Колин Грийнланд
Всичко от начало (65)

65.

— Трябва да ви се извиня заради кибернатор Пърлмутър — когато започнаха пикника, каза брат Феликс. — Понякога е доста категоричен, зная. Приема нашата работа ужасно сериозно.

Табита погледна към тържествените и изящни фигури, които, се наслаждаваха на въздуха на Харон във вечния следобед. От белия павилион се носеше нежна музика. Застанали на групи около слънчеви часовници, пазителите обсъждаха природата на времето.

— Това не ми прилича много на работа — грубо отвърна тя.

— Нашите задачи са многобройни и разнообразни — невъзмутимо поясни домакинът им. — Едно от многото задължения, които имаме честта да изпълняваме за капеланите, е да събираме онези чудни стари кораби на Санцау.

— Колко са? — захапала ален домат, попита Саския.

— Не много — неодобрително отвърна брат Феликс и приглади полата на коленете си.

— Трябва ви известно време, за да ги откриете — заяде се Табита.

Брат Феликс повдигна достолепните си вежди.

— О, ние знаем къде са. Винаги сме знаели къде са. Във всеки момент. Не, ти не ме разбра. — Той се наведе напред и набоде на вилицата си пушена стрида. — Това не е неприятно задължение. Нищо тук не е такова. Както сама виждаш. — Брат Феликс нежно се усмихна и посочи наоколо. — Всъщност е нещо като игра — призна той. — Шансовете някой от останалите кораби да се доближи до двигател са… невъобразимо нищожни! — Пазителят се засмя. — Тук не е останал нито един, нали разбираш. Ние откарваме всичките.

С едва забележим жест той загатна за сто трилиона квадратни километра космос, девет свята, четирийсет и пет луни, триста седемдесет и един разработени астероида и неколкостотин различни инсталации, включително тунели, платформи, колела, зикурати и грешки, складове, автономни лаборатории, хангари и полуобитаеми среди. Познаваше всички и всичко на тях. Благославяше ги.

Брат Феликс пъхна стридата в розовата си уста.

— Дори онези приятелчета на Титан нямат хардуера — продължи той; — Тъкмо затова дават мило и драго, за да открият фраск. Всъщност, безнадеждна работа. Но ти, Табита… — Пазителят се пресегна и бащински постави длан върху китката й. — Ти си истински съперник.

Хванати ръка за ръка, по пътеката се приближиха две еднакво величествени млади жени. Носеха бели тоги, широки кожени колани с кесийки и венци от лозови листа. Брат Феликс ги поздрави.

— Сестра Вероника! Сестра Марджъри! Заповядайте при нас.

— Привет, брат Феликс — мелодично отвърна едната.

— Това ли са новите ти протежета? — попита го другата.

Двете отправиха великодушните си пазителски усмивки на всички и след като бяха представени, седнаха по турски, леко издигнати над земята, до брат Феликс.

— Значи вие сте онези, които отвлякоха последния фраск — с възхищение каза сестра Марджъри и си взе парченце сьомга.

— Тъкмо разказвах на нашите приятели за малката ни игра — поясни брат Феликс, който изглеждаше още по-весел, ако това изобщо бе възможно.

Сестра Вероника повдигна ръка към Табита в жест на любезна възхита.

— „Алис Лидъл“ беше истински противник — заяви тя.

— Ето, какво ви казвах! — Все още наведен назад, брат Феликс разкопча кесийката си и извади пластината. — Ето я — възкликна той и я вдигна за ръба. — Самата Алис, жива и здрава.

— О, дай да видя — помоли го сестра Марджъри.

— Дай ми я — гърлено се обади Табита, надигна се и се пресегна над покривката. Но не можеше да я достигне.

— Ти вече нямаш нужда от нея, мила — отбеляза брат Феликс и подаде пластината на сестра Марджъри. — Когато те въздигнат, ще си прекалено заета, за да пилотираш космически кораби!

— Така е, Табита — потвърди сестра Вероника, сякаш я поздравяваше. Табита се отпусна обратно на мястото си. — Повече няма да се налага да караш баржа.

— Ще станеш една от нас! — усмихна се сестра Марджъри.

— Предпочитам да се превърна в перк — злобно отвърна Табита.

Тримата пазители намериха думите й за страшно забавни и сърдечно се засмяха.

— Как се играе? — попита Кстаска. — Тази игра?

— Ами… — замисли се сестра Вероника, — това дори не е игра.

