Колин Грийнланд
Всичко от начало (17)

17.

После, разбира се, се появиха перките и се втурнаха в хангара при „Алис“, която скърцаше и се охлаждаше.

Табита ги видя през илюминатора: черни силуети, очертани на лилав фон, които се катереха нагоре по неравните кафяви стени. Плоските им главички се въртяха насам-натам, сините им очи блестяха под светлината на фара.

Първата й мисъл беше: „Преследват ме“.

После си спомни, че в космическите докове на Изобилие малките гадинки се занимават с рекет.

Включи външните прожектори и обля хангара с ледена бяла светлина. Перките затрепериха и запремигваха, което я изпълни с отмъстителна радост.

Провери скенерите. Тайнствените близнаци бяха изчезнали.

Тя се завъртя към Марко, който вадеше Тал от пътната му кутия.

— Искат пари — каза му Табита.

— Зная — отвърна той, постави малкото зелено извънземно на рамото си и се облегна на пулта, за да надзърне навън. Като че ли бе възбуден от нещо. — Гледай.

Перките се катереха в сервизните бункери и подскачаха вътре. Някои дърпаха електрическия кабел и маркучите за кислород и органични отпадъци. Други вече се извиваха около шасито на „Алис“ и се насочваха към входовете.

Табита изпита непреодолимо желание да насочи струите на пожарогасителите към тях.

— Побързай — подкани Марко тя и погледна към часовника. Оставаха по-малко от четири часа да преведе парите и да се откачи от ченгетата. Да откачи „Алис“ от ченгетата.

Не беше казала на „Алис“ за ченгетата.

Сега имаше две групи, всяка от по десетина-дванайсет перки. Изглеждаха зле. Много от тях бяха с опадали пера. Не носеха гаменски дрехи като перките в Скиапарели, а мръсни гащеризони и шапки със защитни маски, през които надзъртаха едни към други. Групата с маркучите остана назад. Другата обикаляше около кораба.

Като че ли бяха две отделни семейства. В средата на всяко от тях имаше по един-двама възрастни, които даваха заповеди, изгърбени и посивели. Наоколо им се щураха лели, чичовци, братовчеди и хлапетии. Най-малките се предизвикваха да докоснат горещия кораб. Разнесе се сподавен писък: някой бе посмял или го бяха блъснали. Възрастните размахаха лапи и безразборно ги заудряха по главите.

— Чиии! Чииии!

— Винаги правят така — поясни Марко. — Трябва да платиш на тази група, за да се разкара. После трябва да платиш на другата да ти закачи маркучите.

В пилотската кабина на „Алис“ ставаше задушно. Табита избърса с длан влагата от илюминатора.

— Тогава им плати — каза тя.

— След малко, след малко. Страхотно е, нали? Сцената. — Той се подсмихна.

Табита не отговори. Мразеше всичко това, мразеше перките — и тук, и навсякъде другаде. Нямаше да е спокойна, докато двеста и петдесетте скутари не прелетяха празното пространство до участъка „Мирабо“. В същото време не бързаше да се качи в огромния купол, който зловещо висеше над главите им.

Спомнете си, че Табита Джут не беше ходила на другите етажи на Изобилие. Предпочиташе да се довери на репутацията на станцията, която, вече отбелязах, не бе добра. Струваше й се опасно място, където светкавично можеш да се окажеш обран, изнасилен или внезапно очистен. Място, в което странни хора те изнудват да им платиш за неща, които дори не искаш. Не, доковете определено бяха достатъчни за капитан Джут. Най-лошото, което можеше да ти се случи там, беше странно плъзгащо се движение в сенките, където допреди минута не е имало нищо — полудял веспански техник, бълнуващ за прословутото фраскско съкровище, изоставено някъде тук в хангарите, точно на следващия ъгъл… перки рекетьори…

Перките, които пазеха изходите, започнаха да дращят по шлюза.

— Чиииии…

Писъкът като че ли обезпокои Тал. Той издаде скръбен звук като далечен рог, повдигни единия си крак и го сви.

— Не, наистина мисля, че е страхотно — поклати глава Марко. — Племенна организация. Като футбол.

— Разкарай ги — отвърна Табита.

— Бръсначи! — внезапно изтръби Тал. — Бръснач с пемикан^[1]!

— Млъквай, Тал — заповяда му Марко. — Отивам. Ще уредя въпроса. — Той протегна ръка към нея.

— Вземи го за малко.

 

 

Преди Табита да успее да се подчини или да откаже, друг реши да пристъпи към действие.

Той изневиделица се изтърколи покрай кораба по синя пижама на пайети и боси крака, прескочи перкската стража, връхлетя върху групата с маркучите и ги пръсна като кегли.

— О, Божичко, Тал — изпъшка Марко. — Близнаците са изгубили търпение.

Тал нададе непапагалски грак, издигна се във въздуха и кацна върху един от мониторите.

— Страхотно — отбеляза Табита. — Блестящо. Започва побой. Умен план.

Човешката топка за боулинг, ако действително беше човек, се изправи и се отърси. Трима вкопчили се в пижамата перки отлетяха настрани.

Впечатлена въпреки волята си, Табита внимателно наблюдаваше мъжа. Беше длъгнест и мършав, с високо плешиво чело и дълга коса отзад, която се спускаше до средата на гърба му. Имаше хлътнали очи, тънък и прав нос, тясна, разтворена уста. Ръцете и краката му бяха изключително дълги и гъвкави. Той ги размахваше в невероятни посоки и отново събаряше перките, още преди да са успели да се изправят на крака.

Но те бяха двайсет (или двайсет и четири) и започваха да се окопитват.

Табита погледна към Марко, който стоеше облегнат на пулта с широка усмивка на лице.

