Колин Грийнланд
Всичко от начало (62)

62.

— Коя си ти?

Презрително притворил клепачи, капеланът се носеше над нея. Видът му я накара да настръхне.

— Табита Джут — отвърна тя. — Това там е моят кораб.

Той се извърна от нея с бавното раздразнение на много великите, срещнали някой прекалено нищожен, за да го разберат.

— Какво казва тя? — попита стюарда Пърлмутър.

— Това е собст-веничката, кибер-наторе.

Капеланът като че ли вече не се интересуваше от отговора му.

— Ти — заяви й той, — притежаваш забранена корабна личност.

— Нима? — войнствено отвърна Табита. — Мислех, че в момента е у теб.

Това изглежда го развесели.

— Наистина — призна кибернаторът и с едва забележимо движение на показалеца си посочи към четящото устройство. Устните му се разтеглиха в невъобразимо суха усмивка.

Заобиколена от медиците, Кстаска леко повдигна глава.

— … не… зная — немощно промълви тя.

— О, привет, събудихме се, значи? — кисело отбеляза капеланът. — Според теб никой не знае нищо.

— Какво искаш да кажеш с това, че корабната личност била забранена? — високо попита Табита.

— Незаконно препрограмирана — отвърна кибернатор Пърлмутър. — От серафимите. В състояние да контролира забранено устройство, произведено от…

Той замислено погледна към облака пепел, увиснал във въздуха на мястото на фраска, сякаш забравил, че го е унищожил. Сведе очи към пръстените си, после внезапно ги впери в Табита.

Капеланът широко отвори очи като огромен бухал.

— Да не би вече да си го задействала, а?

Табита пъхна ръце в джобовете си.

— Нямам представа за какво говориш.

Той погали един от пръстените си и нервите й се сгърчиха в пламъци.

Тя отметна глава назад и изкрещя.

— Наистина не съм, копеле гадно!

Стюардът го дърпаше за тогата и настойчиво, но почтително му шепнеше нещо.

— О, много добре — нетърпеливо каза Пърлмутър и пламъците мигновено угаснаха. — Това е извънредно огромна загуба на време — гневно изръмжа той. Стюардът сведе глава и ушите му клепнаха.

Табита заразтрива ръцете си. Бяха изтръпнали.

— Поговори с нея — нареди й капеланът и властно посочи с показалец към четящото устройство.

Тя се приближи, без да обръща внимание на техниците, които тържествено я наобиколиха. Никога не бе виждала такъв модел, но аудиоиндикаторът светеше.

Табита допря длани до горните ръбове на машината. Беше топла.

— Алис? — попита тя. — Чуваш ли ме?

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ — отвърна Алис.

Изпълни я облекчение. Затвори очи и отпусна глава върху гърдите си.

— Добре ли си там?

Последва кратка пауза.

— ТЕСНИЧКО Е — колебливо се разнесе гласът.

Кибернатор Пърлмутър царствено махна с ръка.

— О, продължавай нататък — каза той. — Прескочи встъпителните любезности.

— ДА МИ РАЗКАЖЕТЕ НЯКОЯ ИСТОРИЯ ЛИ ИДВАТЕ? — попита Алис. — КАТО ЧЕ ЛИ НЕ МОГА ДА ОТКРИЯ КОРАБНИЯ ДНЕВНИК. — Звучеше уплашено.

Кибернатор Пърлмутър се ядоса.

— За какво говори?

— Разказвах й различни истории — поясни Табита. — Не се тревожи за дневника, Алис. В момента няма да ни трябва.

Тя въпросително погледна към капелана.

— Кажи й, че й позволяваш — напрегнато заповяда той. — Кажи й, кажи й… — Кибернаторът щракна с пръсти към Кстаска. — Какво да й каже?

Херувимът раздвижи устни и немощно махна с ръка, сякаш търсеше думите.

— Пътят е дълъг — едва промълви той, — и няма… и няма… завои.

— Какво? — сбърчи нос Табита. Звучеше й като нещата, които вечно подхвърляше баща й.