— Развлечение — прибави сестра Марджъри.

— Обзалагаме се — каза брат Феликс, като че ли това признание трябваше да ги шокира.

— Предизвикваме се един друг да го оставяме да продължи, каквото и да е то — допълни сестра Вероника.

— За да видим кой последен ще изгуби самообладание и ще се намеси — завърши сестра Марджъри.

Двете сестри вдигнаха очи към брат Феликс.

Той изглеждаше едновременно засрамен и развеселен от самия себе си.

— Аз изгубих.

Сестрите радостно се засмяха.

— Справяха се много добре — защити се брат Феликс и започна да брои успехите им на пръсти. — Стара фраскска царица, появила се след цялото това време.

— Никой не знаеше, че е там — отбеляза сестра Вероника.

— И докато се усетим, се озовава на адаптиран „Таласъм“ на Санцау — наблегна брат Феликс.

— … с херувим на борда! — удивена от неизтощимата изобретателност на вселената, каза сестра Марджъри.

Всички пазители любезно погледнаха към Кстаска, сякаш я поздравяваха за проява на чудодейна находчивост.

— Абсолютно необикновено съвпадение — заяви брат Феликс, докато големите глави около покривката за пикник кимаха в знак на съгласие. — Какво бихме могли да кажем? Жалко за хардуера!

Пазителите отново весело се засмяха.

Брат Феликс се завъртя, повдигна широкото си лице към необяснимото слънце и плъзна поглед по градините, децата, събеседниците, музикантите, въдичарите и хвърчилата. Денят бе вечно топъл. Дори намек за студ не напомняше, че се намират в балон от благосклонна невероятност върху замръзналата атмосфера на луната на Плутон. Около зелените ливади едва се забелязваше черното царство на вечния страшно лед.

Сестра Вероника се наклони към Табита. Пръстените на бялата й ръка проблеснаха под слънчевите лъчи.

— Някои бяха убедени, че ти знаеш нещо, което не ни е известно — поверително й съобщи.

Преди Табита да успее да отговори, сестра Марджъри се пресегна и успокоително я потупа по ръката. Снизходителното отношение на всички я вбесяваше.

— О, не се тревожи — каза сестра Марджъри, — ние знаем, че не знаеш нищо.

— Още от самото начало дори не подозираше какво става, нали? — попита брат Феликс. — Просто си вършеше работата.

Табита стисна зъби и не отговори.

— Не, Табита, нищо не те заплашва — Продължи той.

— Гарантираме ти — едновременно заявиха сестрите.

— Казах й — обясни им брат Феликс, — че се е справила отлично. Капела даде разрешение за вашето въздигане.

Саския изглеждаше унила. Тя мрачно въртеше стръкче поред между палеца и показалеца си.

— Можете ли да съживявате умрели хора? — попита ги близначката.

Последва съвсем кратка пауза.

— О, Боже мой — тъжно въздъхна сестра Вероника.

— Клетият ти брат — поклати увенчаната си с венец глава сестра Марджъри. Сестрите погледнаха нежно и жално към огледалните си образи.

— Клетото дете — промълви брат Феликс. — Ето, пийни си още малко вино — съчувствено каза той, после се извърна и си издуха носа.

Саския местеше очи от лице на лице.

Табита се пресегна и стисна ръката й. Кстаска безмълвно се приближи.

— Ами Марко? — попита Саския. — Марко Мец. Наложи се да го оставим на Венера. Ще въздигнете ли и него?

Брат Феликс се замисли. Вените на слепоочията му отново запулсираха.

— Виж, Марко Мец е доста непослушно момче, нали? — заговори той. — Струва ми се, че Венера е най-подходящото място за него. — И пазителят леко замахна с ръка, за да си вземе още едно парче хляб.

Саския се приповдигна и заби кокалчетата на пръстите си в меката почва.

— Но той ще загине там! — възрази тя, докато филийката покорно се плъзгаше в чинията на брат Феликс.

— Не и ако е предпазлив — отвърна той. — Понякога е много забавно, нали знаеш, да си корабокрушенец.

— Особено със счупен крак — кисело подметна Табита.

Брат Феликс разсеяно махна с ножа за масло.

— Човек преодолява телесните несгоди — заяви той, лапна голямо парче хляб и задъвка. — Вниква в… душата си…

— Общува с природата — прибави сестра Вероника.

