Джефри Арчър
По-силно от меча (15)

12.

— Мога ли да ви попитам по кое време си тръгнахте от офиса в петък вечерта, сър?

— Трябва да е било някъде към шест, инспекторе — отвърна Слоун.

— А в колко беше срещата ви с мистър Хардкасъл?

— В пет. Винаги се срещаме в пет в последния петък на месеца, за да обсъдим резултатите на отдела ми.

— И когато го оставихте, той в добро настроение ли ви изглеждаше?

— В отлично — отвърна Слоун. — Месечните ми резултати бяха с две цяло и два процента по-добри и му обясних подробностите около един нов проект, по който работех. Много се развълнува.

— Според патолога смъртта е настъпила около шест часа в петък вечер, така че вие трябва да сте последният, който го е видял жив.

— В такъв случай мога само да съжалявам, че срещата ни не продължи малко повече — каза Слоун.

— Наистина. Мистър Хардкасъл взе ли някакви хапчета, докато бяхте при него?

— Не. Макар всички да знаехме, че Седрик има проблеми със сърцето, той нарочно не вземаше лекарствата си пред членове на екипа.

— Странно, че хапчетата бяха пръснати по пода на кабинета му, а празното шишенце беше в ръката му. Защо не е успял да вземе поне едно?

Слоун премълча.

— А нощният портиер Стенли Дейвис ми каза, че сте се обадили в събота сутринта да попитате дали не е пристигнала пратка за вас.

— Да, обадих се. Трябваше ми един документ за среща, която беше насрочена за понеделник сутринта.

— Беше ли пристигнал?

— Да, но едва днес сутринта.

— Мистър Дейвис каза, че никога преди не сте се обаждали в събота сутринта.

Слоун не се хвана на въдицата и си премълча.

— Патологът издаде смъртен акт, според който мистър Хардкасъл е умрял от инфаркт, и не се съмнявам, че съдебният лекар ще потвърди заключението му.

Слоун пак не каза нищо.

— Мистър Слоун, мога ли да приема, че през следващите няколко дни ще бъдете на разположение, ако се наложи да ви задам още въпроси?

— Можете, макар че смятах утре да пътувам до Хъдърсфийлд, за да изкажа съболезнованията си на вдовицата на мистър Хардкасъл и да видя дали мога да й помогна по някакъв начин с уреждането на погребението.

— Колко мило от ваша страна. Е, мистър Слоун, остава ми да разпитам още един-двама души, след което ще ви оставя.

Слоун изчака инспектора да излезе от кабинета му и да затвори вратата, след което вдигна телефона.

— Искам документите готови за подпис до края на работния ден.

— В момента хората ми работят по тях, сър.

Второто обаждане на Слоун беше до Ралф Вон от „Савилс“, който изказа съболезнованията си, но не се впусна в подробности около разговора си със Седрик Хардкасъл в петък следобед.

— Нашите мисли също са със Седрик и семейството му — каза Слоун. — Но последното, което ми каза в петък вечерта, беше да се погрижа да приключа сделката за Шифнал Фарм.

— Несъмнено знаете, че той оттегли офертата на банката в петък следобед, което беше, меко казано, смущаващо.

— Това е било преди да успея да го запозная с всички подробности и знам, че той възнамеряваше веднага да ви се обади днес сутринта.

— В такъв случай съм склонен да продължа крайния срок с още една седмица, но не повече — наблегна Вон.

— Много мило от ваша страна, Ралф. Можете да сте сигурен, че депозитът от сто и шейсет хиляди ще бъде при вас още днес и ще трябва само да чакаме дали някой няма да предложи по-висока цена.

— Не мога да си представя, че ще се намери такъв — каза Вон. — Но трябва да попитам дали имате правомощията да правите оферта за милион и шестстотин хиляди от името на банката.

— Мой дълг е да се погрижа последното желание на Седрик да бъде изпълнено — каза Слоун и затвори телефона.

Третото и четвъртото му обаждане бяха до двамата най-големи акционери на банката, които казаха, че биха го подкрепили, но само ако мисис Хардкасъл направи същото.

— Документите ще са на бюрото ви за подпис до края на работния ден утре — увери ги той.

Петото обаждане на Слоун беше до „Банка на Цюрих“ в Швейцария.

 

 

Сутринта Себ се обади на майка си от офиса и й съобщи новината.

— Ужасно съжалявам — каза Ема. — Знам колко много се възхищаваше на Седрик.

— Все си мисля, че дните ми във „Фартингс“ са преброени, особено ако мястото на Седрик се заеме от Ейдриън Слоун.

— Просто недей да вириш глава и помни, че е много трудно да изхвърлиш човек, който си върши работата добре.

— Личи си, че не познаваш Слоун. Той би изхвърлил Уелингтън на сутринта преди битката при Ватерлоо, ако това му гарантира, че ще стане генерал.