— Кажи на Алис — Отново започна Кстаска, — че пътят е дълъг…

— Просто го кажи — прекъсна я капеланът.

Тя се завъртя към четящото устройство.

— Алис?

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

— Алис: пътят е дълъг и няма завои.

Машината енергично забръмча. Индикаторите запремигваха. Застаналите зад Табита техници важно замърмориха помежду си.

— ГОТОВА СЪМ ЗА ТРЪГВАНЕ — спокойно заяви Алис.

— За тръгване ли? — удиви се Табита. Тя погледна към останките от „Таласъма“. — Закъде?

— ЗАКЪДЕТО ЖЕЛАЕТЕ, КАПИТАНЕ.

— Изключете я — мигновено нареди кибернатор Пърлмутър.

Докато техниците се подчиняваха и избутваха Табита настрани, през тълпата около кораба си проби път друга еладелдийка със слушалки на главата. Тя отдаде чест и се изпъна в очакване. Езикът й висеше навън.

— Да, мътните да те вземат — погледна я Пърлмутър. — Какво има?

— Госбдине, кабданът на пратите.

Капеланът въздъхна.

— Свържи ме.

В залата незабавно отекна гласът на капитан Пепър.

— Пърлмутър? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те, Пепър — примирено отвърна кибернаторът. — Какво искаш?

— Получи ли кораба? — попита пиратът. — И жените? Пратихме ти ги долу, получи ли ги?

— Жени ли? — озърна се наоколо капеланът. — И други ли има?

Войниците избутаха Саския напред. Той я изгледа от горе до долу.

— И какво правиш тук? Няма значение. Пепър, има две жени, едната от които е собственичката.

— Значи всичко е наред — отбеляза капитан Пепър.

— Състоянието на херувима обаче не е задоволително — продължи Пърлмутър.

— Но работи, нали?

Кибернатор Пърлмутър критично измери Кстаска с поглед и сви дебелите си устни.

— Неохотно — призна той.

— Е, тогава всичко е супер — заяви капитанът. — Сега просто ми плати, Пърлмутър, и си тръгваме.

— Очакваш да ти платя — измърмори капеланът.

— Нали такава беше идеята, такава беше сделката — изтананика Пепър.

— Капитан Пепър — категорично каза кибернатор Пърлмутър. — Струва ми се, би трябвало да ти е известно, че тази смехотворна игра продължи прекалено дълго и вече ни струва прекалено много.

— Сключихме сделка, Пърлмутър — високо и лениво напомни Пепър.

Кибернатор Пърлмутър повиши глас.

— Забрави ли, че се наложи да ви спасяваме? Аварийно енергийно зареждане. Това не е евтино. Пак ще се чуем, Пепър. Довиждане.

— О, не — упорито изтътна Пепър. — Имахме сделка, Пърлмутър. Имахме сделка.

Капеланът изглеждаше отегчен. Той се завъртя към стюарда и сърдито попита:

— Къде е той?

Стюардът повика куриерката, която заговори в микрофона си. След миг в залата оживяха гигантски монитори, които показваха пищния силует на „Грозната истина“ от всички страни и под всякакви ъгли. Пред Табита се хилеше глупавата фигура на корабния нос. На друг екран разпозна бледожълт диск, който изгряваше зад зеления кораб, обгърнат от тесни пръстени, напомнящи на лъскави стоманени накити.

Саския стоеше до нея с ръка на кръста.

— Къде?… — попита тя.

— Уран — отвърна Табита.

Никога през живота си не беше стигала толкова далеч. Предполагаше, че знае къде отива „Цитаделата“ и се зачуди дали това няма да е последното й пътуване. Тя замислено се вгледа в лицето на близначката.

— Прегърни ме — промълви Табита. — Моля те.

Саския я притисна към себе си.

Кибернатор Пърлмутър проучваше дисплеите. Той почука с два пръста по долната си устна, после скръсти ръце и потърка пръстените си едни в други.

„Грозната истина“ безшумно избухна в пламъци.

По мониторите запробягваха данни, забавени повторения, насложени графики, увеличени кадри от превъртащи се във въздуха парчета почернял метал.

