Джефри Арчър
По-силно от меча (49)

46.

На следващата сутрин Джайлс прочете подписаното признание на Уилям Уоруик на първата страница на „Таймс“ и дълго не успя да спре да се смее.

Как не бяха забелязали, че подписът не е на Хари? Предположи, че руснаците така са бързали да пуснат признанието на международната преса преди завръщането му в Англия, че са се издънили. Подобни неща се случваха често, докато Джайлс беше министър, но гафовете рядко стигаха по-далеч от пресотдела. Спомни си, че при посещението си в Америка малко след войната Чърчил помолил посолството да му уреди среща с видния философ Айзая Бърлин, но вместо с него се наложило да пие чай с композитора Ървинг Бърлин.

Снимките на Хари се мъдреха на първите страници на повечето вестници, а на вътрешните имаше обширни материали за популярния писател и дългата му битка за освобождаването на Анатолий Бабаков.

Карикатуристите също имаха напрегнат ден и изобразяваха Хари или като св. Георги, поразяващ змея, или като Давид, повалящ Голиат. Любимата карикатура на Джайлс обаче беше от „Дейли Експрес“, на която Хари се дуелираше с перо за писане срещу мечка със счупен меч. Текстът отдолу гласеше: „По-силно от меча“.

Джайлс още се смееше, докато прочиташе за втори път признанието на Уилям Уоруик. Предположи, че в Русия ще се търкалят глави, при това в буквалния смисъл.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Ема, когато дойде да закуси. Изглеждаше така, сякаш й трябва още здрав сън.

— За един ден Хари успя да злепостави руснаците повече, отколкото Външно министерство за цяла година. Има и още по-добра новина. Само погледни „Телеграф“. — Той вдигна вестника, за да й покаже заглавието.

УИЛЯМ УОРУИК ПРИЗНАВА, ЧЕ Е ШПИОНИН

— Изобщо не е за смях — каза Ема, докато отместваше вестника. — Ако беше в Русия, когато са излезли първите бройки, заглавието щеше да е съвсем различно.

— Е, поне погледни на нещата откъм добрата страна.

— Има ли такава?

— Разбира се, че има. Досега всички питаха защо Хари не те подкрепя в съда. Е, сега всички знаят, което няма как да не повлияе на журито.

— Само дето Вирджиния се представи блестящо. Беше по-убедителна от мен.

— Подозирам, че заседателите вече са разбрали що за стока е.

— Ако случайно си забравил, на теб ти отне малко повече време.

Джайлс уместно се засрами.

— Току-що се чух с него по телефона — каза Ема. — Задържал се е в Стокхолм. Умът му беше зает с нещо и не каза много. Спомена само да не го чакаме на „Хийтроу“ преди пет следобед.

— Успял ли е да се добере до книгата на Бабаков?

— Монетите му свършиха преди да успея да го попитам — отвърна Ема, докато си наливаше кафе. — Пък и ми беше по-интересно да разбера защо му беше нужна почти седмица да измине път, който други изминават са по-малко от четири часа.

— И какво беше обяснението му?

— Никакво. Каза, че ще ми разкаже всичко, когато се прибере. — Ема отпи глътка кафе и добави: — Премълчава нещо. Нещо, което не е стигнало до първите страници на вестниците.

— Обзалагам се, че е свързано с книгата на Бабаков.

— Книгата да върви по дяволите — отвърна Ема. — Какво го накара да поема такъв риск, щом го заплашваше затвор?

— Не забравяй, че същият този човек се справи с цяла немска дивизия, въоръжен само с пистолет, джип и един ирландски ефрейтор.

— И е изкарал късмет, че е оцелял.

— Знаеше какъв е много преди да се омъжиш за него. — И добави: — В добро и зло… — Джайлс хвана ръката на сестра си и я стисна.

— Но нима не разбира на какво изпитание подложи семейството си през последната седмица? И какъв късмет е, че са го качили на самолета за Англия вместо на влак за Сибир заедно с приятелчето му Бабаков?

— Подозирам, че една част от него е искала да бъде във влака с Бабаков — тихо каза Джайлс. — Точно затова и двамата му се възхищаваме толкова много.

— Никога вече няма да го пусна в чужбина — възкликна Ема.

— Е, стига да пътува само на запад, всичко би трябвало да е наред — отвърна Джайлс с надеждата, че ще разведри обстановката.