— Не забравяй, че Рос Бюканан е все още заместник-председател на борда и най-вероятно също ще се кандидатира за мястото на Седрик.

— Дано да си права — каза Себ.

— Сигурна съм, че Седрик е държал Рос в течение на действията на Слоун. И ми кажи кога и къде ще е погребението — двамата с баща ти искаме да присъстваме.

 

 

— Съжалявам, че ви безпокоя в подобен момент, мисис Хардкасъл, но и двамата знаем, че Седрик не би очаквал нещо друго от мен.

Берил Хардкасъл се уви плътно във вълнения си шал и се облегна назад, като почти изчезна в голямото кожено кресло, и прошепна:

— Какво искате да направя?

— Нищо прекалено натоварващо — каза Слоун. — Просто да подпишете няколко документа. Зная, че преподобният Джонсън чака да ви запознае със службата. Единствената му тревога е, че църквата не е достатъчно голяма, за да побере енориашите, както и всички приятели и колеги на Седрик, които ще дойдат от Лондон в четвъртък.

— Той не би искал да пропускат работен ден заради него — каза Берил.

— Не ми даде сърце да ги спра.

— Много мило от ваша страна.

— Той напълно го заслужава — каза Слоун. — Но остава един малък въпрос, за който трябва да се погрижим. — Извади три дебели документа от куфарчето си. — Просто ми трябва подписът ви, така че банката да продължи нормалната си работа.

— Не може ли да почака до следобед? — попита Берил. — Синът ми Арнолд пътува от Лондон. Както вероятно знаете, той е кралски юрисконсулт и обикновено ме съветва по въпросите, свързани с банката.

— Боя се, че не — каза Слоун. — Ще трябва да взема влака до Лондон в два часа, ако искам да спазя всички срещи, уговорени от мистър Хардкасъл. Ако това ще ви помогне, с готовност ще пратя копия от документите в кабинета на Арнолд веднага щом се върна в банката. — Той хвана ръката й. — Просто подписите ми трябват, мисис Хардкасъл. Разбира се, прочетете документите, ако имате някакви съмнения.

— Предполагам, че всичко е наред — каза Берил и взе подадената й от Слоун писалка, без да се опитва да прочете гъсто изписания с малки букви текст.

Слоун излезе и помоли викария да дойде при тях. После клекна до мисис Хардкасъл, обърна на последната страница на първия документ и посочи пунктираната линия. Берил подписа и трите документа в присъствието на преподобния Джонсън, който невинно стана свидетел на процедурата.

— Ще се видим в четвъртък — каза Слоун, докато се изправяше, — когато ще си спомним с възхищение и благодарност всичко, което постигна Седрик в забележителния си живот.

После излезе и остави възрастната дама в компанията на викария.

 

 

— Мистър Клифтън, бихте ли ми казали къде бяхте в пет часа вечерта в петък?

— В Амстердам с приятелката си Саманта, на посещение в Райксмузеум.

— Кога видяхте за последен път мистър Седрик Хардкасъл?

— Отидох в дома му на Кадоган Плейс малко след осем вечерта във вторник, след като се върнах от Шифнал в Шропшър.

— Мога ли да ви попитам защо мистър Хардкасъл е искал да го посетите в извънработно време, когато бихте могли да го направите на следващата сутрин в офиса?

Този път Себастиан не отговори веднага. Нищо не му пречеше да каже, че са се виждали по въпрос, засягащ единствено банката, и инспекторът щеше да продължи нататък.

— Проверявах една сделка, за която председателят имаше причини да смята, че старши служител на банката работи зад гърба му.

— И открихте ли, че опасенията му са верни и въпросният човек наистина работи зад гърба на мистър Хардкасъл?

— Да.

— Да не би случайно да става въпрос за мистър Ейдриън Слоун?

Себ премълча.

— И как реагира мистър Хардкасъл, след като му казахте какво сте открили?

— Предупреди ме, че смята да уволни въпросния човек на следващия ден и ме посъветва да съм колкото се може по-далеч от офиса по това време.

— Защото е щял да изхвърли началника ви?

— Поради което и бях в Амстердам в петък вечер — каза Себ, подминавайки въпроса. — За което сега съжалявам.

— Защо?

— Защото ако бях отишъл в офиса през онзи ден, може би щях да спася мистър Хардкасъл.

— Смятате ли, че мистър Слоун би го спасил, ако се озовеше в същото положение?

— Баща ми винаги казва, че един полицай никога не бива да задава хипотетични въпроси.

— Не всеки от нас е в състояние да разреши престъпление със същата лекота, с която го прави инспектор Уоруик.

— Да не мислите, че Слоун е убил мистър Хардкасъл? — попита Себ.

