Колин Грийнланд
Всичко от начало (53)

53.

— Здравейте — поздрави ги капитан Пепър.

Беше на средна възраст, с месесто лице. От носа му стърчаха бели косми. Седеше на капитанския си стол, спокойно сключил ръце върху шкембето си. Тарко, трантката, стоеше между Табита и Саския, поставила огромните си длани върху раменете им. Близначката бе в съзнание. Бяха взели шлема на Табита.

Поставил клавиатурата в скута си, Шин седеше върху купчина мръсни възглавници до стената. Пред него големият черен строителен робот държеше във въздуха фраска, натъпкан в силова бутилка като усукана на възел изсъхнала коледна елха. По невидимата повърхност на бутилката се изписваха светещи диагностични графики, сини потоци от данни и розови неврални карти, които разцъфваха и се свиваха като светкавично развиващи се колонии планктон. Старецът весело си мърмореше на китайски.

Мостикът на „Грозната истина“ бе по-мръсен дори от пилотската кабина на „Алис Лидъл“. Миришеше на животинска клетка. В ъглите бяха струпани боклуци. Подът тънеше в смачкани отпадъци. По стените бяха залепени мръсни снимки и надраскани гадни надписи. Таванът беше целият в сажди. Повечето уреди изглеждаха полуразглобени, отвсякъде стърчаха несръчно свързани кабели. Но всички екрани работеха и по пултовете светеха само зелени индикатори.

Което не можеше да се каже за „Алис Лидъл“.

Капитан Пепър носеше избелял син гащеризон и шапка с надпис „КЕЛСО“. Той се ухили на пленниците си, но не направи опит да се надигне.

— Как я карате? — добродушно попита пиратът.

— Кажи на тоя снежен човек да ни пусне и ще ти покажа как я карам — изръмжа Табита.

Капитанът се усмихна и оголи мръсните си зъби. Ясносините му очи бяха открити и честни.

— Не мога — спокойно отвърна той. — Може да се нараните.

— Първо ще те разкъсаме на парчета.

Капитан Пепър разгледа нокътя на левия си палец.

— Мечти. — После отново вдигна глава и замислено плъзна поглед по стройната фигура на Саския. — Ами ти? Кажи нещо.

Саския вирна брадичка.

— Не говоря с пирати.

Капитан Пепър я изгледа с присвити очи.

— Пирати ли? — Той лукаво се ухили на Тарко и се завъртя, за да види дали Шин е оценил шегата му. — Не виждам никакви пирати.

Табита скръсти ръце.

— Да не седнеш да ми разправяш, че сте цивилни пътни ченгета?

Капитанът отметна глава назад и се изсмя.

— Ченгета! Чу ли, Шин? Чу ли, Тарко? Госпожицата ни мисли за ченгета!

Китаецът се ухили, присви очи и повдигна вежди, Докато Тарко изтътна:

— Чух.

Капитан Пепър изведнъж стана сериозен.

— Тогава защо не се смеете? — тихо попита той.

Трантката оголи дългите си кучешки зъби и покорно излая някакво подобие на смях. Старецът спокойно продължаваше да разглежда находката си.

Капитанът размърда задник и се настани по-удобно на стола си.

— Е, вижте сега, госпожици — заговори той и се наведе към тях, сякаш за да сподели нещо тайно. — Ние наистина сме ченгета. Какво ще кажете за това? Капитан Пепър работи за голямото синьо куче.

После се отпусна назад и се заигра с олющената облегалка на стола си. Погледна към двете жени изпод снежнобелите си вежди и продължи:

— Понякога сме ченгета, друг път — не! — заяви той, като че ли беше страхотна шега.

Саския презрително изсумтя.

На Табита й се искаше да се просне на пода и да заспи, за предпочитане завинаги. Бе толкова преситена от омраза и отчаяние, че вече не изпитваше, нищо. Тези копелета бяха отписали „Алис“ и сега си играеха с тях, преди да ги очистят. Нямаше значение какво ще кажат или направят, ако изобщо можеха да сторят нещо. Навярно, ако успееше да го ядоса, този продажен плужек щеше да си изпусне нервите и веднага да свърши с тях. Но това изискваше известно усилие от нейна страна, а тя беше толкова уморена, толкова уморена…

— Зная какви сте — каза Табита.

Капитан Пепър не обърна внимание на войнствеността й.

— Професионалисти — отвърна той.

— Измет — отчетливо произнесе Саския.

Очите му се разшириха.

— Ооох — извика пиратът, — чуйте я само. — Той се плесна по бедрата и дрезгаво се изсмя, следван от Тарко Трантката, която стисна раменете им.

Започваше да става досадно.

— Между другото, какво правите тук? — попита Табита. — Мислех, че сме си разчистили сметките.

Капитан Пепър продължаваше да се хили.

— Били си разчистили сметките! — повтори той. — Да, успяхте. Разчистихте си сметките с Келсо Пепър. Разчистихте си сметките с „Грозната истина“. Малцина могат да се похвалят с това. — Пиратът поклати глава и внезапно отново стана сериозен. — Но вече не можете. Докарахте ни много неприятности. Чувате ли ме? — изкрещя капитанът и едва не скочи от стола. — Прекалено много неприятности, да ви вземат дяволите!

Саския стисна юмруци и се хвърли напред.

— Вие убихте брат ми! — извика тя и се отскубна от Тарко. Трантката отново я хвана. Близначката се съпротивляваше и мяташе яростни погледи към пиратите. — Убихте Тал! Марко е там долу… — тя посочи зад себе си, като че ли Венера се намираше някъде под кораба, — … и бавно умира заради вас!

