Колин Грийнланд
Всичко от начало (64)

64.

Харон е безрадостно място, заспало, каменно и неприятно. Луната се върти в окаяна орбита, сякаш решена вечно да трие замръзналата си повърхност в ледените хълбоци на Плутон.

Напразна надежда. Тук, в самия край на системата, всички надежди са напразни. И планетата, и нейната луна са глухи за нуждите и желанията на живота. Навсякъде цари мрак и лед, ужасяващо съчетание от мръсотия и метан, което най-добре да бъде оставено на мира.

Плутон е краят на всичко. Отвъд него лежат глъбините на огромния космически океан, онази бездънна бездна, която винаги се стреми към безкрайността. А по-нататък — звездите.

Някога, открих аз, за отдавна изчезналата раса, дала на тези светове имена на божества, Плутон е бил богът на мъртвите, а Харон — ужасният пилот, който въртял бизнес, като доставял душите на мъртвите в мрачното му царство. Имали са вярна представа, онези древни хора, мислеше си Табита Джут, докато совалката излиташе от палубата и оставяше „Порцеланова цитадела по първи зори“ да продължи напред през невидимата граница, за да потъне във великата нощ.

Защо отиваха на Харон, влачейки на буксир тъжния корпус на „Алис Лидъл“? Табита навъсено гледаше през прозореца към оловния глобус, увиснал в пространството над последната планета. Приличаше й на покрит със зелена патина, мазен сачмен лагер.

— Какво е онова там? — попита Саския. — Зеленото петно?

Еладелдийският страж оголи зъби и провеси лилавия си език.

— Щабът — излая той.

— На повърхността?

Еладелдиецът не каза нищо повече.

Табита остави Саския и се върна обратно на твърдата метална седалка, докато совалката се приближаваше към замръзналата луна. Дори само от вида на Харон й ставаше студено, по-студено, отколкото в стерилните морета на космоса. Слънцето бе далечна бяла точица, едва различима от всички бели звезди и също толкова недостижима.

Мислеше си за Балтазар Плъм. Без да я предупреди, й беше дал опасен кораб. Очевидно затова не го е искал никой друг, защото са знаели, че все някога ще ги вкара в беда. И тъкмо затова не я беше предупредил.

А може и да го бе направил по свой собствен начин. Той нямаше вина. Никой нямаше вина, просто Капела се заяждаше за технически подробности. Искаха да държат всичко под контрол, без конкретна причина, просто защото така им харесваше. Власт заради самата власт. След като вече беше срещнала един от тях, Табита знаеше, че са точно такива, за каквито ги смяташе.

Мразеше ги.

Тя извади хармониката си и засвири сърцераздирателно парче от „Блакуотър Блус“.

Ушите на пазача клепнаха и той изръмжа:

— Брибери два нещо!

— Виж — повика я до прозореца Саския.

Сивият диск вече не се намираше пред, а под тях. Зеленото петно се уголемяваше. Бе се преместило в средата и се носеше към тях.

Растителност, базис в ледена тундра. Не много голям, навярно с диаметър два-три километра. Много зелен. С река. Дървета, с дебели дънери и гъсти листа. Нещо приличаше на покрив на сграда. Точици — хора — по ливадите. Цветни лехи.

На Харон.

Табита никога не беше виждала подобно нещо. Пригади й се. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне и ужасно й се искаше да повърне.

Усетила, че й е прилошало, Саския я погали по тила и въпросително я погледна.

— Кацане — съобщи стражът.

Табита преглътна, тежко задиша и заплува, за да заеме мястото си в мрежата до Кстаска. Сега прозорците бяха тъмни. Пилотът наклони носа надолу и в илюминаторите се появи ледената пустиня, жестока, неравна, черна и убийствена. После — зелените върхари на дърветата, сияещи под слънчевите лъчи.

Совалката се спусна между дърветата и се приземи на една ливада. „Алис“ с леко тупване кацна зад нея.

— Някой пуска хвърчило — замаяно каза Саския.

— Какъв микроклимат — носово отбеляза Кстаска. Ясно се виждаше, че е впечатлена. Бе възвърнала силите си, наслаждаваше се на сложната техника на звездния кораб и изглеждаше разочарована, когато стражът дойде да ги отведе от наблюдателния мостик в совалката. Сега отново се ободряваше.

Табита се чувстваше ужасно. Щяха да я убият за нещо, за което дори не знаеше, както бяха убили капитан Пепър, Тарко и Шин не заради техните престъпления и жестокости, а защото са им развалили следобеда. Щяха да я убият, без да има шанс да се спаси и това дори нямаше да е смърт, която би могла да разбере. На Харон не можеше да има нито дървета, нито трева, нито цветни лехи.

— Идва. Идва — изфъфли стражът и ги побутна към шлюза. Той отвори вратата и ги обляха слънчеви лъчи.

