Колин Грийнланд
Всичко от начало (25)

25.

В Мъркюри Гардън нямаше чак толкова много хора. И въпреки това, когато от покрива се спуснаха онези ченгета, при изходите настана ужасна блъсканица. Планерите им прелетяха толкова близо, че космите на тила на Табита настръхнаха. Тя се хвърли в мелето, като си пробиваше път с лакти и не поглеждаше назад. Бързаше да се върне при кораба си. Ако все още имаше кораб, при който да се върне.

В онези дни почти всички, които посещаваха Изобилие, изпитваха неохота да се срещат с полицията и правеха всичко възможно, за да я избягват. Фактът, че клиентите на Мъркюри Гардън бяха на малко по-високо равнище, означаваше само, че са се справяли по-добре в това отношение. Табита и всички останали, които успяха, се натъпкаха в първия асансьор и се спуснаха надолу.

В кабината избягваха да се гледат в очите, сякаш се надяваха по този начин да станат невидими. Нито бяха ходили в Мъркюри Гардън, нито бяха виждали някой, който да е бил там.

— Не знам какво стана — възбудено заговори млад мъж. Беше много пиян и все още стискаше в ръка бутилка вино. Той се засмя. — Обаче беше по-забавно от оная проклета трупа.

Спътникът му измърмори нещо утвърдително.

„Аз обаче зная какво стана — каза си Табита, притисната зад едра потна жена с палто от тюленова кожа и дрински кобалтов джобен харпун. — Но кой би помислил, че ще действат толкова театрално? Заради никакво си незначително сбиване край Гранд канал, каквито се случват по двайсет пъти на ден, дори никой не беше убит. И само трябваше да отидат при «Алис», нямаше нужда да идват да ме арестуват.

Правят стойки за пред капеланите. Ех, ако онова копеленце не беше съборило скапаното чучело! — Тя изскърца със зъби и впи нокти в дланите си. — Идвам, Алис.“

Но, Господи, къде щяха да избягат?

На Земята ли? Балтазар Плъм бе мъртъв, никой друг нямаше да я скрие. В Пояса?

Каква ирония! Идеалното скривалище щеше да е Титан, там никой никога не ходеше.

Дори нямаше достатъчно пари за гориво.

Беше забелязала паниката на сцената. Марко и неговите приятелчета имаха какво да крият, също като всички останали. Това изобщо не я изненадваше. Но нямаше намерение да се занимава и с техните проблеми.

Всички туристи се изсипаха на хотелското равнище. През френския прозорец на залата Табита видя от отсрещната страна на бездната голям зелен купол, който се извисяваше над нискораслите дървета. Криогенният санаториум, сградата на „Сънят на праведните“.

Покрай пропастта се роеше цял взвод лъскави черни планери.

Мъжът с бутилката възкликна и се втурна към прозореца.

Планерите се спуснаха към вратите на „Сънят на праведните“, увиснаха във въздуха и заподскачаха от течението като костенурки в басейн.

И там ставаше нещо. Тази вечер Изобилие определено заслужаваше репутацията си.

Докато вратите на асансьора се затваряха, Табита зърна ченгета киборги в лъскави черни брони, които скачаха от планерите. Бяха тежковъоръжени. Очевидно управата на „Сънят на праведните“ можеше да си позволи най-доброто, което предлагаше станцията.

Табита Джут продължи надолу към доковете сама. Не бе весела. Беше уплашена и гневна. Струваше й се, че е уплашена и гневна от доста време. Идилията й с Марко Мец сякаш бе преди месеци, късче изчезнало време, гледано през обратния край на телескоп, запечатано в мехур, вече не означаващо нищо.

Асансьорът отново спря. Вратите се отвориха и разкриха преддверие, на чиито стени бяха монтирани червени и сини лампи. Отпред чакаха неколцина души.

Първият носеше широк, маслиненозелен костюм с червена престилка, опасана с груб наниз кръгли висулки от кован бронз. Фигурата имаше на лицето си бронзова маска, увенчана с два малки скенера.

