Джефри Арчър
По-силно от меча (35)

32.

Когато телефонът иззвъня, Себастиан беше във ваната. Само един човек би го потърсил толкова рано сутрин. Дали да изскочи от банята и да изтича в хола, като остави мокра диря след себе си, или да се изкъпе на спокойствие, тъй като майка му със сигурност щеше да се обади отново след няколко минути? Остана.

Оказа се прав — телефонът иззвъня отново, докато се бръснеше. Този път Себастиан излезе в хола и вдигна.

— Добро утро, майко — каза той, преди тя да е успяла да каже нещо.

— Съжалявам за ранното обаждане, Себ, но се нуждая от съвета ти. Как според теб да гласувам, когато Дезмънд Мелър се кандидатира за заместник-председател?

— Не съм размислил, откакто обсъдихме въпроса снощи, майко. Ако гласуваш срещу Мелър и той спечели, това ще подкопае позицията ти. Ако се въздържиш и резултатът излезе равен, ще имаш решаващ глас. Но ако гласуваш за него…

— Никога не бих го направила.

— В такъв случай имаш два избора. Лично аз бих гласувал против, така че ако изгуби, да няма друг избор, освен да подаде оставка. Между другото, Рос Бюканан не е съгласен с мен. Той мисли, че трябва да се въздържиш и да си запазиш възможни ходове. Но едва ли е нужно да ти напомням какво стана миналия път, когато постъпи така по времето, когато Фишър се кандидатира за председател.

— Сега е различно. Мелър ми даде думата си, че няма да гласува за себе си.

— Писмено ли?

— Не — призна Ема.

— В такъв случай не бих разчитал на думата му.

— Да, но ако…

— Мамо, ако не се дообръсна, няма да получиш дори моя глас.

— Да, извинявай. Ще си помисля върху това, което ми каза. Ще се видим на срещата на борда.

Докато затваряше, Себ се усмихна. Разговорът беше пълна загуба на време, тъй като той знаеше, че тя вече е решила да се въздържи. Погледна си часовника. Оставаше му време колкото да излапа една купа мюсли и да си свари яйце.

 

 

— Какво каза той? — попита Хари, докато подаваше на жена си чаша чай.

— Че трябва да гласувам против, но че Рос смята, че е по-добре да се въздържа. Така че не знам.

— Но снощи ми каза, че си сигурна, че ще победиш.

— С шест гласа срещу четири, дори ако се въздържа.

— В такъв случай мисля, че е по-добре да се въздържиш.

— Защо?

— Защото съм съгласен с Рос. Ако гласуваш срещу Мелър и изгубиш, това ще направи позицията ти неустойчива. Започвам обаче да си мисля, че трябва да отложа пътуването си до Ленинград, докато не разберем резултата.

— Но ако не заминеш днес, ще трябва да чакаш поне половин година, преди да си извадиш нова виза — каза Ема. — А ако отидеш сега, ще се върнеш навреме за делото.

— Но ако изгубиш гласуването…

— Няма да изгубя, Хари. Шестима директори ми дадоха думата си, така че няма защо да се безпокоиш. А ти си дал дума на госпожа Бабакова, така че трябва да я спазиш. Пък и ще е личен триумф, когато се прибереш с „Чичо Джо“ под мишница. Така че започвай да си събираш багажа.

 

 

Себастиан тъкмо облече сакото си и вървеше към вратата, когато телефонът иззвъня за трети път. Той си погледна часовника — 7:56 — и помисли дали да не го остави да звъни, но все пак се върна и вдигна.

— Нямам време, майко.

— Не е майка ви — каза Рейчъл. — Реших, че трябва да знаете, че вчера получих обаждане малко след като си тръгнахте и нямаше да ви безпокоя, ако тя не беше казала, че е спешно. Вече ви звънях няколко пъти, но даваше заето.

— Тя?

— Жена, която се представи като доктор Розмари Улф. Обаждаше се от Щатите. Каза, че знаете коя е.

— Да, зная. Остави ли някакво съобщение?

— Не, само номер. Двеста и две, три петици, нула три деветнайсет. Но не забравяйте, че те са с пет часа назад от нас, така че сега във Вашингтон е три след полунощ.

— Благодаря, Рейчъл. Трябва да затварям, защото закъснявам за срещата на борда на „Барингтън“.

 

 

Джим Нолс отиде да закуси с Дезмънд Мелър в хотел „Ейвън Гордж“.

— Ще е на косъм — каза Нолс, докато сядаше срещу Мелър, който спря да говори, докато сервитьорката му наливаше кафе. — Последните ми изчисления са пет на пет гласа.

