Колин Грийнланд
Всичко от начало (18)

18.

— Добре — изръмжа Табита. — Вън. Всички.

— Не й хареса — каза Могул.

— Ясно е като бял ден — отвърна сестра му. Тя задълбочено си играеше с изсъхналата диня, която бе намерила някъде. Подхвърли я нагоре и я подхвана, когато, бавно падна обратно. — Искаш ли да я изядем вместо теб?

— Какво? — озадачи се Табита. — Не. Остави я. Искам да се махнете оттук, всички. Искам всички да се разкарат от кораба ми.

Марко я прегърна. Тя отблъсна ръката му.

— Хайде, Табита — помоли я той. — Не бъди такава. Не беше ли страхотно? Не беше ли страхотно представление? Не са ли страхотни?

— Вече се уговорихме, Марко. Върви. Тръгвай.

— Табита, повярвай ми. Това не беше нищо. Нищо… в сравнение с представлението, което можеш да видиш довечера. — Той плесна с ръце и се заусмихва наоколо.

— Няма да гледам нищо — отсече Табита. — Искам да спя. Очаква ме дълъг път.

— Можем да ти помогнем — каза Марко.

— Не можете. — Започваше да я вбесява. — Можеш да ми помогнеш само, ако отидеш да донесеш ония пари. Времето изтича. А трябва да се готвиш за представление. Затова сега искам ти и цялата ти торба с фокуси да се махнете от кораба ми. Вървете си. Хайде, вървете си.

Близнаците се измъкнаха от мрежите и с лекота заподскачаха по стъпалата.

— Торба с фокуси ли? — обидено попита Саския. — Какво искаше да каже?

Брат й успокоително я потупа по ръката.

— Малко е нервна, струва ми се. Малко уплашена. — Докато минаваше покрай Табита, той й се усмихна.

— Тя каза „торба с фокуси“.

— Дай ми тая диня. — Табита я грабна от Саския, която бавно я търкаляше от рамото до китката си и обратно.

Излязоха през херметичния шлюз и с лекота скочиха долу.

Разнесе се пляскане на криле и Тал неочаквано кацна на рамото на Табита.

— Сбогом — изцвъртя той — е най-мъчителната дума, най-тъжната песен…

— Вземи го, Марко.

— Ела, Тал — щракна с пръсти Марко. — Не мога да повярвам — напрегнато прибави той, докато птицата летеше към него. — Няма да дойдеш с мен? Не разбираш ли колко много те желая? Не разбираш ли какво означаваш за мен?

— Започвам да придобивам доста добра представа — отвърна Табита.

— Виж, зная, че не съм съвършен. Аз съм артист. Всички сме такива. Отпусни се. Не можеш да очакваш да сме като другите хора. О, миличка, не твърдя, че ще е лесно.

— Аз обаче твърдя — каза Табита и протегна ръка. — Чипът.

Близнаците бяха стигнали до изхода и викаха асансьора.

— Не — заяви изведнъж Марко.

Табита го зяпна с отворена уста.

Той свали папагала от рамото си и го хвърли навън през шлюза.

— Върви, Тал. Иди при тях. Трябва да уредим този въпрос — реши Марко, вперил поглед в очите й.

Табита оголи зъби и сви юмруци.

— Няма какво да уреждаме, Марко.

— Оставам тук.

— Ако не ми донесеш парите, ще си търсиш друг кораб — гневно му напомни тя.

— Не мога да те оставя. Ще избягаш някъде, нали? В момента, в който вратите на оня асансьор се затворят, ще отлетиш оттук.

— Никъде няма да ходя — извика Табита, — не и докато не получа…

От дъното на хангара се разнесоха крясъци.

Табита и Марко се втурнаха към изхода.

Близнаците бяха застанали от двете страни на асансьора и се опитваха да държат вратите му затворени.

През малката пролука се мъчеха да се измъкнат няколко перки.

— Чиии! — пищяха те. — Чии-чии-чии-чииииии!

Един от тях успя да се промуши, после друг. По петите го следваше трети.

Първият се нахвърли върху Могул.

Тал полетя към втория, широко разперил нокти и насочил напред клюн.

Подпрял вратата с един крак, Могул ритна с другия и улучи перка в гърлото. Гадинката се стовари на земята и започна да се гърчи.

