Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mightier Than the Sword, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: По-силно от меча

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг АД

Излязла от печат: 25.02.2015

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-565-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1722

История

  1. — Добавяне

9.

— Лош ход, майко.

— Защо? — отвърна Ема. — Джим Нолс никога не ме е поддържал и честно казано, с радост ще се отърва от него.

— Помниш ли какво каза Линдън Джонсън за Дж. Едгар Хувър? Предпочитам да е в палатката и да пикае навън, отколкото да е отвън и да пикае в палатката.

— Понякога се чудя защо с баща ти пръснахме толкова пари, за да те образоваме. Какво лошо би могъл да стори Нолс?

— Разполага с информация, която може да срине компанията.

— Няма да посмее да разгласи инцидента. Направи ли го, никога няма да си намери работа в Сити.

— Не е нужно да го разгласява. Достатъчно е да обядва в клуба си с Алекс Фишър и след половин час лейди Вирджиния ще научи и най-малката подробност от онова, което се е случило в действителност онази нощ. И можеш да си сигурна, че ще запази най-сензационните моменти за съдебната зала, защото така ще срине не само теб, но и компанията. Мисля, че трябва да се смириш малко, майко, ако не искаш да прекарваш всеки ден в чудене кога бомбата най-сетне ще падне отгоре ти.

— Но Нолс вече ясно даде да се разбере, че ако Мелър не стане директор, ще напусне борда.

— В такъв случай на Мелър ще трябва да се предложи място в борда.

— Само през трупа ми.

— Ти го каза, майко, не аз.

 

 

Чук, чук, чук. Хари отвори очи. Чук, чук, чук. На вратата ли се чукаше, или беше просто някакъв шум отвън? Чук, чук, чук. Определено се чукаше на вратата. И в чукането имаше настоятелност, която намекваше, че човекът от другата страна няма намерение да се отказва. Чук, чук, чук. Хари с неохота стъпи на студения линолеум, навлече халата и се затътри към вратата.

Макар да се изненада, когато отвори, се опита да не го покаже.

— Здрасти, Хари — каза зноен глас.

Хари се взираше невярващо в момичето, в което се беше влюбил преди двайсет години. Пред него стоеше абсолютно копие на Ема на двайсет — млада жена в палто от самур, под което май нямаше нищо друго. В едната си ръка държеше цигара, а в другата бутилка шампанско. „Хитри руснаци“, помисли си Хари.

— Аз съм Алина — измърка тя и го погали по ръката. — С нетърпение очаквах да се запознаем.

— Мисля, че сте объркали стаята — каза Хари.

— Не, не мисля — отвърна Алина и се опита да се промъкне покрай него, но Хари не помръдна от мястото си, препречвайки й пътя.

— Аз съм наградата ти за великолепната ти реч, Хари. Обещах на председателя, че ще те даря с нощ, която никога няма да забравиш.

— Вече го постигнахте — каза Хари и се зачуди за кой ли точно председател работи Алина.

— Не мога ли да направя нещо за теб, Хари?

— Нищо, за което да се сещам. Все пак благодарете на господарите си и им кажете, че просто не проявявам интерес.

Алина го погледна разочаровано.

— Може би момчета?

— Не, благодаря.

— Пари? — предположи тя.

— Много мило, но си имам достатъчно.

— С нищо ли не мога да те изкуся?

— Е, след като го споменахте, има нещо, което съм искал винаги, и ако господарите ви могат да ми го осигурят, аз съм техният човек.

— И какво е то, Хари? — попита тя и в гласа й за първи път се прокрадна надежда.

— Нобеловата награда за литература.

Алина го погледна объркано. Хари не се стърпя, наведе се и я целуна по бузите, сякаш е любимата му леля. После затвори вратата и се мушна под завивката.

— Проклети жени — промърмори сърдито, неспособен да мигне.

 

 

— Търси ви някой си мистър Вон, мистър Клифтън — каза телефонистката. — Казва, че трябва спешно да говори с мистър Слоун, но той е на конференция в Йорк и ще се върне едва в петък.

— Свържете се със секретарката му и я помолете тя да поеме разговора.

— Сара не вдига телефона, мистър Клифтън. Мисля, че още не се е върнала от обедна почивка.

— Добре, свържете ме — с неохота рече Себ. — Добро утро, мистър Вон, с какво мога да ви помогна?

— Аз съм старши съдружник от агенция за недвижими имоти „Савилс“ — каза Вон. — Трябва спешно да говоря с мистър Слоун.