— Не, не мисля — отвърна инспекторът. — Макар че има вероятност да е бил в състояние да спаси живота му. Но дори на инспектор Уоруик би му било трудно да го докаже.

 

 

Негово Преосвещенство Ашли Тадуорт, епископ на Хъдърсфийлд, изкачи шестте стъпала и зае мястото си на амвона, докато изпълняваха последните стихове на химна „Остани с мен“.

Погледна надолу към събралото се множество и изчака всички да млъкнат. Някои, които не бяха успели да си намерят място, стояха прави между пейките, а пристигналите със закъснение се бяха скупчили в дъното на църквата. Това говореше красноречиво за човека, когото изпращаха.

— Естествено, погребенията са тъжни събития — започна епископът. — Още повече, когато починалият е водил безупречен живот, което може да направи изричането на прощалните слова трудна задача. Това не беше проблем за мен, когато подготвях речта си за живота, за образцовия живот на Седрик Артър Хардкасъл.

— Ако оприличим живота на Седрик на банков отчет, когато остави този свят, всяка сметка беше в безупречно състояние. Откъде да започна невероятната история на този забележителен йоркширец?

Огледа присъстващите и продължи:

— Седрик напусна училище на петнайсетгодишна възраст и постъпи на работа при баща си във „Фартингс Банк“. Винаги се обръщаше към баща си със „сър“, както на работа, така и у дома. Всъщност баща му се оттегли точно навреме, за да не му се налага да нарича сина си „сър“.

Сред събралите се премина лек смях.

— Седрик започна кариерата си като младши стажант. Две години по-късно стана касиер, преди още да е навършил възраст да си отвори банкова сметка. По-нататък стана последователно заместник-началник и началник на клон, а после и областен инспектор, преди да стане най-младият директор в историята на банката. И никой не се учуди, когато стана председател на борда на банката на четирийсет и две годишна възраст — позиция, на която остана през последните двайсет и три години. През този период той превърна „Фартингс“ от местна банка в малко градче в Йоркшир в една от най-уважаваните финансови институции в лондонското Сити. И ще ви кажа нещо, което не би се променило дори ако Седрик беше застанал начело на Централната банка: неизменното му мото, че ако се погрижиш за пенитата, паундовете сами ще се погрижат за себе си.

 

 

— Размина ли ни се според вас? — нервно попита Слоун.

— Ако питате дали всичко, което направихте през последните четири дни, е законно и чисто, отговорът е да.

— Имаме ли кворум?

— Имаме — каза Малкълм Аткинс, главният юрисконсулт на банката. — Изпълнителният директор, секретарят на компанията и шестима неизпълнителни директори ви чакат в заседателната зала. Между другото — добави той, — ще ми е много интересно да науча какво сте им казали, когато изказаха мнението, че може би ще е по-добре днес да присъстват на погребението в Хъдърсфийлд вместо на срещата на борда в Лондон.

— Казах им просто, че изборът си е техен. Че могат да гласуват за място на този свят или на онзи.

Аткинс се усмихна и си погледна часовника.

— Трябва да вървим. Почти десет е.

Двамата излязоха от кабинета на Слоун и мълчаливо тръгнаха по застлания с дебела пътека коридор. Когато Слоун влезе в заседателната зала, всички станаха, както бяха правили винаги при влизането на покойния председател.

— Господа — започна секретарят на компанията, след като всички отново заеха местата си, — тази извънредна среща бе свикана поради една-единствена причина, а именно…

 

 

— Винаги, когато си мислим за Седрик Хардкасъл — продължи епископът, — трябва да помним най-вече едно. Той бе най-типичен йоркширец. Ако Второто пришествие станеше в Хедингли през полувреме на мач на „Розите“, той нямаше да се изненада. Седрик вярваше непоколебимо, че Йоркшир е отделна страна, а не графство. Всъщност той смяташе, че „Фартингс“ е станала международна банка не когато отвори клон в Хонконг, а в Манчестър.

Епископът изчака смехът да утихне и продължи:

— Седрик не беше суетен човек, но това не му пречеше да е горд. Горд с банката, на която служеше всеки ден, и още по-горд с това колко клиенти и служители пожънаха успехи под неговото ръководство и напътствия. Толкова много от вас, събралите се днес тук, от най-младшия стажант до президента на „Сони Интернешънъл“, са се възползвали от мъдростта и предвидливостта му. Но онова, с което ще го запомним най-много, е безусловната му репутация на честен, почтен и достоен човек. Той смяташе за добра сделка онази, в която и двете страни правят печалба и с радост ще се поздравяват всеки път, когато се разминават на улицата.