Табита изтощено слезе сред тучната трева. Пръстта под краката й беше мека, дори не я бяха обгорили при приземяването си. Корпусът на совалката бе просто топъл, сякаш стояха тук на слънце от час-два. Тя облегна гръб на метала и пое в дробовете си невероятния въздух, докато летящата чиния на Кстаска с тихо бръмчене излиташе през вратата и Саския грациозно се спускаше до нея. На тясното й лице грееше почуда. Гравитацията абсолютно съответстваше на Земната и след толкова време в космоса малко затрудняваше движенията им. Над тях сияеше небесната синева.

Хвърчилото беше жълто. То подскачаше и весело се рееше, сякаш принципът току-що бе открит и то беше първото хвърчило, издигнало се в небето.

Края на въжето държеше фигура в тога, отметнала назад огромната си глава. Табита едва я различаваше между дърветата на отсрещния бряг на рекичката. Зад нея имаше още зелена трева, още синьо небе, а нататък лежеше безмълвната замръзнала пустош на Харон, ужасна и гибелна.

По клоните на дърветата пееха птици.

— Идва — изръмжа стражът и я повлече напред, забил нокти в ръката й през меката тъкан.

Той подкара жените пред себе си. Кстаска се плъзгаше над тревата с поляризиран заради силното слънце скафандър.

Закрачиха по чакълена пътека, която заобикаляше букова горичка и излизаше на открито. Пред тях се простираха зелени ливади и се спускаха надолу към реката толкова естествено, сякаш винаги ги е имало. До буковете надясно от тях се извисяваха кестени, натежали от бели и розови цветове. Пъстри храсти и буйни цветя изящно продължаваха към бреговете на реката, над която бе прехвърлено мостче от полиран камък и желязо. На него стоеше висока фигура, надвесила рибарски прът над бистрата вода.

Табита потръпна, въпреки слънцето, или тъкмо заради него, защото мястото му не беше тук, а на шест хиляди милиона километра.

Саския предпазливо се оглеждаше. Разбираше, че всичко това е трик, но не можеше да проумее как е направен.

— Хей, вие! — извика някакъв глас.

Спряха. По чакълената пътека към тях се приближаваше капелан, вдигнал ръка за поздрав.

Много приличаше на кибернатор Пърлмутър: по-икономично скроен, ала със същата лъскава кожа, със същите ясни очи. Носеше същите пръстени и сандали, но вместо с тога, бе с шотландска пола от тежка лилава материя и широка бяла блуза без яка с фина бродерия по маншетите и около шията. Имаше огромната плешива глава, типична за цялата му раса, увенчана с венец от свеж бръшлян. Веждите му бяха гарвановочерни и извити, поради което изглеждаше постоянно развеселен и изненадан: изражение, по-благодушно от това на кибернатора. В момента им се усмихваше с искрена радост.

Стражът застана мирно.

— Задворниците, брат Феликс — каза той и му подаде нещо.

— Глупости, капитане — внимателно отвърна капеланът. Той се пресегна надолу, взе пластината на личността и я прибра в шотландска кесийка от тюленова кожа, обшита със седеф. — Те са наши гости. Естествено. Благодаря ти, капитане. Добра работа.

Освободен, еладелдийецът сковано отдаде чест и се затътри обратно да вземе пилота на совалката, който се изтягаше на тревата и се грееше на слънце. Двамата се отдалечиха към реката.

Капеланът се усмихна на малката група.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза той. — Ужасно се радвам, че дойдохте. — После погледна към Кстаска, която се носеше на височината на брадичката му. — Кстаска, нали? Много ми е приятно. Какво мислиш за малкото ни обиталище?

Очите на херувима проблеснаха за миг.

— Свършили сте много сериозна работа — одобрително отвърна той. — Декорът… — земянитски е, нали? Античен, разбира се, но тъканта…

— Много се радвам, че го харесваш — без изобщо да се засяга, кимна капеланът. Той подаде ръка на Саския, която се поколеба, но я стисна. — Саския Зодиак. — Гласът му бе топъл и гостоприемен, също като изкуствения ден. — Добре дошла. Добре дошла на Харон.

— Благодаря — резервирано отвърна тя. Гледаше нагоре към него с изражение на тревожна подозрителност.

— И накрая — каза капеланът. — Капитан Джут. — Думите му излъчваха разбиране и прошка. — Табита. — Той разпери ръце.

Табита отстъпи назад.

— Махни се от мен, капелане.

— О, ние не сме капелани — отвърна той. — Всъщност.

Тя го зяпна.

— Зная, че всички ни наричат така — поясни брат Феликс, — но не е вярно, разбираш ли. Ние… — той отново разпери ръце, — … Сме капелански слуги. Също като вас.

— Не ме баламосвай — сряза го Табита.

Брат Феликс кротко се усмихна И скромно сведе огромната си глава. Мускулите на шията му бяха дебели колкото нейните китки.

— Ние сме просто пазители. Грижим се за Капела. Поддържаме я.

— И Харон — подхвърли Табита.

— Да. Е, всъщност, цялата система.

— Върви по дяволите.

— Тогава откъде идвате? — попита Саския.

— Ние сме хора — заяви той. — Първите от нас са дошли от Земята. — Брат Феликс плъзна очи наоколо и ведро се усмихна.

— Но вие бяхте на Луната — възрази тя. — На земната Луна.