— Не може ли да почака до петък?

— Не. Пред себе си имам две други оферти за Шифнал Фарм в Шропшър и тъй като наддаването приключва в петък, трябва да знам дали мистър Слоун все още проявява интерес.

— Ако ме запознаете с подробностите, мистър Вон, ще ги прегледам веднага — каза Себ и взе химикалката си.

— Ако обичате, предайте на мистър Слоун, че мистър Колингуд ще се радва да приеме офертата му за милион и шестстотин хиляди паунда, което означава, че трябва да имам депозит на същата сума до пет часа в петък, ако той все още се надява да спечели сделката.

— Милион и шестстотин хиляди — повтори Себ. Не беше сигурен, че е чул вярно сумата.

— Да. Разбира се, това включва всичките хиляда акра, както и къщата.

— Разбира се — каза Себ. — Ще уведомя мистър Слоун веднага щом се обади.

Себ затвори телефона. Сумата беше по-голяма от всяка сделка, в която беше участвал за лондонски имот, та какво оставаше за ферма в Шропшър. Реши да направи справка при секретарката на Слоун и отиде в кабинета й. Сара тъкмо окачваше палтото си.

— Добър ден, мистър Клифтън. Какво има?

— Трябва да видя папката на Колингуд, за да запозная мистър Слоун с някои подробности, когато се обади.

Сара го погледна озадачено.

— Този клиент не ми говори нищо, но все пак ще проверя.

Отвори съответния шкаф, прегледа папките на буква К и каза:

— Той не е от клиентите на мистър Слоун. Трябва да е някаква грешка.

— Опитайте да потърсите Шифнал Фарм — подкани я Себ.

Сара отвори друг шкаф, но отново поклати глава.

— Сигурно грешката е моя — рече Себ и добави, докато тя затваряше шкафа: — По-добре не казвайте на мистър Слоун.

Върна се в кабинета си, затвори вратата и се замисли за разговора си с мистър Вон, след което вдигна телефона и се обади на „Справки“.

Когато най-сетне му отговориха, попита за мистър Колингуд от Шифнал Фарм в Шропшър. Мина известно време преди операторът да се обади отново.

— Мистър Д. Колингуд, Шифнал Фарм, Шифнал?

— Трябва да е същият. Можете ли да ми дадете номера му?

— Съжалявам, сър. Извън публичния указател е.

— Спешно е.

— Възможно е, сър, но нямам право при никакви обстоятелства да давам номера извън публичния указател.

Връзката прекъсна.

Себ се поколеба за момент, вдигна отново телефона и набра вътрешен номер.

— Кабинетът на председателя — каза познат глас.

— Рейчъл, трябват ми петнайсет минути с шефа.

— Пет и четирийсет и пет, но не повече от петнайсет минути, защото има среща със заместник-председателя в шест, а мистър Бюканан никога не закъснява.

 

 

Ролс-ройсът с британски знаменца чакаше пред хотел „Маджестик“ много преди Хари да слезе във фоайето в осем без десет. Двамата мъже от снощи стояха оклюмали в ъгъла и се преструваха, че не го забелязват. Хари се зачуди дали изобщо спят.

Хари не се сдържа и леко се поклони за сбогом на агентите, преди да излезе от хотела с гръмкото име, зад което нямаше нищо. Шофьорът му отвори задната врата. Хари се настани и се замисли за другата причина, поради която беше дошъл в Москва.

Колата потегли по шибаните от дъжда улици на столицата и мина покрай невероятно красивата катедрала „Св. Василий“ в южния край на Червения площад. Пресякоха река Москва, завиха наляво и след малко пред тях се отвори порталът на британското посолство, разделяйки кралския герб на две. Шофьорът продължи навътре и спря пред главния вход. Хари бе впечатлен. Над него се извисяваше истински палат, достоен за цар: напомняше на посетителите за миналото на Британската империя, а не за принизения статут на страната в следвоенния свят.

Следващата изненада беше, че посланикът го очакваше лично на стъпалата на посолството.

— Добро утро, мистър Клифтън — каза сър Хъмфри Тревелян, докато Хари слизаше от колата.

— Добро утро, Ваше Превъзходителство — каза Хари и двамата си стиснаха ръцете — което бе напълно подходящо, тъй като двамата бяха на път да приключат сделка.

Посланикът го въведе в огромна кръгла зала, в която имаше статуя на кралица Виктория в цял ръст, както и портрет на праправнучката й.