— Какво искате от нас? — гневно попита Табита.

Капитан Пепър се отпусна на стола си и заразглежда нокътя на десния си палец. После протегна показалец към главата й.

— Теб — каза той. — Искаме теб. И него — прибави пиратът и махна към безжизнено увисналия във въздуха фраск. — Искаме вас двамата и малкия ви кораб. — Той отново се ухили глупашки. — Искаме и малкия ви черен приятел, който изключи енергията ни. Вече го пипнахме, нали, Тарко?

Трантката погледна към своя капитан — покорно, тъпо, неразбиращо.

Капитан Пепър като че ли неочаквано изгуби интерес към тях.

— Един приятел иска да ви види — заяви той. — Междувременно, просто се чувствайте като у дома си, чувате ли? Отведи ги, Тарко.

Трантката измърка. Тя здраво ги стисна и ги повлече обратно с асансьора покрай дока, в който сред локви от собствените си жизнени течности лежеше разбитият „Алис Лидъл“, към вътрешността на кораба. И ги хвърли в килия.

Макар и малко, помещението очевидно бе често посещавано. Предишни затворници бяха надраскали имената си и дълги поредици субективни дни по зелените като сополи стени. Навсякъде беше пръсната храна и още по-отвратителни останки, тук-там се забелязваха дупки от куршуми. От вътрешната страна на вратата нямаше брава. Нямаше и илюминатор, а луминесцентната тръба едва светеше. Но и нямаше какво да се гледа.

— Чака — нареди трантката.

Тя се пресегна към чантата на Табита и я взе. После разкъса ципа и подозрително надзърна вътре.

— Кви всчки тез бклуци?

— Това са си мои боклуци — изръмжа Табита, като стоеше наблизо и чакаше възможност да си грабне чантата.

Тарко се засмя, силно я блъсна към Саския и двете се строполиха на пода.

Пиратката затършува в чантата и взе да изхвърля съдържанието й на пода: чорап, смачкани листове, найлоново пликче с три бонбона, залепнали за дъното. После замахва с ръка и я запрати към тях.

— Зпвядайте — каза Тарко и затръшва вратата.

Табита се отдръпна от Саския, неволно настъпвайки я по ръцете, и унило запълзя към праснатите си вещи.

Застана на колене и придърпа чантата към себе си.

Някъде дълбоко под тях затътнаха мощни двигатели.

Близначката се изправи и с омраза започна да рита вратата.

Зад нея Табита взе разпаднала се евтина книжка и я притисна към гърдите си.

Саския се завъртя, облегна се на стената и сведе очи надолу към нея.

— Орох… — горчиво простена акробатката. — Хайде. Хайде. Табита. Хайде. — Тя приклекна да й помогне и разсеяно вдигна нещо от пода. Погледна го: бе пликчето с бонбони. — Ето — каза й Саския, приближи се до нея, прегърна я през раменете и поднесе пакетчето към лицето й. — Вземи си един.

Очите на Табита бяха затворени. Тя поклати глава.

Седнала с подвити под себе си крака, близначката отвори разкъсаното пликче и разгледа съдържанието му.

— Не искаш ли? — попита тя.

Табита не отговори. Продължаваше да стои на колене и притискаше книжлето и чантата си, потънала в черна дупка от мъка и отчаяние.

— Тогава може ли аз да си взема? — обади се Саския.

Табита бавно кимна. Брадичката й клюмна върху гърдите и остана там, сякаш някой неочаквано бе увеличил гравитацията и главата й беше станала прекалено тежка, за да я повдигне.

Саския с мъка откъсна от буцата лепкав бонбон. Тя се намръщи и се помъчи да развие целофана му.

— Копелета — разсеяно измърмори акробатката. Накрая се отказа от опитите си и лапна бонбона с обвивката. Огледа се наоколо, видя нещо под койката и се пресегна да го вземе.

Хармониката на Табита.

Саския я протегна към нея.

— Табита? — с надежда попита тя.

Табита не реагира.

— О, моля те, Табита.

Застанала на колене, тя я прегърна изотзад и притисна лице към гърба й.

— Всичко е наред — с пълна уста произнесе Саския.

Табита, най-после вдигна очи и мрачно се завъртя към нея.

— Какво има?

Близначката неодобрително изсумтя и плъзна длани към тила й. Тя заразтрива напрегнатите й мускули и я погали по косата.

Отначало Табита се съпротивляваше, после отпусна глава в ръцете й. Очите й отново се затвориха.

Забравена, скъсаната книга се изплъзна и падна на мръсния под. Тя не й обърна внимание.

Гушнала главата й, Саския се притисна към нея и докосна лицето й с устни.

Табита просто стоеше на колене, отпусната и неподвижна.

Саския я целуна по устата.

Табита гърлено измърмори нещо.

Близначката повдигна брадичката й.

— Какво?

Устните на Табита се затвориха и отвориха, езикът й се стрелна помежду им.

— Къпини…

Саския нежно изсумтя.

— Хайде, Табита.

Тя се изправи, повдигна я и я отведе да легне на койката. Пръстите й бързо се справиха със закопчалките на скафандъра. Внимателно я съблече остави я по гръб и продължи да я целува, разкопча якето й и прокара ловките си ръце по гърдите й.

— Къпини, — презрително промърмори Саския.

Табита спеше.

Близначката с усилие й свали якето и панталоните. После вдигна смрадливата, мръсна завивка, настани Табита в тясното легло, изхлузи собствените си дрехи и се пъхна при нея.