Джефри Арчър
По-силно от меча (50)

47.

Когато се събуди, Ема видя, че Хари е коленичил на пода и се опитва да подреди различните парчета хартия — бланки на авиокомпанията, гърбовете на менюта за първа класа и дори тоалетна хартия. Тя се зае да му помогне, като се съсредоточи върху тоалетната хартия. След четирийсет минути книгата беше събрана.

— Кога трябва да сме в съда? — попита Хари, докато слизаха да закусят с Джайлс.

— На теория в десет, но мистър Трелфорд не вярва, че журито ще е готово преди обяд — отвърна Ема.

Закуската беше първото истинско хранене за Хари през изминалата седмица, но въпреки това той се изненада колко малко успя да изяде. Останалите седяха мълчаливо, докато им разказваше всичко, което бе преживял. Описа им таксиметровия шофьор, възрастната жена в книжарницата, полковника от КГБ, председателката на трибунала, прокурора, адвоката, съдебните заседатели и накрая Анатолий Бабаков, когото бе харесал и на когото се възхищаваше. Сподели как този наистина забележителен човек през цялото време, през което можел да остане буден, му разказвал историята си.

— Няма ли да бъде изложен на голяма опасност, ако книгата му бъде издадена? — попита Джайлс.

— Отговорът определено е да, но той бе непреклонен, че „Чичо Джо“ трябва да излезе преди да умре, защото така жена му ще може да живее комфортно до края на живота си. Така че щом делото приключи, смятам да отлетя за Щатите и да дам ръкописа на Харолд Гинзбърг. После ще ида в Питсбърг да видя Елена Бабакова и да й предам няколко съобщения от съпруга й — добави той, когато Биг Бен започна да отброява десет.

— Не може да е толкова късно — каза Ема и скочи от масата. — Себ, иди да намериш такси, докато с баща ти се приготвим.

Себ се усмихна и се запита кога ли майките ще престанат да се държат с децата си сякаш са вечно на петнайсет.

След десет минути пътуваха към Странд.

— Очакваш ли с нетърпение да се върнеш в Камарата? — попита Хари, докато минаваха по Даунинг стрийт.

— Още не са ме избрали дори за кандидат — отвърна Джайлс.

— Е, поне този път Алекс Фишър няма да ти причинява неприятности.

— Не съм толкова сигурен — каза Джайлс.

— Със сигурност ще спечелиш — каза Ема.

— В политиката няма сигурни победители — увери я Джайлс, докато спираха пред съда.

Светкавиците започнаха да проблясват още преди Ема да е слязла от колата. Хванати за ръце, двамата с Хари минаха през фалангата журналисти и фотографи, повечето от които май проявяваха по-голям интерес към съпруга на ответницата, отколкото към нея.

— Олекна ли ви, че се върнахте у дома, сър? — извика един.

— В Лондон по-студено ли е, отколкото в Сибир? — обади се друг.

— Радвате ли се, че се върна, мисис Клифтън? — подвикна трети.

Ема наруши златното правило на Джайлс и отговори:

— Да, определено се радвам. — И стисна ръката на Хари.

— Мислите ли, че ще спечелите днес? — настоятелно попита един журналист, но Ема се престори, че не е чула въпроса.

Себ ги беше изпреварил и отвори тежката врата пред тях.

— Надявате ли се да станете кандидат на лейбъристите за извънредните избори в Бристол, сър Джайлс? — Но Джайлс само махна с ръка и им се усмихна, давайки им картина без думи, след което изчезна в сградата.

Четиримата се качиха по широкото мраморно стълбище и завариха мистър Трелфорд на любимата му пейка в ъгъла на първия етаж. Трелфорд стана веднага щом видя приближаващата Ема. Тя му представи Хари.

— Добро утро, детектив инспектор Уоруик — каза Трелфорд. — С нетърпение очаквах да се запознаем.

Хари стисна топло ръката на адвоката.

— Трябва да се извиня, че не се появих по-рано, но бях…

— Знам — каза Трелфорд. — И с нетърпение очаквам да го прочета.

Високоговорителят на стената изпращя.

— Моля всички свързани с делото лейди Вирджиния Фенуик срещу…

— Журито явно е решило — каза Трелфорд, който вече бе тръгнал. Обърна се да види дали го следват и се сблъска с някого. Извини се, но младият мъж не го погледна. Себастиан, който беше избързал напред, отвори вратата на зала 14, за да може майка му и адвокатът й да заемат местата си на първия ред.

Ема беше прекалено нервна, за да говори, и докато чакаха появяването на журито, поглеждаше нервно през рамо към Хари, който седеше точно зад нея.

Когато Нейна Чест Лейн влезе, всички станаха. Тя се поклони и зае мястото си. Ема насочи вниманието си към затворената врата зад местата на журито. След малко тя се отвори и се появи приставът, следван от дванайсетимата си подопечни. Те заеха местата си с много туткане, сякаш са на театър. Приставът ги изчака да се настанят, удари три пъти с жезъла си в пода и извика:

— Моля председателят на журито да стане.

Председателят се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и погледна нагоре към съдийката. Нейна Чест Лейн се наведе напред.

— Стигнахте ли до единодушно решение?

Ема си помисли, че сърцето й ще спре, докато чакаше отговора.

— Не, госпожо.

— А стигнахте ли до решение с мнозинство поне десет на два гласа?

— Да, госпожо — отвърна председателят, — но за съжаление в последния момент един заседател размисли и през последния час отново си останахме девет на три. Не съм уверен, че това ще се промени, така че отново търся съвета ви какво да правим.

— Смятате ли, че можете да достигнете до мнозинство десет на две, ако ви дам още малко време?

— Да, милейди, защото всички сме единодушни по един въпрос.

— И какъв е той?

— Ако позволите да се запознаем със съдържанието на писмото на майор Фишър до мистър Трелфорд, може и да успеем да стигнем доста бързо до решение.

Всички гледаха съдийката, с изключение на сър Едуард Мейкпийс, който следеше внимателно Трелфорд. Той или беше невероятен играч на покер, или не искаше журито да научи какво пише в онова писмо.

Трелфорд стана, бръкна във вътрешния си джоб… и откри, че писмото не е там. Погледна към отсрещната страна. Лейди Вирджиния му се усмихваше.

Той отвърна на усмивката й.