Перкът на Тал пищеше.

Чу се глухо тупване. Саския беше хвърлила нещо по главата на третия. Извънземният падна като камък. Тя държеше вратите, докато брат й натискаше бутона, за да прати асансьора на друг етаж.

Саския се наведе и взе оръжието си, после Близнаците се втурнаха обратно към кораба. Тал пусна безжизнената си жертва и полетя над главите им към херметичния шлюз.

— Като че ли всички оставаме тук — отбеляза Марко.

Саския и Могул се качиха на борда. Почти не бяха задъхани.

— Предупредих те — каза Табита.

Саския хвърли товара си в ръцете й, докато Могул затваряше вратата. Беше същата диня или поне онова, което бе оцеляло от ней.

— Вече не искам да я ям — измърмори тя.

— Добре — внезапно станал съвсем сериозен, каза Марко. — Има ли друг изход оттук?

Табита посочи с палец към отворения вход на хангара.

— Можеш да се покатериш.

— Ясно.

— Те също — прибави тя.

Беше й смешно. Чувстваше се отмъстена. Плановете й не се променяха. И току-що й бе хрумнала идея.

Табита се върна в пилотската кабина, хвърли динята в кошчето и избърса ръце. После се пъхна в мрежата си и седна.

Погледна към часовника и бързо извърна очи. Три часа. Без малко.

Без да го канят, Марко се приближи и застана до нея. Тя не му обърна внимание, натисна някакво копче на пулта и въведе поредица от команди. След това се отпусна назад със скръстени ръце.

Прожекторите на „Алис Лидъл“ се завъртяха. Широките им лъчи се плъзнаха по покрива на хангара и се врязаха в тъмните простори. Там имаше две черни метални линии, две релси, изчезващи в мрака.

— Ето го твоят изход — каза Табита.

В тъмнината навън се движеше нещо.

Всички се скупчиха в кабината и се втренчиха през илюминатора. Марко стоеше зад Табита. Тал висеше на мрежата на копилотското кресло, на което седяха Саския и Могул, безсрамно преплели тела и тържествено загледани нагоре като котенца.

Надолу по релсите към тях се носеше тъмна маса, нещо огромно и заоблено като гигантски вързоп, увиснал от вагонетка.

Когато влезе в хангара, вагонетката заскърца и се завъртя. Развиващите се кабели започнаха да спускат вързопа.

По пътя той се разгъна, появиха се преплетени въжета. Лъчите минаваха помежду им. Мрежа.

Зад тях се разнесе стържене. Всички се завъртяха, всички, освен Табита, която с доволно изражение продължавате да наблюдава спускането на мрежата по монитора на носа. Пътниците й побързаха да отидат в празния трюм, където покривът на „Алис“ се разделяше на две.

По дължината му се процеждаше нишка синя светлина, която постепенно се разширяваше, докато двете крила на покрива напълно се скриха в стените. Огромната мрежа плавно се спусна през отвора между скърцащите товарни кранове.

Тал кацна високо на стълбичката, докато Марко и Близнаците припряно отстъпиха назад. Табита провеси чантата си през рамо и небрежно слезе от кабината, без дори да поглежда нагоре към бързо плъзгащите се към главата й въжета.

Това бе нейното представление.

Тя спокойно се запъти към дъното на трюма, където отключи контролен панел и натисна няколко бутона. Завъртя се. Краят на мрежата се отпусна на пода на сантиметри пред краката й, сякаш й се покланяше и всички машини замлъкнаха.

Застанал до нея, Марко стискаше сака си и подозрително наблюдаваше разгъващата се мрежа.

— Искаш да се издигнем с това нещо ли?

— Другата възможност е асансьорът — отвърна Табита. — Ще се върне всеки момент.

— Хей, не, страхотно е — бързо се съгласи той. — Наистина.

Близнаците се приближиха и разгледаха мрежата. Саския побутна въжетата с обувка.

— Прилича на обезопасяваща мрежа — с отвращение отбеляза тя.

— Навярно е време да сме малко по-гъвкави — безизразно каза брат й. — Положението ни е отчаяно, струва ми се.

— Но ние никога… — започна Саския.

— Не се безпокойте — злорадо я прекъсна Табита. — Няма да паднете през дупките.

