Джефри Арчър
По-силно от меча (19)

16.

— Къде ти беше умът да направиш такава глупост? — попита Вирджиния.

— Просто исках Робърт да разбере, че смятам споразумението за напълно честно.

— Е, и се получи зрелищен провал.

— Но и през ума ми не е минало, че ще изостави любимата си компания.

— А аз не съм убедена, че го е направил — каза Вирджиния. — Онези двамата са намислили нещо.

— Онези двамата ли?

— Да. Трябваше да се сетя, че Себастиан Клифтън има скрит мотив да е в съда. Този път успя да ме изненада, но втори път няма да му се получи.

— Но той е още дете!

— Дете, което бързо си печели репутацията на факир в Сити. И не забравяй, че е син на Ема и Хари Клифтън, така че не бива да му се има доверие.

— Но каква полза има той от всичко това?

— Още не съм разбрала, но можеш да си сигурна, че цели нещо. Ние обаче можем да осуетим намеренията им, ако действаме бързо.

— Но какво мога да направя, след като вече съм бездомна и без пукнато пени?

— Стегни се, Присила. Притежаваш компания на стойност петнайсет милиона паунда, която само за миналата година е обявила печалба от над един милион.

— Но докога ще продължи да работи така, след като Робърт вече не я управлява?

— Не е нужно да се безпокоиш за това. Познавам най-подходящия човек, който да заеме мястото му. Той има значителен опит в работата с хора, бил е директор в акционерно дружество и, което е по-важното, е на разположение.

 

 

Себастиан, Боб и Клайв Бингам се срещнаха в кабинета на Себ по-късно сутринта да обсъдят как да действат по-нататък.

— Първата част от плана ни мина достатъчно гладко — каза Себ. — Вирджиния обаче бързо ще се досети какво сме намислили. Затова трябва да действаме бързо, много бързо, ако искаме да опразним навреме дъската от фигури.

— В такъв случай още следобед тръгвам за Гримсби — каза Боб.

— Не може да стане толкова бързо, защото трябва да сте в Лондон най-късно до утре вечер. Искам всички в „Бингам“, от ръководството до работниците, както и всички клиенти в страната, да си помислят, че единствената причина да посетите фабриката е да се сбогувате с персонала и да им пожелаете късмет с новото ръководство. Точно преди да си тръгнете Клайв ще излезе с изявлението за пресата, върху което работи.

Клайв отвори куфарчето си и извади два листа.

— Изявлението трябва да е кратко, недвусмислено и конкретно — каза той и подаде по един лист на баща си и на Себ. — Няма да го направя, докато не разбера, че татко пътува обратно към Лондон. Тогава ще изпратя копие до „Гримсби Ивнинг Телеграф“. Със сигурност ще се появи на първа страница. След това ще го разпратя на всеки бизнес кореспондент на Флийт стрийт.

Боб прочете бавно изявлението и остана впечатлен от постижението на сина си. Даваше си сметка обаче, че трябва да се направи много повече, ако искаха обществеността и особено лейди Вирджиния да повярва, че наистина мисли това, което казва.

— И след като се върна в Лондон какво ще правя?

— Отлитате за Ница, отивате право в къщата при Кап Фера и стоите в готовност — каза Себ.

— А след това? — попита Боб. — Никога не съм издържал повече от няколко дни в Южна Франция, преди да ми писне до подлудяване от скука и да хвана самолета обратно.

— Е, ще се наложи да се представиш много по-добре, ако искаш да убедиш света колко много се наслаждаваш на ранното си оттегляне и че нямаш абсолютно никакво намерение да се връщаш в Гримсби — каза Клайв.

— Имайте предвид, че на повечето хора ще им е трудно да го повярват — рече Себ.

— Оттегляне ли? — каза Боб, без да обръща внимание на коментара на Себ. — По-скоро бих умрял, отколкото да се оттегля. Колкото до забавленията, не съм устроен за бездействие, така че ще те попитам, Себ, как точно да си убивам дните?

