Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mightier Than the Sword, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: По-силно от меча

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг АД

Излязла от печат: 25.02.2015

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-565-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1722

История

  1. — Добавяне

8.

В деня преди Хари да отлети за Москва британският външен министър Майкъл Стюарт извика руския посланик в кабинета си в Уайтхол и от името на правителството на Нейно Величество протестира по най-острия възможен начин срещу безобразното отношение към Анатолий Бабаков. Стигна дотам да поиска Бабаков да бъде освободен от затвора и забраната на книгата му да бъде отменена незабавно.

Последвалото изявление на мистър Стюарт пред журналистите се появи на първите страници на всички вестници в страната, наред с изявленията на други лидери в „Таймс“ и „Гардиан“, които споменаваха кампанията, започната от популярния писател Хари Клифтън.

По време на парламентарния контрол същия следобед лидерът на опозицията Алек Дъглас-Хоум изрази загрижеността си за положението на Бабаков и призова премиера да бойкотира двустранните преговори, които трябваше да се проведат със съветския лидер Леонид Брежнев в Ленинград по-късно същия месец.

На следващия ден няколко вестника публикуваха профили на Бабаков и снимки на жена му Елена. „Дейли Мирър“ описа книгата му като бомба със закъснител, която може да разпердушини съветския режим, ако бъде публикувана. Хари се зачуди откъде биха могли да знаят това, щом не са чели книгата. Знаеше обаче, че сър Алън бе направил всичко по силите си да му помогне, и бе твърдо решен да спази своята част от уговорката.

По време на вечерния полет до Москва Хари отново и отново препрочиташе речта си за конференцията и когато самолетът кацна на летище „Шереметиево“, беше сигурен, че кампанията му набира инерция и ще произнесе реч, с която би се гордял и Джайлс.

Отне му повече от час да мине през митническата проверка; една от причините бе, че на два пъти му разопаковаха багажа и трябваше да го опакова отново. Личеше си, че не е добре дошъл. Когато най-сетне го пуснаха, Хари и неколцина други делегати бяха качени в стар автобус, който заскрибуца към центъра на града и след почти час спря пред хотел „Маджестик“. Хари беше изтощен.

Рецепционистката го увери, че като водач на британската делегация му е запазена една от най-добрите им стаи. Даде му ключа и тъй като асансьорът бе повреден и нямаше носачи, Хари помъкна куфара си нагоре до седмия етаж. Отключи вратата и влезе в една от най-добрите стаи на хотела.

Оскъдно обзаведената кутийка събуди спомени за ученическите му години в „Сейнт Бийд“. За мебели минаваха легло с тънък дюшек на буци и маса, покрита с изгорени следи от цигари и петна от бира. В ъгъла имаше умивалник, от чийто чучур течеше тънка струйка студена вода независимо дали си завъртял крана, или не. Една бележка му съобщаваше, че ако иска да се изкъпе, банята е в дъното на коридора: „Носете си своя кърпа, не оставайте в банята за повече от десет минути и спирайте водата“. Всичко толкова му напомняше за старото училище, че изобщо нямаше да се учуди, ако на вратата се почука и на прага се появи домакинката да провери дали си е изрязал ноктите.

Нямаше и намек за минибар или бисквити, така че Хари слезе долу да хапне с колегите си. След вечерята, състояща се от едно блюдо на самообслужване, започна да разбира защо пастетът на Бингам се смята за лукс в Съветския съюз.

Реши да си легне рано, защото според програмата за първия ден трябваше да изнесе програмната си реч пред конференцията в единайсет на следващата сутрин.

Макар да си легна, минаха няколко часа преди да успее да заспи, и то не само заради дюшека на буци, тънкото като лист одеяло и ярките неонови светлини, които проникваха до всеки ъгъл на стаята му през найлоновите завеси, които не можеха да се дръпнат напълно. Когато най-сетне се унесе, в Бристол беше единайсет вечерта, а в Москва — два след полунощ.