— Тази сутрин няма да четете „Таймс“ — каза Тревелян, — но мога да ви кажа, че речта ви на конференцията май е имала желания ефект.

— Да се надяваме — отвърна Хари. — Но ще се убедя едва след като Бабаков бъде освободен.

— Това може да отнеме малко повече време — предупреди го посланикът. — Съветите не са прочути с експедитивността си, особено ако идеята не е тяхна. Няма да е зле да се подготвите за дълга игра. Все пак не се обезсърчавайте, защото в Политбюро определено са изненадани от подкрепата, която получихте от международната общност. Другата страна на тази монета обаче е, че вече се смятате за… персона нон грата.

Посланикът поведе госта си по мраморен коридор, украсен с портрети на британски монарси, които не бяха имали участта на руските си роднини. Двама прислужници отвориха високата до тавана врата още преди посланикът и Хари да я доближат и сър Хъмфри Тревелян влезе в кабинета си, настани се зад голямото си празно бюро и даде знак на Хари да седне срещу него.

— Наредих да не ни безпокоят — каза Тревелян, докато избираше ключ от ключодържател и отключваше чекмеджето на бюрото си.

Извади една папка, извади от нея един-единствен лист и го връчи на Хари.

— Не бързайте, мистър Клифтън. Не се намирате под същите ограничения, които ви е наложил сър Алън.

Хари започна да изучава списъка с имена, адреси и телефонни номера, в които нямаше никаква последователност или логика. След като го прочете втори път, каза:

— Мисля, че съм готов, сър.

Изумената физиономия на посланика показваше, че не е убеден.

— Е, нека да проверим, а? — Той взе списъка и го замести с няколко бланки на посолството и писалка.

Хари пое дълбоко дъх и написа дванайсет имена, девет адреса и двайсет и един телефонни номера. След като приключи, даде листа на посланика за проверка. Сър Хъмфри бавно свери написаното с оригинала.

— Написали сте Пенгели с „к“ вместо с „г“.

Хари се намръщи.

— Ако обичате, повторете упражнението, мистър Клифтън — каза посланикът, облегна се назад, драсна кибритена клечка и запали първия опит на Хари.

Хари завърши втория си опит доста по-бързо.

— Браво — каза посланикът след внимателна проверка. — Мога само да си мечтая да бяхте член на екипа ми. Е, тъй като можем да сме сигурни, че руснаците са прочели бележката, която оставих в хотела ви, ще е най-добре да не ги разочароваме. — Натисна едно копче под бюрото си и след секунди вратата се отвори и в кабинета влязоха двама служители с бели ленени сака и черни панталони. Бутаха количка.

По време на закуската, състояща се от горещо кафе, черен хляб, оксфордски мармалад и яйца, снесени от кокошки, двамата си бъбреха за какво ли не — за шансовете на Англия в предстоящите предварителни мачове срещу Южна Африка (Хари смяташе, че Англия ще спечели, докато посланикът не беше сигурен), за забраната на смъртното наказание чрез обесване (Хари за, посланикът против) и за включването на Великобритания в Общия пазар — нещо, за което успяха да постигнат съгласие. Нито веднъж не споменаха истинската причина да закусват заедно.

Накрая Тревелян каза:

— Простете, че съм такъв досадник, друже, но ще бъдете ли така добър да изпълните упражнението още веднъж?

Хари се върна на бюрото на посланика и написа списъка за трети път.

— Забележително. Сега разбирам защо сър Алън е избрал вас. — Тревелян поведе госта си към вратата. — Колата ми ще ви откара до летището и макар да си мислите, че имате предостатъчно време, имам чувството, че митническите власти ще приемат, че съм ви дал да занесете нещо в Англия и съответно ще ви подложат на старателно претърсване. Прави са, разбира се, но няма да могат да сложат ръка на онова, което ви дадох. Така че ми остава единствено да ви благодаря, мистър Клифтън, и да ви посъветвам да не пишете списъка, докато колелата на самолета не се отделят от пистата. Даже е по-разумно да изчакате, докато напуснете съветското въздушно пространство. В края на краищата на борда сто на сто ще има човек, който ще следи всяко ваше движение.

Сър Хъмфри изпрати госта си до изхода и двамата се ръкуваха отново, след което Хари се качи в ролс-ройса. Посланикът остана на стълбите, докато колата не изчезна от погледа му.