— Може би ходене от време на време на голф, последвано от дълъг обяд в някой от луксозните ресторанти по Ривиерата и посещения на някои по-екзотични нощни клубове в Ница?

— И къде ще намеря пинта „Бейтмън“, треска и пържени картофи, сервирани във вестник?

— Съмнявам се, че ще намерите много заведения за риба и картофки в Кап Фера — призна Себ.

— Освен това на Ривиерата няма голямо търсене на пюре от грах — добави Клайв.

Тримата избухнаха в смях.

— Съжалявам майка ти, Клайв — каза Боб. — Тепърва ще открие колко близка приятелка й е всъщност лейди Вирджиния Фенуик.

 

 

— Е, майоре, поне този път ще бъдете начело на компания, която няма борд на директорите или някой друг, пред когото да ви се налага да отговаряте. Можете да започнете с бял лист хартия и да определите свои собствени правила.

— Възможно е. Но несъмнено сте забелязали, че акциите на компанията се сринаха вчера след изявлението на Бингам за пресата.

— Какво изявление? — изненада се Вирджиния.

Фишър взе броя на „Таймс“ от масичката и отвори на водещата статия в бизнес секцията. Вирджиния впери поглед в снимката, на която Боб се ръкуваше с някакви служители от фабриката след прощалната си реч, след което внимателно прочете изявлението му: „Разбира се, мъчно ми е да напускам компанията, основана от дядо ми през 1857 г., особено след като я ръководих през последните двайсет и три години. Но аз не се страхувам за бъдещето на «Бингам», докато компанията е във вещите ръце на бившата ми съпруга Присила. Надявам се, че всички ще продължите да я подкрепяте, както винаги сте подкрепяли мен. Време ми е обаче да се оттегля в прекрасния си дом в Южна Франция и да се отдам на напълно заслужена почивка“.

— Не вярвам на нито думичка — каза Вирджиния. — Така че колкото по-бързо потеглите за Гримсби, толкова по-добре, майоре. Ще ви потрябват всичките ви умения и опит като офицер, за да задържите тези хора на местата им.

 

 

Докато по-късно вечерта караше баща си до „Хийтроу“, Клайв не успя да изкопчи от него нито думичка.

— Какъв е проблемът, татко? — попита накрая той.

— Някои от служителите плачеха, когато си тръгвах. Хора, с които съм работил повече от двайсет години. Трябваше да напрегна цялата си воля да не запретна ръкави и да започна да товаря камионите.

— Разбирам как се чувстваш, татко, но взе правилното решение, повярвай.

— Надявам се — отвърна Боб, докато спираха пред терминала.

— И не забравяй, видиш ли фотограф, просто се усмихвай и се прави на спокоен. Не искаме пресата да си помисли, че си нещастен, защото лейди Вирджиния веднага ще се досети какво сме намислили.

— Обзалагам се, че вече се е досетила.

— Татко, можем да я бием, стига да не си изпуснеш нервите.

— Моля те, направи изгнанието ми колкото се може по-кратко — каза Боб, след като регистрира единствения си куфар и прегърна сина си.

— Ще ти се обаждам всеки ден и ще ти разказвам за всичко, което става тук — обеща Клайв.

— И дръж майка си под око. Ще изпита ужасен шок, когато за първи път се изправи пред истинската Вирджиния.

 

 

Когато стъпи на перона на гарата в Гримсби, майорът вече знаеше какво точно трябва да се направи. Планът му бе неразбиваем, а стратегията му бе изпипана до най-малката подробност.

От проучването, което бе направил за лейди Вирджиния, знаеше много за Робърт Бингам и начина, по който той бе ръководил компанията. И в този случай тя дори не се опита да се пазари с него. Прие всичките му условия — 20 000 паунда годишно плюс разходите, в това число апартамент в хотел „Роял“ всеки път, когато се налага да остане в Гримсби.

Фишър чувстваше, че не бива да губи нито секунда, и каза на таксиметровия шофьор да го закара направо във фабриката. По пътя отново прочете подготвената си реч, която нямаше да остави у работниците никакви съмнения кой е шефът. Едва ли щеше да е особено трудно да ръководи фабрика за рибен пастет. В края на краищата беше командвал рота в Тобрук, докато немците се зъбеха насреща му.