На следващата сутрин стана рано и реши да се разходи по Червения площад. Беше невъзможно да пропусне мавзолея на Ленин, който доминираше над площада и служеше като постоянно напомняне за основателя на съветската държава. Кремъл се пазеше от огромно бронзово оръдие, друг символ на победа над врага. Макар да носеше дебело палто по настояване на Ема и да бе вдигнал яката му, ушите и носът му бързо почервеняха от студ. Вече разбираше защо руснаците носят такива великолепни кожени шапки, шалове и дълги палта. Местните го подминаваха на път за работа, но малцина го поглеждаха втори път, въпреки че непрекъснато пляскаше с ръце, за да се стопли.

Когато се върна в хотела (по-рано, отколкото възнамеряваше), портиерът му връчи съобщение. Председателят на конференцията Пиер Бушар го канеше на закуска в ресторанта на хотела.

— Записах ви за единайсет тази сутрин — каза Бушар, който вече се беше отказал от бърканите яйца, които никога не бяха виждали кокошка. — Това винаги е най-посещаваното време на конференции. Ще открия заседанието в десет и половина с поздрав към делегатите от седемдесет и две страни. Рекорден брой — добави той с типична галска показност. — Ще разберете, че наближавам края на речта си, когато напомня на делегатите, че има едно нещо, в което руснаците са по-добри от всички други на света. — Хари повдигна вежда. — Балетът. И че сме щастливци, че довечера ще гледаме „Лебедово езеро“ в Болшой театър. След като кажа това на присъстващите, ще ви поканя на сцената да изнесете откриващата реч.

— Поласкан съм — каза Хари. — И по-добре да съм нащрек.

— Не бъдете — каза Бушар. — Комисията ви избра единодушно да изнесете програмната реч. Всички се възхищаваме на кампанията ви в подкрепа на Анатолий Бабаков. Международната преса показва значителен интерес и сигурно ще ви се стори забавно, че от КГБ ме питаха дали могат да видят речта ви предварително.

Думите му за момент разтревожиха Хари. Досега не си беше давал сметка колко популярна е станала кампанията му в чужбина и колко много очакват от него. Той си погледна часовника с надежда, че ще има време да прегледа речта си още веднъж, изпи кафето си на един дъх, извини се на Бушар и бързо тръгна към стаята си. С облекчение откри, че асансьорът вече работи. Нямаше нужда от напомняне, че може би никога няма да има друга такава възможност да популяризира каузата на Бабаков, особено в задния двор на Русия.

Влезе почти тичешком в стаята си и отвори чекмеджето на малкото нощно шкафче, където беше оставил речта си. Нямаше я. Той претърси стаята и осъзна, че от КГБ вече са се сдобили предварително с речта, до която така бяха искали да се доберат.

До откриването на конференцията, на която трябваше да изнесе реч, върху която бе работил цял месец, оставаха четирийсет минути, а речта я нямаше.

Когато часовниците на Червения площад удариха десет, Хари се тресеше като ученик пред среща с класния си ръководител, на която трябва да обсъждат есе, съществуващо единствено в главата му. Нямаше друг избор, освен да провери колко добра е всъщност паметта му.

Бавно слезе долу, като много добре си даваше сметка как се чувства актьорът малко преди вдигането на завесата, и се присъедини към върволицата делегати, които вървяха към конферентния център. Когато влезе в салона, единственото му желание бе да се върне в стаята си и да се заключи. Тълпата приказващи си писатели бе по-застрашителна и от напредващи германци.

Неколцина делегати си търсеха места във вече претъпканото помещение. Както бе инструктиран от Бушар, Хари отиде отпред и зае мястото си в края на втория ред. Огледа огромната зала и погледът му се спря върху група безизразни яки мъже с дълги черни палта, застанали с гръб към стената и пръснати равномерно из помещението. Имаха и друго общо помежду си — никой от тях не приличаше на човек, прочел и една книга през живота си.

Когато наближи края на встъпителното си обръщение, Бушар погледна Хари и му се усмихна топло.

— А сега е ред на момента, който очакваме всички — обяви той. — Реч от нашия изтъкнат колега от Англия, автора на девет изключително успешни криминални романа за детектив Уилям Уоруик. Мога само да си мечтая френският му колега, моят инспектор Беноа, да беше наполовина толкова популярен. Може би сега ще разберем защо е така?

