Джефри Арчър
По-силно от меча (29)

26.

Себастиан стоеше от другата страна на улицата, стиснал голям букет червени рози. Взираше се в предната врата на малка едноетажна тухлена къща. Отпред имаше малък двор, чиято трева вероятно бе подстригана с ножица и заобиколена от бегонии. Пътека водеше до наскоро боядисаната врата с месингово чукче, което сияеше на късното утринно слънце. Толкова спретнато, толкова подредено и така типично за Саманта.

Защо беше безстрашен всеки път, когато се изправяше срещу Ейдриън Слоун или кръстосваше сабя с някого при сделка за милион паунда, щом дори почукването на вратата, която можеше дори да не е на Сам, го изпълваше с опасения? Пое дълбоко дъх, пресече улицата, мина бавно по пътеката и почука колебливо. Когато вратата се отвори, първата му реакция бе да се обърне и да побегне. Явно беше попаднал на съпруга на Сам.

— Да? — каза мъжът, като поглеждаше подозрително розите.

— Саманта тук ли е? — попита Себ, като се чудеше дали подозрението няма да премине в гняв.

— Тя не живее тук от повече от година.

— Знаете ли къде се е преместила?

— Нямам представа. Съжалявам.

— Но тя трябва да е оставила някакъв адрес — отчаяно рече Себ.

— „Смитсониън“ — отвърна мъжът. — Работи там.

— Благодаря — каза Себ, но вратата вече се беше затворила.

Срещата го изпълни с малко повече смелост и той бързо се върна на улицата и спря първото попаднало му такси. По пътя към „Смитсониън“ си повтори поне десет пъти да престане да е такъв слабак и да действа. Най-лошото, което можеше да направи тя, беше…

Слезе от таксито и се озова пред съвсем различна врата — масивен стъклен панел, който сякаш не оставаше затворен за повече от няколко секунди. Влезе в преддверието. Зад рецепцията стояха три млади жени с елегантни сини униформи и отговаряха на въпросите на посетителите.

Себ отиде при едната от тях, която му се усмихна, когато видя розите.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся Саманта Съливан.

— Съжалявам, не познавам това име, но пък и започнах работа тук преди седмица — каза тя и се обърна към колежката си, която тъкмо затваряше телефона.

— Саманта Съливан? — повтори тя. — Разминахте се за секунди. Отиде да вземе дъщеря си от училище. Ще се върне утре в десет.

Дъщеря, дъщеря, дъщеря. Думата отекваше в ушите на Себ като гърмеж. Ако знаеше, нямаше да…

— Желаете ли да й оставите съобщение?

— Не, благодаря — отвърна той, обърна се и тръгна към изхода.

— Може да успеете да я настигнете при начално училище „Джеферсън“ — каза жената зад него. — Пускат децата в четири.

— Благодаря — повтори Себ, докато отваряше вратата, но не погледна назад. Излезе от сградата и затърси друго такси. Едно веднага спря пред него. Той се качи и щеше да каже „Юниън Стейшън“, но езикът му изневери и произнесе: Начално училище „Джеферсън“.

Шофьорът потегли и се вля в дългата върволица коли.

— Ще ви платя двойно, ако успеете да ме закарате там преди четири.

Шофьорът мина в съседното платно, пресече на червено и се понесе през такива тесни пролуки между колите, че Себ затвори очи. Три минути преди четири спряха пред голяма сграда. Себ погледна брояча и даде на шофьора десетдоларова банкнота. Слезе от таксито и бързо изчезна зад няколкото групички майки, които бъбреха и чакаха появата на децата си. Скрит зад едно дърво, той ги огледа една по една, като търсеше познато лице. Но не я видя.

В четири часа зазвъня звънец, вратите се отвориха и от тях се изсипа ято шумни момичета с бели ризи, алени сака и сиви плисирани поли, с ученически чанти на рамо. Те се затичаха по стъпалата право към майките си сякаш привлечени от магнити.

