Джефри Арчър
По-силно от меча (40)

37.

— Къде е Хари? — извика един журналист, когато таксито спря пред Кралската съдебна палата и Ема, Джайлс и Себастиан слязоха от колата.

Ема изобщо не беше подготвена за трийсетината фотографи, чиито светкавици проблясваха зад импровизираните прегради от двете страни на входа. Журналисти крещяха въпроси, въпреки че не очакваха отговор. Най-настоятелният бе: „Къде е Хари?“.

— Не отговаряй — твърдо каза Джайлс.

„Де да знаех“, искаше да им отвърне Ема, докато вървеше под огъня на пресата. През последните четирийсет и осем часа и тя се питаше същото.

Себ изтича пред майка си и отвори вратата. Мистър Трелфорд с дългата си черна роба и вехта перука я очакваше и Ема представи брат си и сина си на изтъкнатия адвокат. Дори да беше изненадан, че мистър Клифтън отсъства, Трелфорд не го показа с нищо.

Поведе ги по широкото мраморно стълбище, като запознаваше Ема с това, какво ще стане на първото заседание.

— След като съдебните заседатели се закълнат, съдията, Нейна Чест мисис Лейн, ще ги запознае със задълженията им и когато приключи, ще ме покани да започна с встъпително изказване от ваше име. Тогава ще назова свидетелите си. Ще започна с вас. Първото впечатление е много важно. Журито често си съставя мнение през първите два дни от процеса, така че ако успеете да отбележите точка в самото начало, ще запомнят само това, също като в крикета.

Когато Трелфорд отвори вратата на зала 14, първият човек, когото Ема видя, бе лейди Вирджиния с главния й адвокат сър Едуард Мейкпийс. Двамата се бяха оттеглили в един ъгъл, потънали в разговор.

Трелфорд поведе Ема към другата страна на залата и заеха местата си на предната пейка. Джайлс и Себ се настаниха на втория ред, точно зад тях.

— Защо съпругът й не е с нея? — попита Вирджиния.

— Нямам представа — отвърна сър Едуард. — Но ви уверявам, че това няма отношение към делото.

— Не бих била толкова сигурна — каза Вирджиния, докато часовникът зад тях тихо отброяваше десет.

Една врата от лявата страна на залата се отвори и от нея се появи висока елегантна жена с дълга червена роба и пищна перука, готова да оглави владенията си. Всички в залата незабавно станаха и се поклониха. Съдийката отвърна на поклона им и зае мястото си на високия стол зад бюро, покрито с купища правни документи и подвързани в кожа законници. След като всички седнаха, Елизабет Лейн се обърна към журито.

— Позволете да започна — рече тя, дарявайки заседателите с топла усмивка, — като от самото начало кажа, че вие сте най-важните хора в тази зала. Вие сте доказателство за нашата демокрация и единствените арбитри, защото вие и единствено вие сте онези, които ще решат изхода на това дело. Позволете да ви посъветвам нещо. Несъмнено сте забелязали значителния интерес на пресата към случая, така че ви моля да избягвате отзивите на медиите за делото. Важно е единствено вашето мнение. Медиите могат да имат милиони читатели, зрители и слушатели, но нямат глас в тази зала. Същото се отнася за семействата и приятелите ви, които вероятно имат мнение за случая и ще се радват да го споделят. Но за разлика от вас — продължи съдийката, без да откъсва очи от съдебните заседатели, — те няма да чуят показанията и следователно не могат да излязат с информирано и безстрастно мнение.

— А сега, преди да обясня какво предстои да се случи, ще ви напомня дефиницията на думата клевета според Оксфордския речник — продължи тя. — „Лъжливо, незаслужено дискредитиране на личност или страна.“ В този случай ще трябва да решите дали лейди Вирджиния е обект на подобна дефиниция, или не. Мистър Трелфорд ще започне процедурата с встъпително изявление от името на клиента си мисис Клифтън и в хода на делото ще ви държа напълно в течение със ставащото. Появи ли се някакъв правен въпрос, ще спра процедурата и ще ви обясня връзката му с делото.