След като смехът утихна, Бушар продължи:

— За мен е чест да поканя Хари Клифтън, президент на Асоциацията на английските писатели, да се обърне към конференцията.

Хари бавно се качи на подиума, изненадан от светкавиците на десетките журналисти около сцената; всяка негова крачка се проследяваше и от телевизионен екип.

Той стисна ръката на Бушар и зае мястото му зад катедрата. Пое дълбоко дъх и вдигна глава, сякаш се изправяше пред наказателен отряд.

— Господин председател — започна той, — позволете ми първо да ви благодаря за любезните думи, но трябва да ви предупредя, че днес няма да говоря нито за детектив сержант Уилям Уоруик, нито за инспектор Беноа, а за човек, който не е литературен герой, а от плът и кръв, подобно на всички нас в тази зала. Човек, който не може да присъства на тази конференция, защото е затворен в някакъв затънтен лагер в Сибир. Защо? Защото е написал книга. Разбира се, говоря за мъченика — и използвам съвсем преднамерено тази дума — Анатолий Бабаков.

Дори Хари се изненада от бурните аплодисменти, които последваха. Писателските конференции обикновено се посещаваха от шепа умислени академици, които аплодират учтиво и вяло в края на речта. Но прекъсването поне му осигури няколко секунди, за да събере мислите си.

— Колко от присъстващите тук са чели книги за Хитлер, Чърчил или Рузвелт? Трима от четиримата лидери, определили изхода от Втората световна война. Но доскоро единствената история за Йосиф Сталин, излязла от Съветския съюз, беше официална брошура, цензурирана от комисия на КГБ. Както всички знаете, човекът, който преведе тази книга на английски, беше толкова разочарован от нея, че реши да напише своя биография, която със сигурност щеше да ни представи различна гледна точка за човека, известен на всички ни като Чичо Джо. Но веднага щом книгата му беше издадена, всяка нейна бройка бе иззета и унищожена, издателството беше закрито, а след показен процес авторът изчезна от лицето на земята. Не говоря за Германия от времето на Хитлер, а за съвременна Русия.

— Някои сигурно са любопитни какво толкова би могъл да напише Анатолий Бабаков, че властите да реагират по такъв тираничен начин — продължи Хари. — Аз също съм любопитен. В края на краищата Съветите никога не са преставали да тръбят за славните постижения на утопичната си държава, която според тях е не само пример за останалия свят, но и модел, който след време няма да имаме друг избор, освен да копираме. Ако наистина е така, господин председател, защо не можем да се запознаем с другата гледна точка и сами да си съставим мнение? Да не забравяме, че „Чичо Джо“ е написана от човек, който е бил плътно до Сталин в продължение на повече от единайсет години, довереник на най-съкровените му мисли, свидетел на ежедневния му живот. Но когато Бабаков реши да напише своята версия на тези събития, всички, включително руският народ, бяха лишени от правото да се запознаят с мислите му. Питам се, защо?

Хари огледа залата.

— Няма да намерите „Чичо Джо“ в никоя книжарница в Англия, Америка, Австралия, Африка или Южна Америка; със сигурност няма да я намерите и в Съветския съюз. Възможно е книгата да е написана ужасно, да е скучна, без никакви достойнства и да не заслужава да бъде прочетена, но поне ни позволете ние сами да преценим това.

Залата отново избухна в аплодисменти. Хари потисна усмивката си, когато видя, че мъжете с дългите черни палта продължават упорито да държат ръцете си в джобовете и че израженията им не се промениха, когато преводачът преведе думите му.

Изчака ръкоплясканията да затихнат и започна заключителната част на речта си.

— На тази конференция присъстват историци, биографи, учени и дори неколцина писатели. Всички те приемат за естествено, че най-новите им трудове ще бъдат публикувани, колкото и критични да са те към правителствата, лидерите и дори към политическата им система. Защо? Защото всички ние идваме от страни, които могат да поемат критика, сатира, подигравки, дори осмиване и чиито граждани сами могат да решават дали някоя книга има достойнства. Авторите от Съветския съюз се публикуват само ако държавата одобри онова, което имат да кажат. Колко от вас в тази зала щяха да гният в затвора, ако бяха родени в Русия?