Сам внимателно се вгледа в момичетата. Бяха на около пет, но как бе възможно това, щом Сам беше в Англия преди по-малко от шест години? И тогава видя малката си сестра да тича по стъпалата. Същата вълниста черна коса, същите тъмни очи, същата усмивка, която никога нямаше да забрави. Идеше му да изтича при нея и да я грабне в обятията си, но остана замръзнал на мястото си. Момичето внезапно се усмихна, смени посоката и се затича към майка си.

Себ впери поглед в жената, която го бе оставила като треснат при първата им среща. Отново му се прииска да извика, но и този път не го направи. Просто стоеше и гледаше как двете се качват в една кола и също като другите майки и деца поемат към дома. Миг по-късно изчезнаха от погледа му.

Себ стоеше зашеметен. Защо не му беше казала? Никога през живота си не се беше чувствал по-тъжен и по-щастлив. Трябваше да спечели сърцата и на двете, защото бе готов да жертва всичко, за да е с тях.

Тълпата се пръсна, последните деца отидоха при майките си и накрая Себ остана сам, все още стиснал букета червени рози. Пресече поредната улица и влезе през поредната врата с надеждата да открие някой, който може да му каже къде живеят те.

Тръгна по дълъг коридор, покрай класни стаи от двете страни, украсени с ученически графики и картини. Точно преди да стигне вратата с надпис „Д-р Розмари Улф, директор“, спря да се възхити на портрет на дете, изобразяващ майка му. Спокойно можеше да е картина на Джесика отпреди двайсет години. Същите уверени движения на четката, същата оригиналност. Творбата беше съвсем друга класа от всички други изложени картини. Себ си спомни как бе вървял по друг коридор, когато бе десетгодишен, и бе обхванат от същото възхищение и желание да разбере кой е художникът.

— Какво обичате? — разнесе се строг глас.

Себ се обърна и видя висока, елегантно облечена жена, която вървеше към него. Смътно му напомняше за леля му Грейс.

— Просто се възхищавах на картините — малко смутено каза той. Надяваше се, че английският му акцент ще я изненада, макар тя да не изглеждаше като жена, която може да бъде изненадана лесно. — А тази — добави Себ и посочи „Мама“ — е невероятна.

— Така е — рече жената, — но пък Джесика е рядък талант… Какво ви е? — попита тя, когато Себ пребледня като платно, залитна и се опря на стената, за да запази равновесие.

— Добре съм, нищо ми няма — каза той, след като се овладя. — Джесика ли казахте?

— Да, Джесика Бруър. Най-талантливата художничка, която е виждало училището, откакто съм директор, а дори не осъзнава колко е надарена.

— Точно като Джесика.

— Приятел на семейството ли сте?

— Не, познавах майка й, когато учеше в Англия.

— Ако ми кажете името си, ще й предам, че…

— Предпочитам да не го правя, госпожо директор, но имам една необичайна молба. — Строгият поглед се появи отново. — Бих искал да купя тази картина и да я взема със себе си в Англия, за да ми напомня за майката и дъщеря й.

— Съжалявам, но не се продава — твърдо заяви д-р Улф. — Но съм сигурна, че ако говорите с госпожа Бруър…

— Това е невъзможно — каза Себ и наведе глава.

Лицето на директорката омекна и тя се вгледа по-внимателно в него.

— По-добре да тръгвам — каза Себ. — Ще изпусна влака.

Идеше му да побегне, но краката му бяха така омекнали, че едва можеше да ходи. Когато вдигна глава да се сбогува, директорката още се взираше в него.

— Вие сте бащата на Джесика.

Себ кимна и очите му се напълниха със сълзи. Д-р Улф пристъпи напред, свали картината от стената и му я подаде.

— Моля ви, не им казвайте, че съм идвал — замоли се той. — Така ще е по-добре.

— Няма да кажа нито дума — отвърна д-р Улф и му протегна ръка.