— О, да — потвърди той. — Бяхме базирани там. Капела се готвеше за бъдещето. Наблюдаваха Земята, тайно обикаляха наоколо с малки кораби. Приземяваха се в изолирани райони и набираха подходящи последователи. — Лицето му просия. — Всеки, когото видиш тук, някога е бил също като теб, Табита. Капела ни въздигна на по-висше равнище. Какво мислиш за това, Табита?

— Но аз не съм се представил — гладко продължи той преди Табита да успее да му каже какво мисли. — Казвам се брат Феликс и имам чудесна новина за вас. За всички вас. — Той се наведе към тях. — Всички вие също ще бъдете въздигнати!

— Не, благодаря — отвърна тя.

— О, зная, че е трудно да се приеме веднага — бащински каза брат Феликс. — Спомням си колко объркан бях самият аз! — Той се подсмихна. — Но защо ви държа тук? Исках само да ви приветствам с добре дошли. Радваме се, че сте тук. Приготвили сме малка гощавка във ваша чест. — Брат Феликс се пресегна надолу като възрастен, протегнал ръка на малко дете. — Капитан Джут?

Табита здраво стискаше чантата си.

— Убиец — изръмжа тя. — Разрушител на кораби. Крадец.

Саския уплашено я гледаше. Никой друг не им обръщаше внимание.

— Защо не ме убиеш още сега и да свършваме? — извика Табита.

Той снизходително се усмихна и протегна ръка.

— Елате да обядваме.

Близначката я прегърна през раменете.

— Ела, Табита — помоли я тя.

Табита упорстваше.

— Не вярваш на всичко това, нали? — попита тя. — Тези създания, това…

Саския сбърчи вежди.

— Няма нужда да вярваш — прекъсна я акробатката. Саския, спомни си Табита, бе прекарала съкратеното си детство в изкуствена среда и не очакваше нещата да са непременно истински. — Досега всичко е прекрасно. Моля те, не го разваляй.

Слепоочията на Табита пулсираха, стомахът й пареше. Тя сведе глава и се остави в ръцете на съдбата. Нямаше друг избор.

Брат Феликс ги поведе през дърветата в стар разрушен манастир от обрасъл с буйна растителност камък. Мъх изпълваше пролуките между плочите на пътеката, в сенчестите ниши бяха поставени теракотени бюстове. През арките се виждаше реката, която лъкатушеше под плачещите върби. Край тръстиката на брега пасяха няколко овце и антилопи. Във влажните им очи не се четеше страх от високите мъже и жени, които крачеха или безшумно се носеха по двойки и тройки наблизо с копринени чадърчета на раменете. Във въздуха кръжаха птици.

Излязоха от манастира и се озоваха на ливада. Под огромни патриархални дъбове стояха групи дълбоко потънали във философски дискусии пазители в пастелни и снежнобели роби. Трио с лютня и обои свиреше в бял павилион, заобиколен от съсредоточена публика. Други седяха и отпиваха от златни бокали. Дрехите им падаха на великолепни гънки, по които съвършената трева не оставяше нито петънце. Всички бяха величествени, с огромни, благородни глави, високи три метра. Сред тях обикаляха веспански слуги в тъмносини туники и сребристи ленти, обгърнали ниските им зелени чела. Върху подносите на раменете им имаше купчини екзотични плодове, кани с нектар и фини вина, лимонада за децата, които весело тичаха наоколо, играеха на гоненица и хранеха елените с бисквити.

— Табита. Ела и седни — радостно каза брат Феликс и се понесе към покривка за пикник на червено-бяло каре. — Ще се почувстваш по-добре след това великолепно бургундско вино, убеден съм.

— Ще се чувствам по-добре, когато съм на борда на кораб и се отдалечавам от това място — отвърна тя. — Едва тогава.

Табита плъзна поглед наоколо. Имаше вино, искрящо като рубини в ръчно произведените шишета. Имаше хрускав селски хляб, парченца жълто масло, поднесени върху влажни зелени листа, планини от сирена и пикантни деликатеси, глинен поднос с прекрасни, сочни сливи. Стомахът й закъркори.

Преди минута й се гадеше, но сега, осъзна тя, умираше от глад.

Саския вече стоеше на колене и проучваше пушената сьомга.

— Кстаска — величествено се обади брат Феликс. — Какво бих могъл да ти предложа за освежаване след лишенията на твоето пътуване?

— Ние нито ядем, нито пием — резервирано отвърна херувимът. — Вашата усилена слънчева светлина ми е абсолютно достатъчна. — Той спусна летящата си чиния върху тревата и с тиха въздишка се отпусна по гръб, като се подпря на лакти.

— Капитан Джут — обърна се към нея брат Феликс. — Табита. О, моля те, седни.

— Седни, Табита — жално повтори Саския с пълна уста.

— Изминала си толкова дълъг път — продължи пазителят, — и за нас е огромно удоволствие да те видим тук жива и здрава. Няма ли да изпиеш чаша вино с нас?

Табита погледна към сияещия гигант.

Той махна с пръст. Напълнен до ръба бокал леко се издигна от земята и увисна пред нея.

Тя сведе очи към него.

Протегна ръка и го взе.