— Кой е размислил от вчера? — попита Мелър.

— Карик. Убедих го, че е важно да имаме заместник-председател, докато мисис Клифтън е заета с дело, което може да се проточи цял месец, ако не и повече.

— Нейният глас включен ли е в петте?

— Не, защото съм сигурен, че ще се въздържи.

— Аз не бих го направил, ако бях на нейно място. И ако спечелим първото гласуване, какво ще правим с второто?

— Второто би трябвало да е по-лесно, стига да се придържаш към твърдението, че положението ще е такова за не повече от месец. Дори колебаещите се биха се съгласили с това.

— Един месец ще е повече от достатъчен да се погрижим тя никога да не се върне.

— Но ако изгуби делото, въпросът става теоретичен, защото тогава тя ще трябва да се оттегли. Така или иначе, според мен ще бъдете председател в рамките на следващите трийсет дни.

— А вие, Джим, ще бъдете мой заместник.

— Някакви новини от Вирджиния за хода на нещата при, нея? — попита Нолс.

— Обади ми се снощи. Адвокатът й я уверявал, че нямало начин да изгуби.

— Никога не съм чувал адвокат да казва подобни неща — каза Нолс. — Особено когато Алекс Фишър може да бъде призован като свидетел. От личен опит знам, че не го бива, когато е изложен на огън.

— Вирджиния каза, че сър Едуард няма намерение да го призовава.

— С което доказва мнението ми. Но щом тя спечели делото, всичко би трябвало да си дойде на мястото. Разбира се, ако сте платили на Арнолд Хардкасъл за акциите на майка му.

— Още не съм. И нямам намерение да се изръся преди последния възможен момент. Дори аз не мога да си позволя подобни харчове за по-дълго от необходимото.

— Защо не помолите Слоун да ви отпусне някакъв краткосрочен заем, който да ги покрие?

— Иска ми се да можех, но е незаконно банка да отпуска заем за купуване на собствените й акции. Не, ще си върна всички пари и ще направя добра печалба, след като Бишара изпълни своята част от сделката. Ако Слоун избере подходящия момент, ударът ще е двоен, защото той ще си остане начело на банката, а аз ще съм новият председател на „Барингтън“.

— Стига да спечелим днес — каза Нолс.

* * *

След като се измъкна от натоварения трафик и излезе на А40, Себастиан погледна часовника на таблото. Все още имаше два часа, но не му трябваха още задръжки. Точно тогава на таблото блесна червена светлина и индикаторът за гориво започна да мига, което означаваше, че му остават по-малко от четири литра бензин. Един пътен знак го уведоми, че до следващата бензиностанция има 33 километра. Знаеше си, че трябваше да напълни резервоара снощи.

Мина във вътрешното платно и продължи с постоянни 80 км/ч, за да използва пълноценно и последната капка в резервоара. Започна да се моли. Нали боговете не бяха на страната на Мелър?

 

 

— На кого се обаждаш? — попита Хари, докато дърпаше ципа на сака си.

— На Джайлс. Искам да видя дали е съгласен с Рос и Себ. В края на краищата той си остава най-големият акционер в компанията.

Хари се запита дали да не започне да разопакова багажа си.

— И не си забравяй палтото — каза Ема.

— Кабинетът на сър Джайлс Барингтън — чу се в слушалката.

— Добро утро, Поли. Обажда се Ема Клифтън. Мога ли да говоря с брат си?

— Боя се, че не, мисис Клифтън. В момента е в чужбина.

— На някое чудесно място, надявам се?

— Не точно — отвърна Поли. — В Източен Берлин.

 

 

Когато излезе от магистралата и влезе в бензиностанцията, Себ започна да се отпуска — нямаше да закъса насред пътя. Подаде банкнота от десет паунда за седемдесет и петте литра и зачака рестото.

В девет и трийсет и шест отново беше на магистралата. Първият знак показваше, че до Бристол остават сто километра. Значи щеше да стигне дори по-рано.

Излезе на външното платно, доволен от ширналия се открит път. Мислите му се понесоха към д-р Улф и какво ли е било толкова спешно, че да го търси, към майка му и как ще гласува, към Дезмънд Мелър и какви трикове е приготвил за последния момент, а после отново към Саманта. Възможно ли бе…

Чу сирена и бързо мина във вътрешното платно. Предполагаше, че го настига линейка, но когато погледна в огледалото, видя полицейска кола с включени светлини. Намали скоростта с надеждата, че ще го задмине, но тя се изравни с него и шофьорът му даде знак да отбие и да спре. Себ се подчини с неохота.