Обърна се към адвокатската скамейка.

— Мистър Трелфорд, можете да започнете с встъпителното си изявление.

— Благодаря, милейди.

Трелфорд стана от мястото си и отново се поклони. Подобно на съдията, той се обърна към журито, преди да започне с изявлението си. Отвори голяма черна папка, хвана реверите на дрехата си и отправи към седемте мъже и петте жени в журито още по-топла усмивка от онази на съдийката.

— Уважаеми съдебни заседатели — започна той. — Аз съм Доналд Трелфорд и представлявам ответната страна, мисис Ема Клифтън, докато видният ми приятел сър Едуард Мейкпийс представлява ищцата, лейди Вирджиния Фенуик. — Кимна бегло към тях. — Това е случай както на клевета, така и на злепоставяне. Злепоставяне, защото думите са били отправени по време на разгорещен спор, когато ответната страна е отговаряла на въпроси на годишна обща среща на акционерите на компанията „Барингтън Шипинг“, на чийто борд тя е председател. И клевета, защото тези думи по-късно са били записани в протоколите на срещата.

— Лейди Вирджиния, която е акционер в компанията, е седяла сред публиката онази сутрин и когато дошъл ред на въпросите, попитала мисис Клифтън: „Вярно ли е, че един от директорите ви е продал огромния си дял през уикенда в опит да постави компанията на колене?“. Малко след това тя задала втори въпрос: „Ако някой от директорите ви е бил въвлечен в подобно начинание, не би ли трябвало да подаде оставката си от борда?“. Мисис Клифтън отговорила: „Ако имате предвид майор Фишър, поисках оставката му миналия петък, когато дойде да се срещне с мен в кабинета ми. Сигурна съм, че това вече ви е известно, лейди Вирджиния“. Тогава лейди Вирджиния попитала: „Какво намеквате?“. И мисис Клифтън отговорила: „Че в два случая, когато майор Фишър представляваше вас в борда, вие му позволихте да продаде всичките ви акции за един уикенд и после, след като направихте добра печалба, ги изкупихте обратно през триседмичния период на продажбата им. Когато цената на акциите се върна на предишните си нива и достигна нови висоти, направихте същото упражнение втори път, което ви донесе още по-голяма печалба. Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно“.

— И тъй, уважаемо жури, чухте отговора на мисис Клифтън, който е причина за този процес, и от вас зависи да решите дали лейди Вирджиния е била оклеветена, или думите на клиента ми са напълно верен коментар, както твърдя аз. Например — продължи Трелфорд, като продължаваше да гледа съдебните заседатели, — ако някой от вас каже на Джак Изкормвача: „Ти си убиец“, това ще бъде безусловно верен коментар, но ако Джак Изкормвача каже на някой от вас: „Ти си убиец“ и ако твърдението след това излезе във вестника, това несъмнено ще бъде както клевета, така и злепоставяне. Този случай обаче изисква по-внимателна преценка.

— Така че нека се върнем отново на важните думи. „Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно.“ И тъй, какво е имала предвид мисис Клифтън, когато е казала тези думи? Подозирам, че ако чуете само тези думи, които ви прочетох, няма да можете да стигнете до заключение, преди да сте чули всички свидетелства по случая и от двете страни. — Обърна се към съдията. — Предвид това, милейди, призовавам първия си свидетел, мисис Ема Клифтън.

Хари беше свикнал с постоянното присъствие на двамата стражи със зелени униформи пред вратата на килията. Не знаеше колко време е минало от последното отваряне на вратата, но бе стигнал някъде към средата на трета глава и до една история, която още го разсмиваше.

Когато решил да издигне внушителна статуя в чест на Сталин, кметът на Романовская Яков Булгуков се изправил пред потенциално опасен проблем…

Беше толкова студено, че Хари трепереше неудържимо. Опита се да поспи, но тъкмо се унасяше, когато вратата внезапно се отвори. За момент не беше сигурен дали това става наистина, или е част от съня му. Но после двамата стражи свалиха белезниците от ръцете и краката му, вдигнаха го от дюшека и го повлякоха навън.