— Надалеч от суетата на системата — съгласи се сестра й. Брат Феликс мощно преглътна.

— Може би ни предстои да видим един коренно преобразен Марко Мец! — с грейнало лице предположи брат Феликс. Той внимателно постави върху останките от хляба си парче шунка и с решително бодване на дългия си показалец го залепи за маслото. — Не мислите ли? — Като че ли наистина искаше да чуе мнението им.

Табита разярено въздъхна и се отпусна назад на лакти. Тя стисна шепа трева и я откъсна. На мястото на всеки стрък от почвата бързо изникваше нов. Щом видя това, Кстаска незабелязано забоде върха на опашката си в земята и започна да прави някакви проучвания.

— Смятам, че ако незабавно не се предприеме нещо, той ще загине — заплашително каза Саския.

— Тогава ще предприемем нужните мерки, мила моя — обеща сестра Вероника. — Веднага след обяда.

— Трябва да освободим ума ти от всички тревоги — прибави сестра Марджъри.

Сестрите кимнаха и блажено се усмихнаха.

На Табита й се искаше да блъсне огромните им глави една в друга. Искаше й се да се развилнее наоколо с тежко оръжие. Искаше й се да се върне в „Алис“, да седне в разбитата й кабина и да завие. Искаше й се да легне под слънцето с глава върху чантата си, да заспи и никога да не се събуди. Тя неохотно си отчупи коричка от хляба.

— Какво знаете вие за свободата?

Една от сестрите се завъртя и нежно й се усмихна.

Сестра Марджъри разпери ръце, за да обгърне всички въздигнати хора, които се забавляваха наоколо, а също дърветата, цветята и птиците.

— Огледай се наоколо, Табита — подкани я сестра Вероника.

Табита отпи голяма глътка вино, опря брадичка върху юмрука си и безразлично плъзна очи по ливадата.

— Не е зле за тая камара говна — подметна тя.

Но нищо не можеше да смути тези хора.

— Свободата е власт — рязко заяви Кстаска.

— Според мен — прибави Саския, която бе навила нагоре ръкавите и крачолите си, — не е възможно да си действително свободен навън, ако не си свободен вътре. Ако разбирате какво искам да кажа. — Тя протегна напред дясната си ръка, критично я заразглежда и започна да върти длан под усилените слънчеви лъчи.

— Би трябвало да се вслушаш в приятелите си, Табита — одобрително кимна брат Феликс.

— Скоро, когато станеш една от нас, ще разбереш, Табита — сериозно потвърди сестра Марджъри. — Тук всичко е красиво и всеки е съвършено свободен. Кой ни заповядва или ни ограничава? Къде са нашите потисници?

— На Капела — отвърна Табита. — Според брат Феликс.

Искрено озадачени, тримата пазители се спогледаха.

— На Капела ли? — попита сестра Вероника. — Но, Табита, именно Капела ни дари тази свобода!

— Само си помисли — настойчиво каза брат Феликс. — Ние сме на Харон, в самия край на нашата слънчева система. А слънцето е великолепно!

— Къде щяхме да сме сега, без избавителното могъщество на Капела? — попита сестра Марджъри.

— Все още щяхме да сме на бедната стара Луна — поклати глава сестра Вероника, — и да се чудим дали можем да си позволим да идем на Марс!

Но на Табита й писна.

— Така ли мислите? Да ви кажа ли какво мисля аз? Ще ви кажа какво мисля за избавителното могъщество на Капела. Ще ви кажа какво мисля за това, че ме довлякохте тук. — Тя замълча за миг и отпи от чашата си, като се наслаждаваше на удоволствието да ги накара да я чакат, особено след като нямаше ни най-малка представа с какво да продължи. — Ще ви кажа какво мисля аз — повтори Табита, осъзнала, че виното е прекрасно и че вече е изпила доста голямо количество. — Вие винаги сте в чужда градина. — Началото звучеше добре. Тя тромаво махна с ръка. — Не можете да сте свободни, когато някой ви казва къде да ходите и къде не. — Нова глътка вино. — Когато бях малка, Марс беше границата. Аз съм родена… — Табита впери очи в сестра Вероника, — … на бедната стара Луна.

Сестра Вероника не реагира.

— Все някой трябва да е оттам — каза Табита.

Сестра Вероника любезно се усмихна.