Ема наведе глава и внезапно избухна в сълзи.

— Разбираш колко обичаш някого едва когато си помислиш, че никога вече няма да го видиш.

— Много добре знам как се чувстваш — отвърна Джайлс.

 

 

През войната на Хари веднъж му се бе случило да будува трийсет и шест часа, но по онова време бе много по-млад.

Една от многото теми, които никой не смееше да повдигне пред Сталин, беше за ролята му по време на обсадата на Москва, когато изходът от Втората световна война още беше на кантар. Дали беше избягал в Куйбшиев на Волга, подобно на повечето министри и висши държавни служители, или, както твърдеше самият той, е отказал да напусне столицата и останал в Кремъл, за да организира лично отбраната на града? Неговата версия се превърна в легенда, в част от официалната история на Съветския съюз, макар че няколко души са го видели на перона минути преди влакът да потегли за Куйбшиев, а няма достоверни сведения, че някой го е виждал в Москва преди руската армия да отблъсне врага от града. Малцина от изразилите някакво съмнение във версията на Сталин са останали живи.

С химикалка в едната ръка и резен сирене в другата Хари продължи да пише страница след страница. Почти чуваше как Джесика го упреква. Как можеш да седиш на летището и да пишеш нечия друга книга, когато си само на няколко минути път от най-добрите колекции на Рембранд, Вермеер, Стеен и Де Витте в света? Не минаваше нито ден, без да си помисли за Джесика. Надяваше се, че би разбрала защо временно му се налага да замести Рембранд с Бабаков.

Сталин винаги твърдеше, че по време на погребението на Надя е вървял след ковчега. Всъщност го направи само за няколко минути, защото се страхуваше от покушение. Когато кортежът стигна първите сгради на Манежния площад, той се скри на задната седалка на колата, а вместо него зад ковчега застана зет му Альоша Сванидзе, който също бе нисък и набит, с черен мустак. Сванидзе беше облякъл шинела на Сталин, та хората да си помислят, че виждат опечаления вдовец.

— Моля всички пътници…

 

 

Нейна Чест Лейн разпусна съда в четири следобед, но не и преди да се убеди, че журито не е успяло да стигне до решение.

— Тръгвам за „Хийтроу“ — каза Ема и си погледна часовника. — С малко късмет ще пристигна навреме да посрещна Хари.

— Искаш ли да дойдем с теб? — попита Джайлс.

— Категорично не. Искам го само за себе си през първите няколко часа, но довечера ще го доведа на Смит Скуеър, за да вечеряме заедно.

Таксиметровите шофьори винаги се усмихват, когато клиентът каже „Хийтроу“. Ема се качи в колата, уверена, че ще стигне до летището преди кацането на самолета.

Първото, което направи при влизането в терминала, бе да погледне таблото на пристигащите. Малките числа и букви се сменяха на всеки няколко секунди, за да дадат последна информация за всеки полет. Таблото показваше, че пътниците от Полет 786 от Амстердам в момента вземат багажа си. И тогава Ема си спомни, че Хари беше тръгнал с малък сак, тъй като възнамеряваше да остане в Ленинград само за няколко часа, най-много с едно преспиване. Пък и винаги беше сред първите слезли от самолета, защото обичаше да потегли по магистралата за Бристол преди последните пътници да са минали през митницата. Така имаше чувството, че изпреварва времето.

Притесни се, да не би да го е изпуснала. Покрай нея вече минаваха хора с багаж, върху който имаше лепенки от Амстердам. Канеше се да потърси телефон и да се обади на Джайлс, когато Хари най-сетне се появи.

— Ужасно съжалявам — каза той, докато я прегръщаше. — Нямах представа, че ще ме чакаш. Помислих си, че си още в съда.

— Съдийката ни пусна в четири, защото нямаше изгледи, че журито ще стигне до решение.

Хари я пусна и я погледна в очите.

— Мога ли да отправя най-странната си молба?

— Всичко, скъпи.

— Може ли да отседнем в някой хотел наблизо за няколко часа?

— От доста време не сме го правили — ухили се Ема.

— По-късно ще ти обясня защо — каза Хари. И не каза нито дума повече, докато не подписа формуляра за регистрация и не се качиха в стаята си.