Когато стигнаха до някакво високо стълбище, Хари направи решителен опит да го изкачи, но краката му бяха така слаби, че се подгънаха много преди тримата да стигнат най-горното стъпало. Стражите продължиха да го бутат по някакъв дълъг тъмен коридор, докато не му се прииска да закрещи от болка, но отказа да им достави това удоволствие.

На всеки няколко крачки минаваше покрай въоръжени войници. Нямаха ли по-добър начин да си прекарват времето, отколкото да пазят петдесетгодишен мъж, който едва се държи на краката си? Продължаваха напред и напред, докато най-сетне стигнаха отворена врата. Блъснаха го безцеремонно вътре и той падна на колене.

След като успя да си поеме дъх, Хари се опита да се надигне. Подобно на хванато натясно животно, огледа помещението, което в някакви по-добри времена сигурно е било класна стая — имаше дървени пейки и малки столчета и подиум в единия край с голяма маса и три стола с високи облегалки зад нея. Черната дъска на стената издаваше първоначалното предназначение на стаята.

Събра всичките си сили и успя да се надигне на една от пейките. Не искаше да си помислят, че е прекършен. Огледа стаята по-внимателно. Отдясно на подиума имаше дванайсет стола, разположени в два реда по шест. Мъж, който не носеше униформа, а сив развлечен костюм, който всеки самоуважаващ се скитник би изхвърлил, тъкмо поставяше по един лист на всеки от столовете. След като изпълни задачата си, той седна на дървен стол срещу мястото, вероятно отделено за съдебните заседатели. Хари се вгледа по-внимателно в мъжа и се запита дали не е съдебният секретар, но той просто си седеше и явно очакваше някой да се появи.

Хари се обърна и видя още хора със зелени униформи и шинели, застанали в дъното на стаята, сякаш очакваха затворника да направи опит за бягство. Ако поне един от тях бе чувал за свети Мартин, сигурно щеше да изпита съжаление и да разреже шинела си на две, за да го подели с премръзналия обвиняем.

Докато седеше и чакаше незнайно какво, Хари се замисли за Ема, както често правеше между откраднатите моменти сън. Щеше ли да разбере защо не беше подписал признанието и не им бе позволил да забият поредния пирон в ковчега на Бабаков? Запита се как ли се развива нейното дело и се почувства виновен, че не е до нея.

Вратата в другия край на стаята се отвори и седем жени и петима мъже влязоха и седнаха на местата си, създавайки ясното впечатление, че не за първи път изпълняват тази задача.

Нито един от тях не го удостои с поглед, което не попречи на Хари да продължи да се взира в тях. Безизразните им лица предполагаха, че имат само едно общо помежду си — че умовете им са били конфискувани от държавата и че от тях не се очаква да имат собствено мнение. Дори в този мрачен момент Хари се замисли за привилегирования живот, който бе имал. Възможно ли бе сред тези безизразни клонинги да има певец, художник, актьор, музикант или дори писател, на когото така и не му е била дадена възможност да изяви таланта си? Такава е лотарията на раждането.

След секунди в стаята влязоха още двама мъже, отидоха до първата пейка и седнаха с лице към подиума и с гръб към Хари. Единият беше над петдесетте, облечен много по-добре от всички останали. Костюмът му бе по мярка и около него витаеше атмосфера на увереност, която предполагаше, че е някакъв професионалист, необходим дори на диктаторските режими, за да работят гладко.

Другият мъж бе много по-млад и непрекъснато се оглеждаше, сякаш се опитваше да разбере къде се намира. Ако тези двамата бяха обвинението и защитата, за Хари не беше трудно да се досети кой от тях ще го представлява.

Накрая вратата зад подиума се отвори, за да влязат главните актьори — трима, една жена и двама мъже, които заеха местата си зад дългата маса.