— Хич не беше забавно — продължи Табита. — Ако ме питате. Така или иначе, после разпродадоха целия Марс и всички решиха да продължат към Пояса. След това дойде Сатурн, разработването на пръстените. А сега? Тук ли? Това ли е границата? Или това е стената на градината?

Пазителите на слънчевата система спокойно я наблюдаваха, сякаш рецитираше стихотворение, нещо научено наизуст, нещо репетирано и далечно. Саския и Кстаска внимателно я следяха. Близначката се примъкна до нея и стисна ръката й.

Но Табита не искаше да й стискат ръката.

— Няма никаква свобода — заяви тя. — Не и докато някой друг се е вкопчил във властта. Така че имаш право, Феликс. Всички ние сме слуги. — Мрачната мъдрост на тази забележка я накара тъжно да кимне. — Мисля, че преди да започне всичко това, бях по-свободна от всякога. — Табита се засмя. — Обикалях търговските пътища с капризен стар „Таласъм“, превозвах машинни части от Сантяго Селестина до Калисто, вечно бях на червено и се чудех къде ще спя на другата вечер, къде ще си търся работа на следващия ден. Това е цялата свобода в тази система — гневно завърши тя.

Брат Феликс се издигна малко по-високо над земята. Саския светкавично прегърна Табита, сякаш си мислеше, че пазителят се кани да я удари. Но той каза нещо съвсем разбираемо.

— Все още си разстроена заради кораба си, нали? Не трябваше да забравям, извинявай. Да видим дали бихме могли да умиротворим ума ти.

Следван от Табита, Саския и Кстаска, той се понесе обратно през ливадата. Сестрите останаха край покривката, усмихнати, вечно усмихнати. В манастира група пазители прекъснаха дискусията си, за да поздравят жените и херувима. Брат Феликс бе доста по-напред от тях и успяха да го настигнат едва, когато прекоси горичката и наближи уединеното кътче с останките от „Таласъма“ и празната совалка.

Той ги повика при себе си.

— Виж — каза на Кстаска пазителят. — Това ще ти хареса. — Той завъртя един от пръстените си.

Корпусът на „Алис Лидъл“ заблестя. Сиянието сякаш идваше отвътре, но не през разбитите илюминатори. Като че ли самата енергия, все още информираща разкъсаните молекули на материята му, бе призована да се прояви като светлина и да затанцува под слънчевите лъчи.

За миг корабът остана там, сякаш готов за отлитане, обгърнат от блясъци, които се отразяваха в прозорците на совалката. Табита извика и заслони очи, защото в този момент й се струваше, че гледа не към разбитите и смачкани останки, а към някогашния „Таласъм“. Така трябваше да е изглеждал, току-що излязъл от бергенската корабостроителница, по времето на онази полукомична, полумистична церемония, когато корабният двигател за пръв път получава чисто нова личност и роботът калиграф се приближава, за да изпише на носа яркосините букви на името му. Такъв го виждаха сега, „Алис Лидъл“, нов, цял и преобразен. Вдлъбнатините й пробойните се затвориха. Предният илюминатор засия, скенерите се завъртяха, усетили слънчевия вятър. Очертанията му бяха ясни и истински, малките му криле бяха насочени назад, докато корабът разсъждаваше за работата, за която е създаден. Топлинна вълна развълнува въздуха около дюзите му и той се завъртя, като че ли търсеше господарката си, после сякаш почти започна да се издига. И изчезна.

Внезапно задуха вихър, втурнал се от всички страни, за да запълни празното пространство. Косата на Саския се развя пред лицето й. Табита се хвърли напред и отчаяно извика.

Въздухът се проясни. „Алис Лидъл“ вече го нямаше. Тревата под него не беше обгоряла. Стръковете потръпнаха и замръзнаха неподвижно.

— Ето — каза брат Феликс. — Така е по-добре, нали?

И после слънцето се скри.

Огромна елипсовидна сянка се плъзна като вълна по градините.

Всички прекъснаха заниманията си. Разговорите замлъкнаха и пазителите вдигнаха очи към потъмнялото небе. Музиката утихна. Атмосферата затътна и запращя, сякаш от преливането на енергиите, които бяха унищожили кораба на Табита. Изведнъж стана много студено.

— О, не — изсумтя Саския и вдигна яката на тънкия си костюм. — Сега ще завали.

— Не, Саския — отвърна Кстаска.

Табита просто стоеше с отметната назад глава, с ръце на хълбоците и с широко отворена уста.

— Това не е облак — заяви херувимът.