 

 

— Единствената точка от днешния дневен ред — продължи секретарят на компанията — е изборът на нов председател на борда след трагичната смърт на Седрик Хардкасъл. Беше предложена само една кандидатура, тази на мистър Ейдриън Слоун, директор на силно печелившия отдел „Недвижими имоти“. Мистър Слоун вече разполага с официалната подкрепа на шейсет и шест процента от акционерите, но смята, че назначението му следва да бъде одобрено от борда.

Малкълм Аткинс се включи незабавно:

— За мен е удоволствие да предложа Ейдриън Слоун за следващ председател на борда на „Фартингс Банк“, тъй като смятам, че и Седрик би искал същото.

— За мен пък е удоволствие да подкрепя предложението — каза Дезмънд Мелър, наскоро назначен неизпълнителен директор.

— Кой е за? — попита секретарят на компанията. Осем ръце се вдигнаха във въздуха. — Обявявам предложението за единодушно прието.

Слоун бавно се изправи.

— Господа, позволете най-напред да ви благодаря за увереността, която показахте с избирането ми за следващ председател на борда на „Фартингс“. Трудно е човек да се постави на мястото на Седрик Хардкасъл. Замествам човек, който ни напусна при трагични обстоятелства. Човек, за когото приемахме, че ще остане с нас още дълги години. Човек, на когото не бих могъл да се възхищавам повече. Човек, когото смятах не само за колега, но и за приятел, което ме прави само още по-горд да поема щафетата и да я нося през следващата отсечка от надпреварата. Моля всички да станем и да почетем с наведени глави паметта на един велик мъж.

 

 

— Но най-вече — продължи епископът, — Седрик Хардкасъл ще бъде запомнен като семеен човек. Той обичаше Берил от деня, в който му дала една трета пинта повече мляко, докато била дежурна в началното им училище в Хъдърсфийлд, и едва ли имаше по-горд човек от него, когато синът им Арнолд стана кралски юрисконсулт. Макар че така и не успя да разбере защо момъкът предпочете да завърши образованието си в Оксфорд вместо в Лийдс.

— Позволете ми да завърша с обобщение на чувствата ми към един от най-старите ми и най-скъпи приятели с думите от епитафията на сър Томас Феърфакс^[1] от Бъкингамския херцог:

Той не знаеше ни завист, ни омраза;

с достойнство и честност душата му бе пълна.

И с качество, тъй старомодно напоследък —

на име скромност.

 

 

Малкълм Аткинс вдигна чаша шампанско.

— За новия председател на борда на „Фартингс“ — заяви той, когато Слоун седна за първи път на стола зад бюрото на Седрик. — Е, какво ще е първото нещо, което ще направите като главен изпълнителен директор?

— Да се погрижа да приключим сделката в Шифнал преди някой да е разбрал защо цената милион и шестстотин хиляди е толкова ниска.

— А второто? — попита Мелър.

— Да изхвърля Себастиан Клифтън наред с всички, които бяха близки с Хардкасъл и споделяха остарялата му философия. Тази банка ще влезе в истинския свят, където единствената мантра ще бъде печалбата, а не хората. И ако някой клиент заплаши да премести сметката си другаде, нека го направи, особено ако е от Йоркшир. Отсега нататък мотото на банката ще бъде „Ако имате само пенита, не правете опити да работите с нас“.

 

 

Докато спускаха ковчега в гроба, Себастиан сведе глава, та никой да не види сълзите му. Рос Бюканан не се опита да скрие чувствата си. Ема и Хари се държаха за ръце. Всички те бяха изгубили добър и мъдър приятел.

Докато излизаха бавно от гробищата, към тях се присъединиха Арнолд Хардкасъл и майка му.

— Защо Ейдриън Слоун го нямаше? — попита Рос. — Както и шестима от другите директори?

— Слоун едва ли би липсвал на татко — каза Арнолд. — Той се канеше да го изхвърли, преди да умре.

— Той ли ви каза? — попита Рос.

— Да. Обади ми се рано в петък сутринта, за да разбере какви са законните стъпки, ако началник на отдел е хванат да използва пари на банката за частни сделки.

— Каза ли кой началник-отдел има предвид?

— Не беше необходимо.

— Шестима директори ли казахте? — прекъсна ги Ема.

— Да — отвърна Рос. — Толкова ли е важно?

— Те образуват кворум. Ако още бе жив, Седрик щеше да се усети какво е намислил Слоун.

— Боже мой! Сега разбирам защо така настоятелно искаше да подпиша онези документи — каза Берил. — Седрик никога няма да ми прости.

— И аз съм ужасен като теб, майко, но не се безпокой, ти все още притежаваш петдесет и един процента от банката.

— Някой ще бъде ли така добър да обясни на прост английски за какво говорите? — попита Хари.

— Ейдриън Слоун току-що се е назначил за председател на борда на „Фартингс“ — каза Себастиан. — Къде е най-близкият телефон?