Колин Грийнланд
Всичко от начало (35)

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

 

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 13.16.31

 

ГОТОВНОСТ

 

За пръв път видях фраск на „Шареният папагал“.

 

ШХУНАТА НА МЕЛИСА МАНДЕБРА ЛИ?

 

Точно тя.

 

КАКВО СТЕ ПРАВИЛИ НА ШХУНАТА НА МЕЛИСА МАНДЕБРА, КАПИТАНЕ?

 

Бях влюбена. В боцмана на Мелиса Мандебра.

Казваше се Трикарико Палинидес и беше мършав като маркуч. Имаше дълга тъмна коса, спусната отстрани на лицето му и прихваната с халка от коруба на костенурка. Очите му бяха тесни, кехлибарени, на определена светлина дори златисти. Откри ме в един долнопробен хотел в Скиапарели. И ме покани на борда на „Шареният папагал“, за да ми го покажел, така каза.

Онази ледена вечер отидохме в пустинята да чакаме совалката. Небето беше като мармалад от сливи, лилаво и покрито с облаци. Мантите бяха излезли на лов и се носеха като парцали, откъснати от нощта. Пронизващият вятър навяваше миризми от юг, миризми на сяра и замръзнали метали. Въздухът беше рядък и дращеше ноздрите. Стояхме на пясъка, увити с пъстрия плащ на Трикарико. Бяхме щастливи.

Деймос беше изгрял. Совалката се появи и силуетът й се уголеми на фона на луната като огромен черен бръмбар. Това била офицерската совалка, увери ме Трикарико, и никой на борда нямало да ни досажда.

След Луната бях живяла на Честност 2 и бях ходила на девет други орбитални станции. Едната беше еладелдийски зикурат, който обикаляше безброй платформи и силози и почистваше боклуците на някои от най-страхотните кораби в системата. „Болшой Мрицвар“. „Далечен амарант“, с неговата арогантна жълто-черна ливрея и високи, бляскаво осветени палуби. Виждала съм „Серафимът Катриона“, матовочерен, потаен, патрулиращ из Владенията на Абраксас като акула.

 

КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С „ДАЛЕЧЕН АМАРАНТ“? ОТ ГОДИНИ НЕ СЪМ ЧУВАЛА ЗА НЕГО.

 

Изчезна. Не знаеш ли? По време на круиз около Нептун.

 

ОКОЛО НЕПТУН ЛИ?

 

Много дръзко, но Капела не го забраняваше. Той е в слънчевата система, макар че никой не ходи там.

 

ВЕЧЕ НИКОЙ НЕ ХОДИ ТАМ, ДА.

 

„Шареният папагал“ не можеше да се сравнява с „Амаранта“ или някой от другите, разбира се, но дотогава не бях виждала по-голям кораб. Имаше дванайсет палуби, всяка със самостоятелна гравитация. По стените в каюткомпанията висяха гоблени, в библиотеката имаше истински книги. Роботи прислужници безшумно се плъзгаха по коридорите. Каютата на Трикарико не беше цялата в плюш, признавам, но разполагаше с консервирана храна, палубни привилегии и собствена тоалетна. И леглото му си го биваше.

Даде ми от оная дрога. Дотогава не я бях опитвала. Представляваше прозрачен гел в стъклена чаша. Загребваш малко с костена шпатула и го поставяш под езика си. Има вкус на цветя и захар и предизвиква невероятна жажда. Но десет минути след като се разтвори, всичко ти се струва възможно. Чувствах се така, сякаш можех да протегна ръка и да променя хода на събитията. Сексът беше страхотен. Трикарико постоянно се хилотеше. Просто му беше гот. Аз му правех гот.

 

ТАЗИ ДРОГА КАТО ЛЮБОВТА ЛИ Е, КАПИТАНЕ?

 

В известен смисъл, по-хубава.

 

БИХТЕ ЛИ СЕ ПОЯСНИЛИ, МОЛЯ?

 

Дали бих? Да, бих. Знаеш, че ще ти хареса и изобщо не очакваш да продължи вечно.

 

МИСЛЯ, ЧЕ ПРОСТО СИ ПРОТИВОРЕЧИТЕ.

 

Не, не си противореча.

 

НЯКОЙ ДЕН ТРЯБВА ДА МИ ОБЯСНИТЕ КАКВО Е ЛЮБОВ.

 

Любовта е, когато си полудял, но си мислиш, че не си, защото с теб има друг човек. Разбра ли?