Ема легна на леглото и загледа как Хари, седнал на малкото писалище до прозореца, пишеше така, сякаш от това зависи животът му. Беше й забранено да говори, да пуска телевизора и дори да използва румсървиса, така че в нетърпението си тя взе страниците на първата глава с очакването, че ще зачете най-новия роман за Уилям Уоруик.

Още първото изречение я грабна. След три часа и половина, когато Хари най-сетне остави химикалката и се просна на леглото до нея, тя каза само:

— Не говори. Просто ми дай следващата глава.

Всеки път, когато ме викаха в дачата (което не се случваше често), винаги се хранех в кухнята. Истинско угощение, защото готвачът на Сталин, Спиридон Иванович Путин, даваше на мен и на тримата опитвачи същата храна, която се поднасяше на Сталин и гостите му в трапезарията. Това едва ли бе изненадващо. Тримата опитвачи бяха поредният пример за параноята на Сталин и убеждението му, че някой ще се опита да го отрови. Те седяха мълчаливо на масата в кухнята и си отваряха устите само за да ядат. Самият Путин също не говореше много, тъй като смяташе, че всеки, който влиза в царството му — кухненски работници, сервитьори, охрана, опитвачи — е със сигурност шпионин, и аз не правех изключение. Когато отваряше уста, което се случваше едва след като храната се отсервираше и последните гости напускаха трапезарията, говореше само за семейството си, с което се гордееше страшно много, особено с най-малкия си внук Владимир.

След като гостите си отиваха, Сталин се оттегляше в кабинета си и четеше до малките часове. Над бюрото му имаше портрет на Ленин; настолната лампа светеше непрекъснато. Сталин обичаше да чете руски романи и често пишеше коментари по полетата. Ако не можеше да заспи, излизаше в градината, подрязваше розите и се наслаждаваше на пауните, които се разхождаха на свобода.

Когато най-сетне се връщаше вътре, решаваше в последния момент в коя стая ще спи — не можеше да се отърси от спомените за младия революционер, който винаги е бил в движение и никога не е знаел къде ще го свари нощта. Подремваше няколко часа на дивана, на заключена врата и с охрана отвън, която не смееше да отвори, докато не бъде повикана. Сталин рядко ставаше преди пладне и след лек обяд без алкохол потегляше за Кремъл. Пътуваше с конвой и никога в една и съща кола. Когато пристигаше, незабавно се захващаше за работа с шестимата си секретари. Нито веднъж не съм го виждал да се прозява.

Ема обърна страницата, а Хари потъна в сън. Когато малко след полунощ Хари се събуди, Ема беше стигнала дванайсета глава (която започваше на обратната страна на менюто за първа класа). Тя събра листовете и ги прибра в сака на Хари, помогна му да стане и го поведе към асансьора. След като слязоха, Ема плати сметката и помоли пиколото да извика такси.

Младежът отвори задната врата, за да може изтощеният старец да се качи в колата с приятелката си.

— Накъде, мис? — попита шофьорът.

— Смит Скуеър двайсет и три.

 

 

По пътя към Лондон Ема запозна Хари с развитието на делото, смъртта на Фишър, подготовката на Джайлс за извънредните избори, представянето на Вирджиния в съда и писмото от Фишър, което мистър Трелфорд беше получил тази сутрин.

— Какво пише в него? — попита Хари.

— Не знам и не съм сигурна, че искам да научавам.

— Но то може да помогне в съда.

— Струва ми се малко вероятно, след като е от Фишър.

— А ме нямаше само седмица — каза Хари, докато таксито спираше пред дома на Джайлс на Смит Скуеър.

Джайлс отвори веднага и видя най-добрия си приятел да се подпира с една ръка на сестра му, а с другата на парапета, за да не се свлече на земята. Двамата му нови охранители го поеха, почти го внесоха в къщата и го качиха в стаята за гости. Хари не отговори, когато Джайлс му каза: „Наспи се добре, друже“ и затвори вратата.

Докато събличаше съпруга си и окачваше костюма му, Ема вече болезнено знаеше как мирише руска затворническа килия. Хари беше заспал дълбоко, когато тя стигна до чорапите му.

Легна до него и макар да знаеше, че той не я чува, прошепна твърдо: „Оттук нататък ще ти позволя да пътуваш най-много до Кеймбридж“. После запали нощната лампа и продължи да чете „Чичо Джо“. Мина още час преди напълно да разбере защо руснаците са положили такива усилия никой да не види тази книга.