Отзад стояха мъже и жени с набедреници. Телата им бяха покрити с плътна зелена боя. В ръцете си стискаха лазерни пушки.

Изглеждаха също толкова стреснати от Табита, колкото и тя от тях. Вождът им повдигна ръка и изръмжа.

— Не, съжалявам — бързо каза Табита и натисна бутона за затваряне на вратите преди да успеят да се вмъкнат вътре.

Спускаше се през непроучени райони на Изобилие. През прозореца се виждаха тъмни форми, които изчезваха във вихрещи се сиви мъгли.

Асансьорът се понесе настрани и направи завой. Навън един след друг запрелитаха осветени портали.

Кабината спря и издаде звук като от тежест, пльоснала в кал. Вратите за пореден път се разтвориха. Навън двайсетина перки хаотично тичаха по тунел, който повече приличаше на канал. Те запищяха и се втурнаха към асансьора.

Табита вече бе натиснала бутона.

Окончателно се беше изгубила. Мониторът не можеше да й помогне. Известно време продължи да пътува. Всеки следващ път, щом вратите се разтвореха, за да разкрият поредната поразяваща сцена, все повече се изпълваше с ярост. Видя крилати гущероподобни да летят из дълга пещера, чиито стени бяха надупчени като сив корал и украсени със скъпоценни камъни. При друго спиране надзърна към изоставен коридор, от тавана на който се изливаше пенлива, зловонна вода и се стичаше по дебел килим от лишеи и гъби. Веднъж дори зърна открития космос и студените бели звезди. Това не бяха звездите, които познаваше.

После внезапно се озова пред търбуха на огромен кораб, с какъвто никога не бе летяла: „Навахо Скорпион“. Ремонтираха дюзите му, съоръженията около тях, бяха демонтирани и все пак той изглеждаше готов за полет, готов да се понесе в пустотата, навярно тласкан от самата аеродинамичност на конструкцията си.

„Скорпион“-ът лежеше в мрачен док, изграден от материал, напомнящ горена кост. Към него водеха тънки кафяви маркучи. Носеше се приглушен звук от изпомпване на течности. Наоколо не се мяркаше никой.

— Близо сме, Алис, близо сме — промърмори Табита, която от известно време говореше на кораба си. Тя повдигна ръкава си и отново стартира търсещата програма. Ако ченгетата не го бяха откарали или изключили, малкият „Таласъм“ вече трябваше да се обади.

Мониторният екран не показваше нищо друго, освен непонятни сенки. Но червената лампичка в горната му част пулсираше. Вратите на асансьора отново започнаха да се затварят. Табита извика и изскочи навън.

Намираше се в дълбините на доковете. Навсякъде около нея се издигаха тежки машини, безмълвни и замислени или тътнещи толкова мощно, че сякаш зъбите й щяха да опадат. Огромни тръбопроводи бълваха газообразния си товар в гигантски кикотещи се компресори. В сенките се движеха тъмни силуети на роботи.

Табита се опита да последва червения импулс на монитора си в този лабиринт от мрачна машинария.

Тъкмо когато си мислеше, че наближава, когато почти успя да настрои миниатюрния екран, така че картината да не бъде замъглявана от всички местни смущения, на пътеката пред нея изникна фигура. Чернокожа жена, много по-висока от Табита, облечена в маслиненозелен гащеризон. Главата й бе обръсната на сложна решетка. От скалпа й стърчаха стоманени жакове. Разноцветни жици водеха към пулт, монтиран на далечна колона. Поредната операторка на роботи.

— Опитвам се да открия кораба си — каза й Табита.

Навярно щеше да е по-добре да не я пита за посоката или поне да е в състояние да й обясни къде иска да иде. Табита обаче нямаше представа кой е номерът на дока й. Пък и изобщо не беше забелязала, че доковете на Изобилие имат номера.