 

НЕ, НО НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ. ТРИКАРИКО.

 

Седеше на леглото, завил краката си с чаршаф. Със свити колене и събрани ходила, опрял лакти на бедрата си и отпуснал брадичка върху дланите си.

 

ГОВОРИТЕ ЗА СЛЕД ТОВА.

 

Точно така. Лежах по гръб в другия край на леглото, вцепенена от удоволствие. Дремех, докато действието на дрогата отслабваше. Гледахме се един друг и мъгляво се чудехме още колко пъти ще можем да повторим същото.

— Можеш да дойдеш с нас — предложи той.

— Къде отивате?

— На Енкелад.

Дори не знаех къде е това.

 

ЗАРАДИ ДРОГАТА ЛИ?

 

Не, наистина не знаех. Не забравяй, че тогава още не бях ходила по-далече от Ганимед. Можех да пилотирам назад-напред във Възела и бях запозната с основните астероидни рояци, но ако се съдеше по мен, капеланите спокойно можеха да са ограничили действието на двигателя до Юпитер.

— Пръстените са невероятно прекрасни — каза Трикарико. — Ужасно прекрасни. — Той плавно разсече въздуха с длан. — Тънки като нож и толкова плътни, ако се приближиш към тях както трябва, направо да си помислиш, че можеш да ходиш отгоре им. Носят се с безумна скорост и в същото време няма никаква опасност, можеш колкото искаш да си летиш през тях, стига да използваш картите. Защото се движат като страшно огромен часовник.

Не зная защо го каза, че пръстените били като часовник. Чувствах се прекалено отпусната, за да го попитам. Предполагам, че думите му са били провокирани от дрогата.

— Всички са картирани — продължи Трикарико, — всички големи буци. И до каквото се докопаш; си е твое. Каквото е останало, естествено. Знаеш ли, Табита, там все още живеят отшелници, всеки на отделна малка скала. На Енкелад има манастир.

— Не затова отиваш там — подхвърлих аз. В този момент забележката ми се струваше блестящо остроумна.

— Не, не затова — потвърди Трикарико и се претърколи към мен, разперил ръце и крака като футболист. Вкопчихме се един в друг и леко се оттласнахме от стената. Той зарови лице в шията ми, но и на двамата не ни бяха останали сили. Лежахме прегърнати, докато Трикарико ми разказваше за фраскските кервани.

Някога била ли си в керван, Алис?

 

НИКОГА, КАПИТАНЕ.

 

Когато плъзнали слуховете за война, за по-голяма безопасност фраските започнали да пращат корабите си до Пояса в конвой. Миньорите купували голяма част от машините си от вътрешността на системата. Пътували чак до Юпитер, за да използват ускорението. Едва когато наближавали петата планета, обясни ми Трикарико, огромните кораби набирали скорост за последния скок. Малките, като „Шареният папагал“, по-скоро се движели с кервана за престиж. Те извършвали скока последни.

— Край рамото Юпитерово обикалят — унесено ми говореше той. — Сто скъпоценни камъка, искрящи върху черния фон на нощта! Един по един достигат нужната скорост и угасват в небитието. Пръв е тредголдският „Бегемот“! После броненосците на Фрейзиър Астерак Рубльов „Канзасец“ и „Джитоку“, толкова плътно един след друг, че никой не може да ги различи. Преди да си поемеш дъх, фраскските кораби започват да искрят и да се въртят, и се стопяват в мрака като снежинки в декемврийска вечер. И накрая, с безумен проблясък на разпръсната светлина, изчезва малката рибка, която е подскачала покрай въртопа — за да се появи няколко седмици по-късно, увиснала на гигантска дъга, изплувала от кладенеца на Сатурн!

— Фраските ли? — попитах аз. — Те не бяха ли ония, дето направиха толкова поразии в Африка?

— Не са опасни, стига да се държиш с тях делово — успокои ме Трикарико.

— Тъкмо това и трябва да направя — казах аз. — Знаеш ли колко е часът?

— Табита — укорително ме прегърна той.

— Какво?

— Опитвам се да те убедя да останеш.

— Не — отвърнах аз. — Ставам. Само гледай. Ставам. — Пресегнах се за дрехите си. — Трябва да си изкарвам прехраната.

— Не трябва — възрази Трикарико. — Мога да взема по-голяма каюта. Няма нужда да казваш на никого с какво си се занимавала. Можеш да оставиш миналото зад гърба си!