Шофьорът остави Хари пред летище „Шереметиево“ два часа преди полета. Посланикът се оказа прав — Хари прекара следващия час в митницата, където провериха на два пъти цялото съдържание на куфара му, след което бръкнаха дори под хастара на сакото и палтото му.

След като не успяха да открият нищо го отведоха в една малка стаичка и му казаха да се съблече. Когато усилията им отново се оказаха напразни, се появи доктор и го претърси на места, за които Хари не би и помислил и определено не би описал подробно в следващата си книга.

Час по-късно с неохота сложиха на куфара му тебеширено кръстче, за да се знае, че е проверен, но багажът му така и не се появи в Лондон. Хари реши да не протестира, макар че митническите служители не върнаха и палтото му, което беше коледен подарък от Ема. Трябваше да си купи същото от „Еде и Рейвънскрофт“, преди да продължи към Бристол, тъй като не искаше жена му да научава истинската причина, поради която сър Алън бе искал да се видят.

Когато най-сетне се качи в самолета, Хари със задоволство видя, че е настанен в първа класа, както беше и миналия път, когато изпълняваше задача за секретаря на кабинета. Също толкова приятен бе фактът, че седалката до него остана незаета. Сър Алън не оставяше нищо на случайността.

Изчака цял час след излитането, преди да помоли стюардесата за два листа хартия. Но когато тя ги донесе, размисли. Двамата мъже, седящи от другата страна на пътеката, го поглеждаха прекалено често.

Свали облегалката назад, затвори очи и започна да повтаря списъка наум. Когато самолетът кацна на „Хийтроу“, беше умствено и физически изтощен. Можеше само да се радва, че не е шпионин на пълен работен ден.

Слезе от самолета пръв и не се изненада, че сър Алън го чакаше до стълбичката. Качиха се на задната седалка на чакащата кола и напуснаха летището, без никой да се опита да ги спре.

— Добро утро, Клифтън — кратко каза секретарят на кабинета и без нито дума повече му подаде неизбежния бележник и химикалка.

Хари написа имената (дванайсет), адресите (девет) и телефонните номера (двайсет и един), които се бяха запечатали в ума му през последните часове. Провери внимателно списъка, преди да го връчи на сър Алън.

— Изключително съм ви благодарен — каза секретарят на кабинета. — И смятам, че ще останете доволен да научите, че добавих два абзаца в речта на външния министър, която ще изнесе пред ООН следващата седмица. Надявам се, че те ще подпомогнат каузата на мистър Бабаков. Между другото, забелязахте ли двамата охранители, които седяха от другата страна на пътеката в първа класа? Сложих ги да ви защитят, ако случайно се появи някаква неприятност.

 

 

— Не знам за никаква сделка за милион и шестстотин хиляди — каза Седрик. — А това едва ли е нещо, което бих забравил. Няма как да не се запитам какво е намислил Слоун.

— Нямам представа — каза Себастиан. — Но съм сигурен, че има някакво просто обяснение.

— И казваш, че ще се върне чак в петък?

— Точно така. Отиде на конференция в Йорк.

— Значи имаме два дни да проучим. Сигурно си прав, че има просто обяснение. Но милион и шестстотин хиляди… И мистър Колингуд е приел офертата, така ли?

— Така каза мистър Вон от „Савилс“.

— Ралф Вон е от старата школа и не би направил подобна грешка. — Седрик помълча и добави: — По-добре утре сутринта иди в Шифнал и започни да душиш. Започни с местната кръчма. Кръчмарят винаги знае всичко, което става в селото, а милион и шестстотин хиляди със сигурност ще са тема за разговор. След като говориш с него, провери местните агенти на недвижими имоти, но внимавай да не доближаваш Колингуд. Направиш ли го, Слоун със сигурност ще научи и ще реши, че се опитваш да му извъртиш номер. Мисля, че е най-добре да запазим случая между нас, защото може да се окаже нещо съвсем невинно. Когато се върнеш в Лондон, ела направо в Кадоган Плейс, за да ме запознаеш с резултатите, докато вечеряме.

Себ реши, че моментът не е подходящ да казва на Седрик, че за утре вечер е запазил маса за двама в „Мирабел“. Часовникът удари шест, което означаваше, че Рос Бюканан чака отвън. Стана да си върви.

— Добра работа, Себ — каза Седрик. — Да се надяваме, че има просто обяснение. Но така или иначе, благодаря, че ме информира.

Себ кимна. Когато стигна до вратата и се обърна да каже довиждане, видя, че Седрик гълта хапче. Престори се, че не е забелязал.