Операторката отдавна не бе виждала човешко същество. Дотолкова се беше сраснала със своето кътче от мрежата, че изобщо не успя да впише тази неочаквана и непонятна натрапничка в познавателната си схема. Тя изпъшка и размаха атрофиралите си ръце във въздуха. От носа й потече прозрачна течност и закапа по опърлената настилка. На слабата светлина на радиевите лампи и протонните бани чернокожата приличаше на адско изчадие, прокълнато да страда и да полудее от особено жестоко кибернетично мъчение.

Каквото всъщност и беше.

Като вещица, призоваваща посестримите си, тя бързо събра своите роботи и ги накара да обградят непознатата.

Табита се втурна да бяга.

В далечината чу, че роботите тътнат след нея.

Отчаяна, тя се затича покрай метален парапет. Когато стигна до средата, приклекна и скочи в бездната.

И падна.

Приземи се с тежко тупване върху бавно тътрещ се конвейер сред парчета разтопен и втвърден на буци метал. Като застана на едно коляно и бясно размаха ръце, Табита успя да запази равновесието и чантата си. После погледна нагоре.

По перилата над нея светеха малките червени лампички на роботите.

Отново провери монитора си. Конвейерът бавно, но сигурно я отнасяше в погрешната посока.

Тя скочи от лентата. Токът й се закачи, за ръба и глезенът й болезнено се изви. Остана просната върху голия цимент, задъхана и стенеща от болка.

Нисък звук от затваряне на стоманени челюсти и скърцане на пресован метал й подсказа, че се е измъкнала на косъм.

Табита седна и заразтрива крака си. После погледна монитора. За нейна изненада екранът внезапно се проясни и за миг й показа съвършено чиста картина на „Алис Лидъл“ с все още отворен трюм и разпънати кранове. Управляваха ги Марко Мец и Могул Зодиак. Товареха на кораба багаж от разхвърляна купчина.

Имаше ужасно много багаж.

Крановете го издигаха в трюма.

После образът заподскача и се стопи.

Табита извика, изправи се и едва отново не падна, когато изкълченият й глезен отказа да издържи тежестта й.

В този момент покрай главата й профуча нещо яркозелено, което лъщеше в задимения мрак.

— Последвай ме! Последвай ме! Последвай ме! — изпя нещото.

Като куцаше и се облягаше на тръбопроводите, Табита продължи до следващия ъгъл, където спря за миг на един крак и заразтрива пулсиращия си глезен.

Папагалът бе кацнал върху капака на висока машина и издаваше звук, който съвсем точно имитираше отварящия се покрив на трюма на „Алис“.

Табита си спомни как извънземното ги беше извело от пещерите, когато най-после успя да спре таксито.

— Продължавай! — извика му тя. Стъпките й закънтяха по стъпалата на спирално стълбище, издигащо се между редици безмълвни, пусти кораби: „Василий-Свенсгаард Дромедари“, фраймахерски „Игъл“, „Минимъм Куарклет“, представата на някой тлъст инфократ за статусен символ. Тал летеше над главата й сред черното желязо и измазаните със сажди корпуси.

— Срити ойгенвелд! — изкряска той. Гласът му отекна в шахтата. После птицата изчезна.

Табита знаеше, че е високо над дъното на доковете. Балансираше върху стоманена решетка, която представляваше част от вита шахта без стени. Отгоре, вляво от нея нещо голямо бързо започна да се спуска по шахтата.

Отчаяно заопипва в сенките отстрани и грабна първото, което й попадна под ръка. То й се изплъзна и Табита изгуби равновесие. Чантата й се свлече от рамото и я удари по бедрото. Тя се претърколи на пода в мрака.

Асансьорната кабина изтътна на сантиметри от краката й, докато се измъкваше през плъзгащата се врата в сумрачен хангар.

Табита извика и погледна нагоре.

Над нея се извисяваше бергенски „Таласъм“.

„Алис Лидъл“.