Капеланът спокойно затвори очи.

Мониторите угаснаха.

Табита и Саския ужасено го гледаха. Голият му бял череп се бърчеше, сякаш дебелите му вени се гърчеха под кожата.

После отново вдигна клепачи и лениво плъзна очи към разбития „Таласъм“, Табита и нейните приятели.

— Струва ми се, че изгубихме достатъчно време, брат Феликс — безизразно каза той.

Разнесе се друг глас, приглушен и изменен от разстоянието:

— Доведи ги, кибернатор Пърлмутър. Мисля, че бих желал да се запозная с тях.

Пърлмутър обели огромните си очи, но събеседникът му продължаваше:

— Навярно ще приемат поканата ми за обяд.

Саския сподави нервния си кикот, като притисна устни към тила на Табита. Сепнати, войниците завъртяха оръжията си към нея. Кибернатор Пърлмутър погледна надолу към тях като към кош с новородени кутрета, после даде знак на стюарда си и бързо се понесе към вратата.

— Напред — заповяда той и развя плаща си. — Напред към Харон!

Еладелдийците отведоха Табита и Саския да се изкъпят, подстрижат и да се погрижат за ноктите си. Табита не изпускаше чантата си. Мръсните им дрехи бяха заменени с нови сиви дънкови костюми и подходящи еспадрили. Вяха им точно по мярка.

Придружиха ги по сводести галерии от мека стомана, по ескалатори, покрити с дебели килими, под високи арки, обвити с орлов нокът и тропични лиани. Деца с квадратни шапчици и бели ризи ги гледаха от балкони от ковано желязо и скришом шепнеха помежду си. Роботи лъскаха плочките на далечни коридори и се отдръпваха настрани, за да им направят път.

Не ги затвориха. Отведоха ги на наблюдателен мостик на върха на висока кула и ги повериха на грижите на роботи сервитьори.

Табита отказа да приеме храна, напитки, дори наркотици. Широко разкрачена, тя седеше на ръба на удобен диван и празно зяпаше пред себе си. На всички стени имаше огромни прозорци, но през тях не се виждаше нищо, защото „Порцеланова цитадела по първи зори“ вече без усилие и абсолютно незабелязано бе скочила в онова странно царство между „тук“ и „навсякъде“, в онзи микрорайон между живака и стъклото на гърба на огледалото, в невъобразимите течения на хиперпространството.

Саския застана на едно коляно зад нея и се облегна на рамото й.

Табита я погали по главата и впери очи в лицето й. Чувстваше се уплашена и нещастна. Саския изглеждаше загрижена, сякаш в момента не се вълнуваше от случилото се, а само за нейното душевно състояние. Табита направи опит да се усмихне, после сведе глава и отново се извърна.

Вратите безшумно се разтвориха и в залата влетя Кстаска.

Саския скочи на крака с радостен вик.

Табита се изправи.

Кстаска спусна чинията си, така че главата й да е пред лицето на близначката.

— Как си? — загрижено се поинтересува Саския и опря ръце на ръба на летящото устройство, като че ли гледаше над стена.

— Презаредена — все още малко хрипливо отвърна херувимът.

Табита се приближи до тях.

— Какво не ми е известно? — доста по-войнствено, отколкото възнамеряваше, попита тя.

Кстаска погледна надолу към нея.

— Собственият ти кораб — каза тя.

Табита стисна зъби.

Саския постави ръка на рамото й.

— Кстаска, какво означаваше всичко това? Какво правеше?

— Позволявах на Алис — промълви тя.

— Какво й позволяваше?

— Да задейства… — Създанието преглътна. — Помощен двигател.

Техническият термин накара Саския да погледне към намръщената Табита.

— Помощен двигател ли?

— Звезден — изхриптя херувимът. Мъничките му гърди мъчително се надигаха. — Двигател.

— Недей, Кстаска — тъжно се обади Саския.

— Какво е „звезден двигател“? — напрегнато попита Табита.

— Фраскски звезден двигател — прошепна херувимът.