Седемдесетата годишнина на другаря Сталин беше чествана в цялата съветска империя по начин, който би впечатлил и Цезар. Никой не посмяваше да продума за оттеглянето му, ако му беше мил животът. Младите се страхуваха от ранно повишение, защото то обикновено вещаеше ранно уволнение, и тъй като Сталин изглеждаше твърдо решен да остане на власт, всеки намек, че е смъртен, означаваше погребение, но не неговото.

Докато седях отзад на безкрайните срещи в чест на постиженията на Сталин, започнах да кроя свои собствени планове за мъничко късче безсмъртие. Издаването на нецензурираната му биография, която бях написал. Но трябваше да чакам може би години след смъртта на Сталин, преди да дойде удобен момент и да се обърна към издател — храбър издател, който би се съгласил да пусне „Чичо Джо“.

Не бях предвидил, че Сталин ще остане жив толкова дълго, че няма намерение да пусне кормилото на властта преди да спуснат ковчега му в гроба и че мнозина от враговете му ще продължат да мълчат няколко дни след смъртта му от страх, че може да възкръсне.

Стигна до последните думи на Бабаков.

За смъртта на Сталин е писано много. Според официалното комюнике, което преведох за международната преса, той умрял на бюрото си в Кремъл, след като получил удар; в продължение на много години това бе общоприетата версия. В действителност той бил в дачата си и след вечерен запой с приближените си, сред които Лаврентий Берия, неговият заместник и бивш шеф на тайните служби, Никита Хрушчов и Георгий Маленков, отишъл да си легне, но едва след като гостите му си тръгнали.

Берия, Маленков и Хрушчов се страхуваха за живота си, защото знаеха, че Сталин възнамерява да ги смени с по-млади и по-верни кадри. В края на краищата точно по този начин и самите те бяха стигнали до постовете си.

На следващия ден Сталин не се появил до късно следобед и един от охранителите му се разтревожил, че може да му е станало нещо, и се обадил на Берия. Берия разсеял опасенията му, като казал, че Сталин сигурно още спи след тежката вечер. След час охранителят отново позвънил на Берия. Този път той извикал Хрушчов и Маленков и тримата незабавно тръгнали към дачата.

Берия наредил да отключат вратата на стаята, в която Сталин прекарал нощта, и когато тримата влезли колебливо, заварили вожда да лежи на пода. Бил в безсъзнание, но още дишал. Когато Хрушчов се навел да провери пулса му, вождът внезапно се размърдал, вперил поглед в Берия и се вкопчил в ръката му. Хрушчов хванал Сталин за врата и го удушил. Сталин се съпротивлявал няколко минути, докато Берия и Маленков го държали прикован за пода.

След като се уверили, че е мъртъв, тримата излезли и заключили стаята. Берия незабавно наредил личната охрана на Сталин — общо шестнайсет души — да бъде разстреляна, за да няма свидетели на случилото се. Никой не научил за смъртта на Сталин до преведеното от мен официално съобщение, което бе направено няколко часа по-късно и в което се твърдеше, че е умрял от удар, докато работел в Кремъл. В действителност той бил удушен от Хрушчов и оставен да лежи няколко часа в локва от собствената си урина, преди тялото му да бъде изнесено от дачата.

През следващите четиринайсет дни тялото на Сталин беше изложено в Колонната зала, облечено в парадна военна униформа, с медалите Герой на Съветския съюз и Герой на социалистическия труд. Берия, Маленков и Хрушчов стояха с почтително сведени глави до балсамирания труп на бившия си вожд.

Същите тези грабнаха властта след него, макар че Сталин не ги смяташе за достойни да го наследят и те отлично го знаеха. Хрушчов, смятан за прост селяк, стана генерален секретар на партията. Маленков, когото Сталин веднъж описа като тлъст безгръбначен писарушка, стана министър-председател, а жестокият Берия, когото Сталин смяташе за долен сексуален маниак, оглави службите за сигурност.

След няколко месеца, през юни 1953 г., Хрушчов нареди Берия да бъде арестуван и малко след това екзекутиран за държавна измяна. Година по-късно вече беше отстранил Маленков и бе заел мястото му на министър-председател и върховен водач. Пощади живота на Маленков, след като той се съгласи да заяви публично, че убиецът на Сталин е Берия.

Ема заспа.