Таксито го остави пред фабриката. Човек от охраната — с фуражка, разкопчана на врата риза и мазен комбинезон — го погледна от другата страна на заключения портал и попита:

— Какво искате?

— Аз съм майор Фишър — каза новият директор на компанията. — Така че отваряй веднага, драги.

Мъжът докосна козирката на фуражката си и изпълни заповедта.

— Къде е директорският кабинет? — попита Фишър.

— Боб никога не е имал нещо, което може да мине за кабинет, но ръководството е нагоре по онова стълбище — каза мъжът и посочи към другата страна на двора.

Майорът тръгна натам, донякъде изненадан от липсата на дейност — знаеше, че във фабриката работят над двеста работници на пълен работен ден и още сто на половин. Качи се по железните стъпала до първия етаж и отвори вратата. Озова се в голям общ офис с десетина бюра, само две от които бяха заети.

Някакъв млад мъж скочи на крака.

— Вие трябва да сте майор Фишър — каза той, сякаш го очакваше. — Аз съм Дейв Пери, подуправителят. Казаха ми да ви разведа из фабриката и да отговоря на всички въпроси, които може да имате.

— Предпочитах да се срещна с управителния директор, за да вляза в крачка колкото се може по-скоро.

— А, не знаете ли?

— Какво да знам?

— Мистър Джоплинг вчера връчи заявлението си за напускане. Каза ми, че и без това му остават само две години до пенсия, така че е по-добре някой друг да заеме мястото му.

— И вие ли сте този друг?

— Как ли пък не — отвърна Пери. — Аз съм тук само от няколко месеца. Пък и не ми допада да поемам по-голяма отговорност.

— В такъв случай трябва да е Полък, началникът на производствения процес — каза Фишър. — Къде е той?

— Мистър Джоплинг го уволни вчера за неподчинение. Това бе едва ли не последното му решение, преди да се оттегли. Между другото, Стив Полък няма основания да се оплаква. Беше освободен с пълна заплата, докато профсъюзът не завърши разследването си. Никой не се съмнява, че ще бъде възстановен. Единственият проблем е, че на комисията обикновено й трябват два месеца, преди да вземе решение.

— Поне заместник имам ли си? — попита Фишър, който вече не можеше да крие раздразнението си.

— Да, Лес Смиткинс. Но той е на курс подобряване на ефективността в Хъл Поли. Чиста загуба на време и бездействие, ако питате мен.

Фишър прекоси помещението и погледна долу към промишлената част.

— Машините защо бездействат? Фабриката не трябва ли да работи денонощно? — каза той, загледан към десетината работници, които се мотаеха с ръце в джобовете и бъбреха; един дори си свиваше цигара.

— Обикновено работим на осемчасови смени — каза Пери, — но законът изисква да има достатъчен брой квалифицирани работници, преди да се включат машините — регулации, нали разбирате. За съжаление тази седмица необичайно много момчета са болни.

Телефонът на бюрото му зазвъня. Пери вдигна и се заслуша за момент.

— Съжалявам да го чуя, сър, но новият ни директор току-що пристигна, така че ще ви го дам. — Закри микрофона с ръка. — Обажда се капитан Бортуик, началникът на пристанището. Изглежда, имаме проблем.

— Добро утро, Бортуик. Майор Фишър, директорът на компанията. С какво мога да ви помогна?

— Добро утро, майоре. Въпросът е съвсем прост. На доковете ми има стоварен тридневен запас треска, която трябва да бъде взета колкото се може по-скоро.

— Ще се заема веднага.

— Благодаря, майоре, защото ако не бъде изкарана до четири часа, няма да имам друг избор, освен да я изсипя обратно в морето.

Връзката прекъсна.

— Къде са камионите, които извозват сутрешния улов?