Жената — на около шейсет, със сива коса, прибрана на стегнат кок — приличаше на пенсионирана училищна директорка. Хари дори се зачуди дали не е преподавала в същата тази стая. Несъмнено беше най-важният човек в помещението, защото всички гледаха нея. Тя отвори папката пред себе си и започна да чете на глас. Хари мислено благодари на преподавателката си по руски за часовете, които бе отделила, за да четат руските класици, преди да започне да го кара да превежда цели глави от произведенията им на английски.

— Затворникът — Хари трябваше да приеме, че има предвид него, макар че тя нито веднъж не го удостои с вниманието си, — неотдавна е влязъл незаконно в Съветския съюз — на Хари му се искаше да си води бележки, но не му бяха предоставили средства за писане, така че се налагаше да разчита на паметта си, тъй като беше приел, че ще му дадат възможност да се защити, — с една-единствена цел: да наруши закона. — Тя се обърна към журито, но не се усмихна. — Другари, вие бяхте избрани да решите дали затворникът е виновен, или не. Ще бъдат призовани свидетели, които да ви помогнат да вземете решението си.

— Другарю Косанов — продължи тя, обръщайки се към двамата мъже, — можете да представите позицията на държавата.

По-възрастният от седящите на първия ред се изправи бавно.

— Другарко комисар, случаят е съвсем ясен и едва ли ще отнеме много време на съдебните заседатели. Затворникът е добре известен враг на държавата и това не е първото му престъпление.

Хари наостри уши да чуе какво е било първото му престъпление. Не му се наложи да чака дълго.

— Затворникът е посетил Москва преди пет години като гост на нашата страна и по най-циничен начин се е възползвал от привилегированото си положение. Използвал встъпителната си реч на международна конференция да започне кампания за освобождаването на престъпник, направил пълни самопризнания и намерен за виновен в седем престъпления срещу държавата. Другарко комисар, несъмнено името Анатолий Бабаков ви е известно — той е автор на книга за почитаемия ни вожд другаря Сталин, заради която беше обвинен в противодържавна клевета и осъден на двайсет години каторга. Затворникът повтори тези клевети въпреки факта, че неведнъж му е било посочено, че нарушава закона.

Хари не можеше да си спомни подобно нещо, освен ако оскъдно облечената млада жена, която го бе посетила в хотелската стая посред нощ, не бе трябвало да му предаде посланието заедно с бутилката шампанско.

— Но в името на добрите международни отношения и за да демонстрираме великодушието си, ние му позволихме да се върне на запад, където подобни клевети и злепоставяния са част от всекидневието. Понякога се питаме дали британците си спомнят, че бяхме техни съюзници през последната война и че наш водач по онова време беше не друг, а другарят Сталин.

— По-рано тази година затворникът пътувал до Съединените щати с единствената цел да се свърже с жената на Бабаков, която избяга на запад дни преди ареста на съпруга й. Именно предателката Елена Бабакова казала на затворника къде е скрила бройка от противодържавната книга на мъжа си. Въоръжен с тази информация, затворникът се върнал в Съветския съюз да завърши мисията си — да открие книгата, да я измъкне тайно на запад и да я публикува. — Той направи многозначителна пауза.

— Вероятно ще се запитате, другарко комисар, защо затворникът е бил склонен на такава рисковано начинание. Отговорът е съвсем прост. Алчност. Той се е надявал да натрупа огромно състояние за себе си и за Бабакова, като продава тези клевети на всеки, който поиска да ги издаде, макар да е знаел, че книгата е чиста измислица от началото до края и че е написана от човек, който е срещал почитаемия ни лидер само веднъж, когато е бил студент.

Нова пауза, още по-многозначителна.

— Но благодарение на блестящото разследване на полковник Маринкин затворникът беше арестуван, докато се опитвал да се измъкне от Ленинград с книгата на Бабаков в сака си. За да може съдът да разбере напълно на какво е бил готов този престъпник, за да подрине устоите на държавата, ще призова първия си свидетел, другаря полковник Виталий Маринкин.