Полицейската кола спря пред него и двамата полицаи слязоха. Единият носеше дебел кожен бележник, а вторият нещо като куфарче. Себ свали прозореца и се усмихна.

— Добро утро.

— Добро утро, сър. Давате ли си сметка, че пътувахте с близо сто и четирийсет километра в час?

— Не — призна Себ. — Много съжалявам.

— Мога ли да видя книжката ви, сър?

Себ отвори жабката, извади книжката и я даде на полицая, който я изучи подробно, след което каза:

— Ако обичате, слезте от колата, сър.

Себ слезе. Вторият полицай отвори куфарчето и извади някакъв голям жълт балон, закрепен към маркуч.

— Това е уред за измерване на алкохол в дъха, сър, и трябва да ви попитам дали сте съгласен да проверим дали не сте употребили повече от допустимото.

— В десет сутринта?

— Стандартна процедура при каране с превишена скорост. Ако решите да не се тествате, ще трябва да ви помоля да дойдете с мен до най-близкото полицейско управление.

— Няма да е необходимо, полицай, нямам нищо против теста.

Изпълни инструкциите буквално, като много добре си даваше сметка, че предишната вечер е изпил само две кампарита със сода. След като духна два пъти в маркуча (явно не беше духал достатъчно силно първия път), полицаите се вгледаха за известно време в оранжевия индикатор.

— Няма проблем, сър — каза накрая единият. — Много под лимита сте.

— Слава богу — каза Себ и тръгна да се качва в колата.

— Момент, сър, още не сме приключили. Трябва да попълним някои формуляри. Името ви, ако обичате?

— Но аз бързам — каза Себ и моментално съжали за думите си.

— Досетихме се, сър.

— Себастиан Клифтън.

— Домашен адрес?

Когато най-сетне попълни отговора на последния въпрос, полицаят връчи на Себ акт за превишена скорост и отдаде чест.

— Приятен ден, сър, и моля да карате по-внимателно в бъдеще.

Себастиан погледна отчаяно малкия часовник на таблото, но той продължаваше да показва точното време. След четирийсет минути майка му щеше да открие срещата на борда, а първата точка от дневния ред бе избор на нов заместник-председател.

 

 

Лейди Вирджиния разказа подробно на сър Едуард какво всъщност е станало през първата нощ от първото плаване на „Бъкингам“.

— Изумително — каза той. — Но не е нещо, което можем да използваме като доказателство.

— Защо? Мисис Клифтън няма да може да го отрече, ще трябва да се оттегли като председател на борда на „Барингтън“, а ние не бихме могли да изгубим делото.

— Може би, но съдията ще обяви доказателството за недопустимо. И това не е единствената причина да не можем да го използваме.

— От какво друго имате нужда? — попита Вирджиния.

— От свидетел, който не е бил уволнен заради пиянство на пост и определено има зъб на компанията, както и от член на борда, готов да даде показания под клетва.

— Но това е самата истина.

— Напълно е възможно, но кажете, лейди Вирджиния, четохте ли последния роман на Хари Клифтън?

— Разбира се, че не.

— Тогава бъдете благодарна, че аз го прочетох, защото в „Инспектор Уоруик и бомбата със закъснител“ ще откриете почти дословно историята, която току-що ми разказахте. И можете да сте сигурна, че поне един или двама от съдебните заседатели също са чели книгата.

— Но нима това няма да подкрепи каузата ни?

— По-скоро ще ни направи за посмешище в съда.

 

 

Ема бавно огледа масата. Всички директори с изключение на Себастиан бяха налице. Никога през единайсетте години като председател на „Барингтън“ не й се бе случвало да не открие срещата навреме.

Секретарят на компанията Филип Уебстър започна с прочитането на протокола от предишната среща. Правеше го твърде бързо според мнението на Ема.

— Някакви въпроси по протоколите? — с надежда попита тя.

Нямаше.

— Тогава да продължим към точка първа, избор на заместник-председател. Дезмънд Мелър бе предложен от Джим Нолс и подкрепен от Клайв Анскот. Преди да призова към гласуване, има ли въпроси?

Мелър поклати глава; Нолс също не каза нищо. И двамата много добре осъзнаваха, че Себастиан Клифтън може да се появи всеки момент. Ема погледна с надежда адмирала, но той като че ли беше задрямал.

— Мисля, че всички имахме предостатъчно време да обмислим позицията си — каза Анскот.

— Съгласен — обади се Нолс. — Да продължим с гласуването.

— Преди това — рече Ема, — може би мистър Мелър ще поиска да каже на борда защо смята, че е подходящият човек за заместник-председател на „Барингтън“.