— Шофьорите бяха тук до обед, но тъй като никой нямаше правото да им нареди да тръгнат за пристанището, се прибраха у дома. Изпуснахте ги само с няколко минути, майоре. Ще се върнат утре в шест сутринта. Боб винаги идваше пръв. Обичаше да слиза до пристанището и да наглежда товаренето лично. По този начин се уверяваше, че никой не го мами с вчерашен улов.

Фишър се тръшна в един стол и впери поглед в купчината запечатани пликове, адресирани до мистър Бингам.

След малко попита:

— Случайно да имам секретарка?

— Вал. Няма нещо, което да не знае за това място.

Фишър успя да се усмихне измъчено.

— И къде е тя?

— В отпуска по майчинство, ще се върне след няколко месеца. Зная обаче, че е пуснала обява в „Гримсби Ивнинг Телеграф“, че търси временна работа — добави той, докато в помещението влизаше мъж с вид на боксьор тежка категория.

— Кой тука е началникът? — остро попита здравенякът.

Пери посочи майора.

— Трябва ни помощ с разтоварването, шефе — каза мъжът.

— Разтоварване на какво?

— На сто и четирийсет щайги рибен пастет. Всеки вторник по едно и също време. Ако нямате хора да ги разтоварят, ще трябва да ги откараме обратно в Донкастър, а това ще ви излезе скъпо.

— Пери, може би ще слезете да им помогнете?

— Аз съм от ръководството, майоре. Профсъюзите ще се изправят на нокти дори ако погледна щайга.

Тогава Фишър осъзна, че всички пеят едни и същи ноти и че не той е диригентът.

Майорът издържа три дни, през които от фабриката не излезе нито една консерва рибен пастет „Бингам“. Накрая реши, че сраженията с германците в Северна Африка са много по-лесно нещо от опитите да работиш с нарочно неотзивчиви цехови отговорници в Хъмбърсайд.

В петък вечерта, след като работниците — всичките двеста — си прибраха заплатите и си тръгнаха, завесата най-сетне се спусна. Майорът освободи апартамента си в „Хъмбър Роял“ и взе последния влак за Лондон.

 

 

— Акциите на „Бингам“ паднаха с още десет процента — каза Себ.

— Каква е спот цената?

Себ направи справка с телеграфа в кабинета.

— Седем шилинга и шест пенса. Не, седем шилинга и четири пенса.

— Но само преди седмица струваха един паунд.

— Знам, но това беше преди майорът да подвие опашка и да се оттегли набързо в Лондон.

— Значи сега е моментът да се върна и да въведа ред — каза Боб.

— Още не. Но гледайте телефонът на някоя местна пътна агенция да ви е подръка.

— И междувременно какво се очаква да правя? — изръмжа Боб.

— Да играете канаста?

 

 

През седмицата Вирджиния и Присила почти не разговаряха и едно случайно подмятане на закуска даде началото на лавина, която се трупаше от известно време.

— Снощи Бофи Бриджуотър ми каза, че…

— Бофи Бриджуотър е безхарактерен никаквец и същинско магаре — озъби се Присила.

— Което си има титла и хиляди акри земя.

— Не ме интересува титлата му, а преди да се случи всичко това, аз също имах хиляди акри земя.

— И още щеше да ги имаш, ако не беше постъпила така глупаво в съда — каза Вирджиния.

— Откъде можех да знам, че Робърт ще е склонен да се откаже от компанията? Просто се опитвах да покажа за колко щедър го смятам, а сега нямам дори покрив над главата.

— Е, можеш да останеш тук още малко — каза Вирджиния, — но няма да е зле да започнеш да търсиш къде да отседнеш. В края на краищата не можеш да очакваш от мен да те издържам вечно.

— Но нали каза, че винаги мога да разчитам на подкрепата ти.

— Не помня да съм казала винаги — отвърна Вирджиния, докато пускаше в чая си резенче лимон.

Присила стана, сгъна салфетката си и я остави на масата. Излезе, без да каже нито дума, качи се в стаята за гости и започна да си събира багажа.

 

 

— Татко, можеш да вземеш следващия самолет за дома.

— Най-накрая. Но защо сега?

— На майка най-после й дойде умът. Преди час се изнесе от апартамента на лейди Вирджиния.