— Имам да върша работа — упорствах аз.

Той се разгорещи.

— Точно това ти казвам и аз! Няма нужда да работиш!

— Не, Рико. Това пък ти казвам аз. Ако няма работа за мен, няма да дойда. А сега си тръгвам. Само гледай. Тръгвам си.

Стигнахме до компромис. Керванът се събираше в Селуция. Ако след месец отидех там, щеше да ме вземе на работа.

 

МИСЛЕХ, ЧЕ СТЕ БИЛА ВЛЮБЕНА В НЕГО.

 

О, аз съм противоречива в любовта, Алис.

Може да се каже, че бях влюбена в „Шареният папагал“. Той определено засенчваше „Тлъста уста“. Не исках да показвам на Трикарико колко ми е трудно да се върна на оная бракувана щайга за руда. На „Тлъста уста“ изобщо нямаше тоалетна, само химически клозет и отвратителна стара вакуумна мивка. Капитан Франк не разбираше от хигиена. Или не, всъщност, струва ми се, че разбираше, но не виждаше смисъл в нея. Нали после пак ще се изцапаш.

В „Тлъста уста“ се бяха натрупали боклуци от десет години. Даже повече! Някои беше домъкнал от предишния си кораб. Някои бяха части от предишния му кораб.

Ще ти кажа как беше. Сгъваш няколко огромни листа нарязано свръхлеко фолио, като окастряш парчетата, оръфани от силикояди. Поставяш вързопите между крачетата на деветнайсет сгъваеми носилки, които вече не могат да се сгъват, и откриваш деветнайсет табли с резервни части, целите омазани в старо черно машинно масло. Може да са здрави, може и да не са. Трябва да преместиш няколко коша със стъклена вата и виждаш, че в тях няма нищо, освен самата стъклена вата, искам да кажа. Така че поставяш резервните части вътре. Чак тогава се отваря място за ужасно обемния кварцов парадоксов стабилизатор „Марклон“ 7ДД, който си купила на безценица. Ако му разглобиш няколко от ръчките, разбира се. Винаги можеш пак да ги монтираш. Преди да го продадеш.

Нали се сещаш кой трябваше да разглобява ръчките на парадоксовия стабилизатор?

И после бързо пак да ги монтира на някоя станция, на която сме изхарчили ремонтния си кредит. И след това да го избута по тесен канал от работилницата и през трийсет метра вакуум в трюма на клиент, който сякаш всеки момент може да реши да се откаже от сделката и вместо това да те изяде?

Не че капитан Франк го мързеше. Иначе кипеше от енергия, когато търсеше боклуци, събираше ги й се жалваше от тях. Просто мразеше да се разделя с каквото и да е. Мразеше. И без това беше в лошо настроение. Сменяше си козината. Навсякъде имаше кичури косми, които се завираха в кабината и задръстваха вентилаторите. Не бях доизчистила след последния полет.

 

КАКВО СЕ СЛУЧИ С КАПИТАН ФРАНК?

 

Ами, не му разказах за „Шареният папагал“ и Трикарико, но се басирам, че по някакъв начин е научил. Сигурно защото постоянно се обаждах на „Папагала“.

Датата на заминаването се отложила, каза ми Трикарико, после още веднъж. Това си било ритуал, така ми обясни. Дежурният екипаж се грижел за кораба, докато собствениците и офицерите участвали в съответните церемонии. Всяка делегация канела другите делегации на безброй пищни приеми и вечери, така че членовете на кервана да се опознаели помежду си.

— Това е тъпо — казах аз. — Нали и без това фраските командват парада?

— Разбира се — ухили се Трикарико. — Точно затова е толкова смешно.

Защото според него, „Шареният папагал“ участвал в кервана само заради славата. По време на приемите собствениците и офицерите му били в центъра на вниманието. Освен това Мелиса мразела да бърза. Товарът им нямало да се развали, нито пък търсенето щяло да намалее.

„Шареният папагал“ превозваше само стоки, чиито цени бяха обратнопропорционални на размера им: наркотици, скъпоценни камъни, някои законни пътеводителни кубове. Обаче не всичко беше законно. Успяваха да крият много товари от всякакви проверки, освен от най-съвършените скенери, и включваха подкупите в счетоводните си книги като разходи. Разходите на семейство Мандебра са много големи.

За разлика от тези на капитан Франк. Договорът ми с него изтичаше след месец. Все още се надявах, че керванът ще се забави дотогава, казвах си, че ще е по-лесно да си тръгна, когато изтече срокът ми.