Седрик Хардкасъл би могъл да прави бизнес с тази жена, на която не й трябваше да подписва договор, за да спази думата си.

— Благодаря ви — каза Себ и й даде цветята.

Тръгна си бързо, стиснал картината под мишница. Излезе навън и тръгна пеша. Какъв тъпак бе да я изгуби! Двоен тъпак. Знаеше, че трябва да се махне по-скоро от града, подобно на някакъв лош каубой от второкласен уестърн. Само шерифът щеше да знае, че е идвал.

— Юниън Стейшън — каза той, докато се качваше в поредното такси. Не можеше да откъсне поглед от „Мама“ и щеше да пропусне неоновия знак, ако не бе вдигнал случайно глава за момент.

— Спрете! — извика той.

Таксито отби при тротоара и спря.

— Нали казахте, че сте до Юниън Стейшън. Дотам има още десет преки.

— Извинете, размислих. — Себ плати на шофьора, слезе и се загледа в знака. Този път без никакво колебание влезе в сградата и тръгна право към рецепцията с надеждата, че инстинктът му не го е подвел.

— Кой отдел ви трябва, сър? — попита жената зад бюрото.

— Искам да купя снимка на сватба, която вестникът ви със сигурност е отразил.

— Фотографският отдел е на втория етаж — каза тя и посочи стълбището. — Но по-добре да побързате, защото след няколко минути затварят.

Себ се понесе нагоре, вземайки по три стъпала наведнъж, и се втурна през летящата врата с надпис „Фотографии“ върху стъклото. Този път попадна на млад мъж, който поглеждаше часовника си. Себ не изчака да го заговорят.

— Вестникът ви отразил ли е сватбата на Бруър и Съливан?

— Нищо не ми говори, но ще проверя.

Себ закрачи нервно напред-назад, изпълнен с надежда и очакване. Накрая младият мъж се появи отново с дебела папка в ръце.

— Изглежда, сме я отразили — каза той и стовари папката на тезгяха.

Себ отвори бежовата корица и видя десетки снимки и няколко вестникарски изрезки, описващи радостното събитие — младоженец и булка, Джесика, родители, шаферки, приятели, дори епископ на сватбата, на която той трябваше да е младоженецът.

— Ако искате да изберете някоя снимка — каза младият мъж, — струват по пет долара едната и ще можете да ги вземете след два дни.

— Ами ако поискам да купя всички снимки в папката? Колко ще струва?

Мъжът бавно преброи снимките и каза:

— Двеста и десет долара.

Себ отвори портфейла си, извади три банкноти от по сто долара и ги сложи на тезгяха.

— Искам да взема папката още сега.

— Боя се, че е невъзможно, сър. Но както казах, ако дойдете след два дни…

Себ извади още една стодоларова банкнота и на лицето на младия мъж се изписа отчаяние. Себ разбра, че сделката е почти приключена. Оставаше да се договорят на каква цена.

— Но аз нямам право… — прошепна младежът.

Преди да завърши изречението, Себ постави още една банкнота върху предишните четири. Младият мъж се огледа и видя, че повечето му колеги се готвят да си тръгнат. Бързо взе петте банкноти, напъха ги в джоба си и се усмихна измъчено на Себ.

Себ грабна папката, излезе от фотографския отдел, спусна се бързо по стълбите, мина през летящите врати и излезе навън. Чувстваше се като крадец от магазин и продължи да тича, докато не се увери, че се е измъкнал. Накрая забави крачка, пое си дъх и продължи, като следваше знаците до гарата, пъхнал под едната си мишница картината, а под другата папката. Купи си билет за експреса до Ню Йорк и след няколко минути се качи в чакащия влак.

Не отвори папката, докато влакът не излезе от гарата. Когато пристигна на Пен Стейшън, се питаше дали няма да съжалява като мистър Суон до края на живота си, че не й е казал, защото г-жа Бруър се бе омъжила само преди три месеца.