— Какво те кара да мислиш, че няма да се нанесе обратно?

— Това, че мъкнеше три куфара и взе такси до хотел „Мълбери“ в Пимлико.

— Тръгвам за летището — каза Боб.

Клайв затвори телефона.

— Да ида ли да взема татко от „Хийтроу“ и да го откарам до „Мълбери“?

— По-добре не — каза Себ. — Само ще се пречкаш. Изчакай той да ти се обади.

 

 

По-късно вечерта Клайв се срещна с майка си и баща си на питие в „Савой“.

— Толкова романтично — каза Присила, която държеше Боб за ръката. — Баща ти резервира същия апартамент, в който прекарахме първата нощ от медения си месец.

— Но така ще живеете в грях — подразни я Клайв.

— Не за дълго — отвърна Присила. — Утре сутринта имаме среща със съдия Хейвърс. Адвокатът ни смята, че тя ще успее да оправи нещата.

— Имам чувството, че Нейна Чест изобщо няма да се изненада — отбеляза Клайв.

— Кога стана такъв мъдрец? — попита Боб.

— Когато не ми остави друг избор, освен да стоя на собствените си два крака.

 

 

— Някой си мистър Бингам ви търси по телефона — каза телефонистката.

— Боб, още ли сте в Лондон? — попита Себ. — Има нещо, което трябва да обсъдя с вас.

— Не, върнах се в Гримсби и в момента преназначавам повечето си хора. Май продължителната отпуска им е харесала точно толкова, колкото и на мен.

— Виждам, че цената на акциите се е покачила с два пенса.

— Да, но ще мине известно време преди всичко отново да заработи гладко. Няма да е зле да купиш няколко акции, докато цената е толкова ниска.

— Купувам ги от цял месец — каза Себ. — Вече притежавам около четири процента от „Рибен пастет Бингам“.

— Ако имах борд, щях да те сложа в него — каза Боб. — Аз обаче все още съм ти задължен, не на последно място и заради ролята ти като сватовник. Така че спокойно можеш да ми изпратиш сметката за професионалните ти услуги.

— След като вече елиминирахме лейди Вирджиния, предпочитам да потърся съвета ви по един друг проблем, пред който съм изправен.

— Вирджиния Фенуик ще бъде елиминирана, когато се озове на шест стъпки под земята. С какво мога да ти помогна?

— Искам да придобия „Фартингс Банк“ и да отстраня веднъж завинаги Ейдриън Слоун. Нямам шансове да го направя без помощта ви.

 

 

— Не можеш да спечелиш всички сражения, но както е казал Уелингтън след Ватерлоо, само последната битка има значение — каза лейди Вирджиния.

— И кой е в ролята на Наполеон на това бойно поле?

— Самата Ема Клифтън.

— А моята роля каква ще бъде? — попита Фишър.

— Искам да разберете какво всъщност се е случило през първата нощ от първото плаване на „Бъкингам“, защото е ясно, че историята с военните е чиста проба димна завеса. Присила Бингам е дочула един от директорите да казва на съпруга й, че ако истината излезе наяве, Ема Клифтън ще трябва да подаде оставка и че дори компанията може да банкрутира. Това ме устройва идеално, защото безценната ни госпожа председател няма да има друг избор, освен да се примири и да ми плати.

Фишър помълча известно време, след което каза:

— В борда има един-двама директори, които неотдавна имаха сблъсък с мисис Клифтън, и един от тях има склонността да прекалява с пиенето, особено когато не плаща сметката. Можем ли да му предложим нещо в замяна, ако реши да подаде оставка?

— Място в борда на „Фартингс Банк“.

— Това може да свърши работа, но какво ви кара да мислите, че сте в състояние да го постигнете?

— Председателят Ейдриън Слоун има всички основания да ненавижда Себастиан Клифтън и е готов на всичко, за да се разправи с него.

— Откъде знаете?

— Направо е изумително какви неща можеш да научиш на парти, особено когато домакинът ти смята, че жените изобщо не могат да разберат какво става в Сити.