Табита дълбоко си пое дъх, завъртя се на токове и се отдалечи, като удряше с юмрук по дланта си.

— Не се мъчи да говориш повече — каза на Кстаска близначката. После се приближи до Табита и отново я хвана за рамото. — Табита?

Без да поглежда към нея, Табита събори ръката й и се върна на дивана. Седна на ръба и заби очи в пода.

— Табита?

— Дявол да го вземе, защо не ми каза по-рано? — яростно извика тя.

— Няма значение — заяви Кстаска.

Табита погледна към нея със свити юмруци.

— Откъде знаеш?

— Няма двигател — обясни херувимът.

Табита въздъхна и сведе глава.

Саския не разбираше нищо. Тя местеше поглед от Кстаска към Табита и очакваше обяснение.

Табита силно стисна клепачи.

— Кстаска — с напрегнат, горчив глас попита тя, — какво всъщност знаеш?

Близначката предупредително стрелна с очи херувима. Надяваше се, че повече няма да се опита да говори.

Но напразно.

— Ти не спомена за… — мъчително каза Кстаска, — … за Санцау.

Табита обидено я погледна.

— А трябваше ли?

Двете бяха впили очи една в друга, херувимът и космическият капитан. Известно време всички мълчаха.

Накрая Табита проговори. Тя леко се плесна по бедрото.

— Хиперизлъчването — горчиво изрече тя.

— Разбира се… — изхриптя херувимът.

У теб ли беше този двигател? — попита Табита.

Кстаска поклати глава.

— Сделка.

— Храмът е сключил сделка с фраските, така ли? За звездни двигатели? Просто кимни с глава. Какво общо има с това Санцау?

— Изпитания…

— Защо не използвате собствените си кораби?

— Тайна…

— И аз така предполагам — неочаквано се намеси Саския. — Искам да кажа, не можеш да очакваш, че някакъв си „Таласъм“ ще има звезден двигател, нали? О, ти знаеш какво искам да кажа. — Тя седна до Табита и стисна ръката й. — Табита — тихо продължи близначката, — това не може ли да почака, виждаш, че Кстаска не е…

Табита не й обърна внимание.

— Алис е една от онези с интерфейса, така ли?

Херувимът кимна.

— И ти си й дала кодовете за достъп?

Кстаска отново кимна и почука с миниатюрния си пръст по летящата чиния.

— Ние никога… — промълви тя, — не изхвърляме…

— Нищо — довърши изречението Табита. Вече знаеше всичко. Тя измъчено се засмя и се потърка по темето. — И какво се случи? Защо фраските не са доставили двигателя?

— Капела… — изхъхри Кстаска.

— Войната… — кимна Табита. Двете с херувима пак се спогледаха. В момента се разбираха повече от всякога.

— И защо сега са си направили този труд? Защо точно с моя „Таласъм“? Заради теб ли?

Създанието не знаеше.

Табита се размърда на дивана и се завъртя към Саския.

— Това ли…

Акробатката грациозно вдигна ръце в отрицателен жест.

— Не ме питай — помоли тя. — Вече ти казах всичко, което зная. Не беше много.

Табита я притисна.

— Затова ли Марко толкова настояваше да сложи ръка върху „Алис“? — смаяно попита тя. — Защото е имало вероятност да монтира фраскски звезден двигател, ако някой ден случайно му попадне?

— О, Господи, не — възкликна Саския. — Разбира се, че не. Марко щеше да те изхвърли като радиоактивна тухла, ако смяташе, че имаш нещо, което би могло да привлече капеланите. — Тя погледна към Кстаска за потвърждение. Херувимът не възрази. — Марко не е много умен, нали знаеш — продължи близначката. — Не беше — поправи се тя и внезапно извърна очи към мъгляво сивата нематериална среда, която бавно се плискаше в прозорците.

— Не е — настоя Табита.

Но Саския мислеше за брат си.

Тя потрепери, потърка длани една в друга и изведнъж весело се усмихна на спътничките си.

— Обяд! — каза Саския. — Обяд с брат Феликс!