О, исках да съм с Трикарико, Алис, не си мисли, че не съм искала. Но той все припираше, караше ме да се хвърля в нещо, от което си нямах понятие, свят на снобизъм и разкош, който самият той приемаше за даденост. На „Тлъста уста“ нямаше и следа от разкош, беше си пълна бракма. Но с капитан Франк си знаех мястото, въпреки че мястото ми обикновено беше затънала до шия сред оплетени жици да ругая някой болт. Капитан Франк мразеше да се разделя с каквото и да е и знаех, че никога няма да ме пусне.

Грешах.

Получи се вест за корабокрушение. „Утринен звън в Мисията“ се разбил на Йо. Всички алтениански боклукчии щяха да се съберат там и докато ровят из разбитите машинарии и пръснатия товар, да се срещат със стари приятели и конкуренти, да обменят новини от дома.

— Зминваме днес — реши капитан Франк. — Дрктно. Никога не го бях виждала толкова категоричен.

Обикновено успявах да го разубедя, да измисля някакъв слух за разпродажба на Укопия, после да го отклоня нанякъде другаде, преди да сме стигнали там. Бях научила, че каквато и идея да има в онзи негов огромен череп, пресяването на боклукчийските орбити винаги е по-лесно. Не по-приятно, просто по-лесно.

— Хей, капитане, защо не останем тук и тази нощ? Сигурна съм, че забелязах да се приближават разни интересни неща. Би трябвало да ни настигнат някъде към пет. Утре ще заминем за Йо.

— Днес — повтори той и се втурна към чертожната дъска. Отскочих от пътя му. Очите му блестяха от енергия и алчност.

Помогнах му да начертае курса. Видях, че от Йо ще мога да пресрещна „Шареният папагал“ край Юпитер. Или на връщане, ако капитан Франк се вманиачеше по останките на „Утринен звън в Мисията“. Всички щяха да са там и да глозгат трупа на разбития кораб като лешояди в ребра на умрял кит, да душат с горещите си олигавени муцуни и да се пазарят с насечен лай и писъци. Козината им щеше да е сплъстена от антифриз и пепел. Щеше да има и други хора, обичайната подозрителна пасмина. Щяха да си разказват страшни истории и да се хвалят с находките и убийствата си.

— Капитан Франк — започнах аз, — трябва да ти кажа нещо.

Той се втренчи в мен през мръсната козина на лицето си. Бях се научила да разбирам изражението му. Този път не го разбрах.

— Скаш стнеш — досети се алтецианинът.

— Да — потвърдих аз. — Имам друго предложение. Онзи човек сам дойде при мен — уверих го.

Изглежда това не му направи никакво впечатление.

— Скоро ще си намериш някой друг — казах му. — В Скиапарели. Край ал-Казара. До Индиговия канал. Знаеш по-добре от мен.

Мисля, че прие това като някакво цялостно признание.

Стискаше чертожната писалка в муцуната си.

— Йо — изтътна той и посочи на картата. Зминваме.

— Не — отсякох аз. — Оставам тук.

 

ТОЙ НЕ МЪРМОРИ ЛИ?

 

Мърмори, разбира се. Всъщност трябваше да се откажа от всичките заплати, които ми дължеше. Оставих „Тлъста уста“ също, толкова разбрицан, колкото го бях заварила. В продължение на пет месеца си бях скъсвала задника от бачкане за нищо. Събрах си багажа, натъпках в сака си няколко от моите находки и взех совалката за Селуция.

Странно, докато пътувах, ме потърсиха по комуникатора и когато застанах пред екрана, беше той.

 

ТРИКАРИКО ПАЛИНИДЕС?

 

Не, Алис, капитан Франк. Обаждаше ми се, само за да ме пита нещо маловажно, дали съм виждала някъде големия лазерен скалпел, а после продължи да ме гледа. Дълго.

Сбогувах се. Казах му, че ми липсва. Той ме гледаше. Започнах да се дразня и тогава капитан Франк изчезна. Просто ей така.

Знаеш ли, едва в този момент осъзнах, че разбира. Че го е направил заради мен.

 

ВЕЧЕ КАЗАХ, ЧЕ Е БИЛ МНОГО МИЛ.

 

Да. Щеше да е много мил, ако ми беше дал поне част от заплатата.

Когато заминаваш, винаги губиш нещо.