че е с ума си, но го остави на стотина метра от граничния пост. Дъждът продължаваше да вали.

Докато тичаше към митницата с куфара в едната ръка и „Таймс“ в ролята на чадър, Джайлс си спомни за предишното си идване в Берлин.

Влезе вътре и се нареди на къса опашка, но въпреки това мина много време, преди да му дойде ред.

— Добър вечер, сър — каза негов сънародник, докато Джайлс му подаваше паспорта и визата си.

— Добър вечер.

— Мога ли да ви попитам защо посещавате източния сектор, сър Джайлс? — любезно попита служителят, докато преглеждаше документите му.

— Да се видя с приятел.

— И колко време възнамерявате да останете там?

— Седем дни.

— Това е максималният период, който позволява временната ви виза — напомни му служителят.

Джайлс кимна с надеждата, че за една седмица ще получи отговор на всичките си въпроси и поне ще знае дали Карин изпитва към него същото, което той към нея. Служителят се усмихна, удари печат в паспорта и му пожела успех, сякаш наистина го имаше предвид.

Поне дъждът беше спрял, когато Джайлс излезе от сградата. Той пое на дългата разходка през ничията земя между двата гранични пункта. Този път не беше в ролс-ройса на британското посолство в компанията на посланика, а като обикновен гражданин, представляващ единствено себе си.

Когато видя поста на пропускателния пункт, ясно си припомни, че източногерманците не се радват особено на туристи. Влезе в постройка, която не беше виждала боя от построяването на стената и където никой не беше помислил за възрастните, уморени или немощни посетители, имащи нужда да седнат. Нова опашка и ново чакане, този път по-дълго. Най-сетне връчи паспорта си на млад митнически служител, който не го поздрави с „добро утро, сър“ на никакъв език.

Служителят бавно запрелиства паспорта, явно озадачен от броя на страните, посетени от този чужденец през последните четири години. След като обърна на последната страница, той вдигна дясната си ръка като регулировчик, каза „Стой“ — явно единствената дума на английски, която знаеше — отиде в дъното на помещението, почука на врата с надпис „КОМЕНДАНТ“ и изчезна вътре.

Мина известно време преди вратата да се отвори отново и когато това се случи, от стаята излезе дребен плешив мъж. Изглеждаше горе-долу на възрастта на Джайлс, но беше трудно да се прецени, защото лъскавият му двуреден костюм беше толкова демоде, че като нищо можеше да е принадлежал на баща му. Сивеещата риза бе с разръфана яка и маншети, а червената вратовръзка изглеждаше така, сякаш е била гладена прекалено много пъти. Изненадата обаче беше перфектният му английски.

— Ако обичате, елате с мен, мистър Барингтън — бяха встъпителните му думи.

„Ако обичате“ се оказа заповед, защото мъжът веднага направи кръгом и тръгна към кабинета си, без да поглежда назад. Младият митничар вдигна плота, за да може Джайлс да го последва.

Служителят седна зад бюрото си, ако масата с чекмедже можеше да се нарече така. Джайлс седна срещу него на неудобен дървен стол, несъмнено произведен в същия завод като бюрото.

— Каква е целта на посещението ви в Източен Берлин, мистър Барингтън?

— Идвам на гости на приятел.

— И как се казва този приятел?

Джайлс се поколеба. Мъжът не сваляше поглед от него.

— Карин Пенгели.

— Тя роднина ли ви е?

— Не. Както казах, приятел.

— И колко възнамерявате да останете в Източен Берлин?

— Както виждате, визата ми е за една седмица.

Служителят заразглежда дълго визата, сякаш се надяваше да види нещо нередно, но Джайлс бе дал документа да бъде проверен от един приятел от Външно министерство, който потвърди, че всичко е попълнено съвсем вярно.

— Каква е професията ви? — попита служителят.

— Политик съм.

— Какво означава това?

— Бях депутат в Парламента и министър по европейските въпроси, което обяснява многобройните ми пътувания през последните години.

— Но вече не сте нито министър, нито депутат.

— Да, не съм.

— Един момент, моля. — Служителят вдигна телефона, набра трицифрен номер и зачака. Когато му отговориха, започна дълъг разговор, от който Джайлс не разбра нито дума, но от почтителния тон на мъжа нямаше съмнение, че от другата страна има някакъв началник. Прииска му се Карин да беше тук, за да му превежда.

Служителят започна да си води бележки, често съпровождани с едно кратко „Ja“. Изрече думата няколко пъти, преди най-сетне да затвори.

— Преди да подпечатам визата ви, мистър Барингтън, трябва да ми отговорите на още един-два въпроса.

Джайлс се помъчи да се усмихне, докато служителят поглеждаше бележника си.

— Роднина ли сте на мистър Хари Клифтън?

— Да, той ми е зет. Женен е за сестра ми.

— Подкрепяте ли кампанията му за освобождаването на престъпника Анатолий Бабаков от затвора?

Джайлс знаеше, че ако отговори честно на въпроса, визата ще му бъде отнета. Не можеше ли този човек да разбере, че през последния месец е броял оставащите часове, преди да види отново Карин? Сигурен беше, че Хари ще оцени дилемата, пред която се намираше.

— Повтарям, мистър Барингтън, подкрепяте ли кампанията на зет ви за освобождаването на престъпника Анатолий Бабаков?

— Да — каза Джайлс. — Хари Клифтън е един от най-чудесните хора, които познавам, и напълно подкрепям кампанията му за освобождаването на писателя Анатолий Бабаков.

Служителят върна паспорта на Джайлс, отвори чекмеджето на бюрото и постави визата вътре.

Джайлс стана и без нито дума се обърна и излезе от сградата. Отново беше заваляло. Той пое по дългия път обратно към Западен Берлин, като се питаше дали някога ще види Карин отново.