Саския я стрелна с поглед. Табита се извърна и набра команда за издигане. Машинарията над главите им отново заскърца.

— Най-добре да побързаш, Марко — подхвърли тя. — Имаш три часа да се върнеш с парите.

Близначката изящно сви рамене. Двамата с Могул един след друг направиха салто и леко скочиха в средата на мрежата.

— Къде отива това нещо? — попита Марко.

— В складовете — отвърна Табита, доволна, че отново е поела контрола в свои ръце.

Повдигащите кабели се опънаха. Тал прелетя над започналите да се събират краища на мрежата и закръжи високо над главите им.

— Марципан! — изкряска той. — Големи обувки!

— Всички на борда — нареди Табита.

Марко се завъртя. Очите му излъчваха странна настойчивост. Внезапно я прегърна, като прикова ръцете й покрай тялото й и бясно започна да я целува.

— Мммфф…

Той я повдигна.

— Мммф-ох! — извика Табита, когато устните им се разделиха. Падаше. Марко падаше заедно с нея, без да я изпуска от прегръдките си.

Издигащата се мрежа закачи глезените й. Двамата заедно се стовариха отгоре й. Тя плавно ги понесе нагоре.

Замаяна, Табита нададе ужасно задавено хриптене. Бузата й беше притисната към мрежата. Чантата се забиваше в ребрата й. Марко лежеше отгоре й. Близнаците бяха върху него. От гърлото й се изтръгна нечленоразделен вик.

Поолекна и, когато Близнаците започнаха да се катерят по кабелите. Марко продължаваше да я притиска. Отвсякъде я жулеха мазни въжета. Виждаше само с едното си око, насочено към отворения покрив на кораба й. От трюма излетя нещо зелено. Тал.

Марко бе освободил ръцете си и се мъчеше да застане на колене. Мрежата се клатеше и той неволно заби коляно в кръста й.

— Ох!

Когато най-после се отдръпна от нея, Табита се отпусна по гръб.

Излизаха от хангара. Щом сигналният фар угасна, синият здрач около тях помръкна.

— Уф! — изпъшка тя. — Уфф!

— Добре ли си? — загрижено попита Марко. — Табита? Добре ли си?

Табита замахна към него. Ръката й закачи въжетата и юмрукът й го улучи по слепоочието. Кракът й внезапно пропадна през мрежата. Тя се претърколи настрани и започна да вие от ярост.

Движеха се в непостоянния мрак на доковете. Близнаците висяха от кабелите над Табита и Марко в изящни пози на плувци, преплели крака в мрежата. Подът се смаляваше под тях, маркировките на пистите бледо сияеха, внезапно проблясваха мътни пламъци.

Табита застана на колене и изкрещя на Марко:

— Ти…

— Зная — прекъсна я той. — Извинявай. Наистина, съжалявам. Моля те, кажи ми, че си добре.

— Добре ли? — извика в лицето му тя. — Добре ли?

Мрежата ги пренесе през продълговат портал, облицован с неравни мръсни плочки. Озоваха се в огромно помещение, окъпано в силна кехлибарена светлина. В радиално разположени кейове завършваха двайсет различни двойки релси. До тяхната стоеше операторка с изписано на лицето подозрение й наблюдаваше пристигането им. От черепа й излизаха разноцветни проводници. Около нея се събираше група товарни роботи.

Като че ли не се мяркаха никакви перки.

Преди издигането им да е приключило, Близнаците изскочиха от мрежата и затанцуваха към жената.

— Удивителните близнаци Зодиак, мадам — бурно я поздравиха те. — Поднасяме ви нашите почитания.

— И два билета за представлението довечера.

Операторката въведе електрокода в аудиоцентъра си. Не посегна да вземе предложените й билети. Саския — или беше Могул? — ги пъхна в джоба на гащеризона й.

— В Мъркюри Гардън.

— В осем!

Двамата продължиха нататък.

— Чакайте малко! — изрева жената.

Близнаците спряха и се завъртяха.

— Пристанищна такса — бавно и тежко зарецитира тя. — Разрешително за влизане. Паспорт. Корабна регистрация.

Докато се освобождаваше от мрежата, Табита видя как Могул Зодиак замахва във въздуха пред очите й.

— Струва ми се, ще откриете, че всичките ни документи са в ред — показа й дланта си той.

В нея нямаше нищо.