— Обръщам се към лидерите на тази велика страна — продължи той високо. — Защо лишавате народа си от правата, които на Запад се приемат за нещо напълно обичайно? Можете да започнете, като освободите Анатолий Бабаков и позволите книгата му да бъде издадена. Разбира се, стига да не се страхувате от факлата на свободата. Няма да спра кампанията си, докато не успея да си купя „Чичо Джо“ в „Хетчърдс“ на Пикадили, в „Дабълдейс“ на Пето авеню, в „Даймокс“ в Сидни и в книжарница „Джордж“ на Парк стрийт в Бристол. Но най-вече бих искал да видя бройки по рафтовете на Ленинската библиотека на улица Воздвиженска, на няколкостотин метра от тази зала.

Макар че аплодисментите бяха оглушителни, Хари остана зад катедрата, защото не беше казал последния си абзац. Изчака да се възцари пълна тишина, вдигна поглед и добави:

— Господин председател, от името на британската делегация имам честта да поканя господин Анатолий Бабаков да изнесе програмната реч на международната ни конференция в Лондон догодина.

Всички в залата, които не носеха черни палта, станаха на крака да поздравят Хари. Един старши служител на КГБ, който седеше в кабина в дъното на залата, се обърна към началника си.

— Дума по дума. Явно е имал резервно копие на речта, за което не сме разбрали.

 

 

— Господин Нолс ви търси, госпожо председател.

Ема натисна бутона за връзка.

— Добър ден, Джим.

— Добър ден, Ема. Реших да се обадя, защото Дезмънд Мелър ми каза, че се е срещал с вас и че според него срещата е минала доста добре.

— Не се съмнявам, че го е направил — каза Ема. — И трябва да призная, че останах впечатлена от мистър Мелър. Безспорно способен бизнесмен, с голям опит в своята област.

— Така е — рече Нолс. — Да приема ли, че ще препоръчате да влезе в борда?

— Не, Джим, не приемайте. Мистър Мелър има много достойни за възхищение качества, но според мен има един сериозен недостатък.

— И какъв по-точно е той?

— Интересува се от едно-единствено нещо — от самия себе си. Думата „лоялност“ за него е анатема. Докато седях и го слушах, той ми напомни за баща ми, а аз искам в борда единствено хора, които ми напомнят за дядо ми.

— Това ме поставя в много неловко положение.

— Защо, Джим?

— Защото аз издигнах кандидатурата му пред борда, а вашето решение минира становището ми.

— Съжалявам, че го приемате така, Джим. — Ема замълча за момент, после добави: — Естествено, ще ви разбера, ако решите, че трябва да подадете оставка.

 

 

Хари прекара остатъка от деня в ръкуване с хора, които не бе виждал никога преди; някои от тях се зарекоха да подемат каузата му в своите страни. За Джайлс като политик подобно изживяване бе съвсем естествено, но Хари го намираше за изтощително. Все пак бе доволен, че беше вървял по улиците на Бристол с шурея си по време на последната предизборна кампания, защото едва сега си даде сметка колко много неща е научил от него.

Когато се качи на автобуса, който щеше да откара делегатите в Болшой театър, бе толкова уморен, че се страхуваше, че може да заспи по време на представлението. Но от мига, в който завесата се вдигна, той седна на ръба на стола си, възхитен от артистичните движения на балетистите, от техните умения, грация и енергия, които приковаваха погледа му към сцената. Когато завесата най-сетне се спусна, Хари не се съмняваше, че балетът е нещо, в което Съветският съюз наистина няма равен на себе си.

В хотела рецепционистката му даде бележка, която потвърждаваше, че кола на посолството ще го вземе в осем без десет на следващата сутрин, за да го откара на закуска с посланика. Така щеше да има предостатъчно време да хване полета до Лондон в дванайсет.

Двама мъже седяха мълчаливо в ъгъла на фоайето и следяха всяко негово движение. Хари знаеше, че са прочели бележката от посланика много преди него. Взе ключа си, усмихна им се широко, пожела им лека нощ, качи се на асансьора и натисна копчето за седмия етаж.

Щом се съблече, рухна в леглото и потъна в дълбок сън.