Мършавият извика нещо. Когато малките гризачи го атакуваха от всички страни, той драматично посочи към дъното на хангара.

Тал пронизително изсвири.

— Маааарципан! — изкряска той.

Табита потръпна. Искаше й се да го напъха обратно в кутията му и да седне върху капака.

Вниманието й привлече движение на мониторите, предаващи картина от скенерите на кърмата. За миг се обърка, стори й се, че е мършавият мъж и не можеше да проумее как така се е озовал отзад. Ала после видя, че слабата фигура принадлежи на жена, която с широка танцуваща стъпка се изкатери по крилото и оттам върху парещия корпус, протегнала ръка напред и насочила показалец към нападащите мъжа перки.

 

 

Във въздуха над тях избухна огън. Върху перките се посипаха пламъци. Разнесоха се писъци и вой, малки тела се загърчиха в отчаяно бягство, блъскаха се помежду си и се опитваха да угасят тлеещите си дрехи и пера.

Заслепена от проблясъка, Табита внезапно видя отблизо лицето на жената, само че наопаки. Беше се прилепила с главата надолу към илюминатора и ги гледаше, без да се държи за нищо. С мъжа си приличаха като две капки вода — същото слабо като бръснач лице и високо чело. Тънки мустачки украсяваха козята й горна устна. Тя се усмихна и намигна на Марко… и всичко това само миг след взрива и преди широко разперила ръце и крака да се хвърли върху пищящите перки на земята.

— Сникс! — гърлено отбеляза Тал.

Перките бягаха от хангара, подскачаха и изчезваха там, откъдето бяха дошли. Марко заръкопляска.

Табита потърси с поглед мъжа, но него отново го нямаше. Видя жената, син отблясък на скенера от лявата страна на корпуса, после и тя се стопи.

— Това беше адски тъпо — каза тя.

— Те победиха! — триумфално извика Марко и протегна ръце към нея.

Табита му позволи да я прегърне и лекичко го целуна. — Размърдай се — рече тя и посочи към часовника.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не и след като сега ония перки ще ни дебнат навсякъде, не. Имах си достатъчно неприятности с тях в Скиапарели, спомняш ли си?

Той просто махна с ръка.

— Те са минало. Повече няма да ни досаждат.

— Ще те проследят — настоя Табита. — Там горе.

Тя повдигна очи към безтегловните тонове, увиснали над главите им.

Марко я хвана за ръка и се вгледа в лицето й.

— Успокой се.

Табита отдръпна дланта си.

— Просто ми донеси оня чип, Марко. После ще видим.

— Хей — тихо каза той. Няма от какво да се боиш. Ще се грижа за теб. Знаеш го. Досега не се ли грижих за теб?

Тя не обърна внимание на думите му и се извърна, за да надникне през илюминатора. Захвърлените маркучи приличаха на змии, застинали върху мръсния под.

— Хайде, върви — рече Табита. — Върви и донеси парите. Аз оставам тук.

— Но, Табита, сладкишче…

— Не ми викай „сладкишче“.

Тя погледна към него. Очите му бяха големи, кафяви, умолителни, красиви.

— Докато те няма, ще позвъня на някои хора и ще се опитам да намеря кристал — твърдо каза Табита. — После ще поспя. Скапана съм.

— Хайде — не отстъпваше Марко. — Виж. Ще поспиш много по-удобно в хотел. Нали така? Ще ти намерим най-добрия хотел в станцията. Самостоятелна стая. Ще вземеш душ, ще пийнеш една-две чашки, ще се поотпуснеш. Сама знаеш, че имаш нужда. А след това — представлението!

— Достатъчно се нагледах на представления — отсече тя.

Неочаквано от монитора от дясната страна на кърмата се разнесе глас:

— Хайде, капитане. Не бъди нелюбезна.

— Ти си наша гостенка — прибави същият глас, само че от левия монитор.

— Какво? — стресна се Табита. — Кой беше това?

Думите й отекнаха в хангара.

Тя се хвърли към пулта. Сепнат, Тал прелетя покрай главата й, зави в последния момент и облиза лицето й с крило. Табита замахна с ръка към него, не улучи и изключи високоговорителя, който кой знае как се бе включил сам.

— Кой беше това? Ти ли? — попита тя папагала, който изобщо не се бе доближавал до пулта.

Мониторите тихо засъскаха.

— Ела, приятел. — Марко се спускаше по стъпалата към шлюза. Тал зае мястото, си на рамото му. Той го погали под несъществуващата брадичка и успокоително му зашепна нещо.

Светлините премигнаха, когато се включиха електрическите кабели. Откъм въздухопроводите в кабината повя ветрец.

Табита отново се завъртя към екраните.

Прожекторите осветяваха кафявите стени на хангара, мръсния под, покрива. Не се виждаше нищо друго, освен синия сигнален фар и голяма купчина чанти и кашони до вратата на асансьора. Всички маркучи бяха включени.

Тя бързо се изправи, изтича надолу по стъпалата и избута Марко, за да влезе първа в херметичния шлюз.

Отвори външната врата и погледна надолу край кораба.

Лъхна я застоял изкуствен въздух, който смърдеше на гранясало олио и цинк.

— Кой е там? Покажи се!

И усети едва доловимо движение в кабината зад себе си: дори не беше движение, само кратко прекъсване на тишината там, където би се разнесло шумолене, ако изобщо имаше такова.

Табита се хвърли обратно към стъпалата.

Жената с мустачките седеше на нейното кресло. Мъжът бе на другата седалка. Бяха с пристегнати предпазни мрежи и слушалки на главите. И се бяха включили в пулта.

С изключение на мустаците, лицата им бяха абсолютно еднакви.

Те се поклониха.

— Саския и Могул Зодиак — едновременно произнесоха двамата.

Близнаците — прибави Марко.