— Не мисля, че е необходимо — каза Мелър, който бе посветил значително време на подготовката на реч, която сега нямаше намерение да произнася. — Оставям делата си да говорят сами за себе си.

Ема остана без поводи за забавяне и нямаше избор, освен да каже на секретаря да обяви гласуването.

Уебстър стана от мястото си и зачете имената на всеки директор, като започна с председателя, мисис Клифтън.

— Аз ще се въздържа — каза Ема.

— Мистър Мейнард?

— За.

— Мистър Диксън?

— Против.

— Мистър Анскот?

— За.

— Мистър Нолс?

— За.

— Мистър Добс?

— Против.

Той също бе спазил думата си. Ема не откъсваше поглед от вратата.

— Мистър Карик?

— За.

Ема го погледна изненадано. При последния им разговор Карик я бе уверил, че няма да подкрепи Мелър. Запита се кой ли е бил последният, който е говорил с него.

— Адмирал Съмърс?

— Против.

Човек, който не би изоставил приятелите си.

— Мистър Клифтън?

Уебстър огледа масата и след като се увери, че Себастиан го няма, записа срещу името му „Отсъстващ“.

— Мистър Бингам?

— Против.

Нищо чудно. Не харесваше Мелър също като нея.

Ема се усмихна. Четири на четири. Като председател тя нямаше да се поколебае да използва решителния си глас и да попречи на Мелър да стане заместник-председател.

— И накрая, мистър Мелър? — попита секретарят на компанията.

— За — твърдо каза той.

За момент Ема остана зашеметена, но накрая се окопити и се обърна към Мелър.

— Вчера ми казахте, че ще се въздържите, поради което аз направих същото. Ако знаех за тази промяна в решението ви…

— След като разговаряхме вчера вечерта — каза Мелър — един-двама колеги посочиха, че уставът на компанията позволява на член на борда да гласува за себе си, когато се кандидатира за пост. С неохота позволих да ме убедят, че трябва да го направя.

— Но вие ми дадохте думата си.

— Звънях ви на няколко пъти сутринта, госпожо председател, но линията все беше заета.

Нещо, което Ема не можеше да отрече. Тя се облегна в стола си.

Мистър Уебстър внимателно провери отново списъка, но Ема вече знаеше резултата и последиците от него.

— С пет гласа за и четири против мистър Мелър е избран за заместник-председател на борда.

Някои около масата се усмихнаха и казаха: „Браво“. Други останаха смълчани.

Себ беше прав. Трябваше да гласува против Мелър от самото начало, след което да го победи с решаващия си глас. Но къде беше Себ, чийто глас щеше да направи това ненужно? Как бе могъл да я изостави точно когато имаше най-много нужда от него? И тогава тя замръзна и от председател на публична компания отново се превърна в майка. Възможно ли бе синът й да е попаднал отново в някаква ужасна катастрофа? Не можеше да понесе мисълта да преживее отново всичко това. По-добре да изгуби гласуването, отколкото…

— Минаваме към втора точка — каза секретарят на компанията. — Избор на дата за пускане на вода на „Балморъл“ и откриване на резервации за първото му плаване до Ню Йорк.

— Преди да минем към втора точка — каза Мелър, докато се изправяше да произнесе друга добре подготвена реч, — смятам за свой дълг да напомня на борда, че на мисис Клифтън й предстои изключително неприятно дело, което вече привлече значителен медиен интерес. Разбира се, всички се надяваме и очакваме нашата госпожа председател да обори сериозните обвинения, повдигнати срещу нея. Ако обаче лейди Вирджиния Фенуик успее да докаже обвиненията си, ясно е, че мисис Клифтън ще трябва да обмисли положението си. Предвид това смятам, че би било подходящо тя временно — повтарям, временно — да се оттегли от поста председател, докато делото не приключи. — Направи дълга пауза и изгледа поред всеки от директорите, след което добави: — Надявам се, че няма да е нужно да призовавам за гласуване по този въпрос.

Ема усещаше, че ако се стигне до гласуване, бордът ще се съгласи с предложението на новия заместник, може би с едно или две изключения. Така че си събра нещата и мълчаливо напусна помещението.

Мелър се канеше да седне на мястото й, когато адмирал Съмърс се изправи, изгледа го като командир на немска подводница и заяви:

— Това не е бордът, в който влязох преди двайсет години, и вече не искам да бъда част от него.

И излезе. Боб Бингам и Дейвид Диксън го последваха.

След като вратата се затвори, Мелър се обърна към Нолс и каза:

— Не бях предвидил този бонус.