Колин Грийнланд
Всичко от начало (51)

ВГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

 

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 14.31.31

 

ГОТОВНОСТ

 

Алис?

Алис?

Чуваш ли ме, Алис?

Алис, мисля, че ме чуваш. Мажеш ли да потвърдиш?

Дай ми някакъв знак, Алис. Просто изпиукай или премигни с лампичка.

Добре, Алис, ще продължа да говоря. Ще ти говоря, все едно че ме чуваш.

Ако ме чуваш, можеш ли да потвърдиш? Добре.

Ще ти разкажа нещо, Алис. За кервана и фестивала на Скока. За вълшебство и за момчето, което никога не порасна. За дяволит възрастен господин.

Ако не се появиш преди да свърша, струва ми се, че няма да го понеса, Алис.

Алис?

Едно време Табита Джут била пилот на совалка, работела при Мелиса Мандебра и собствениците, и офицерите на „Шареният папагал“. Пътувала за Юпитер. За пръв път отивала там.

Не можех да свикна с големината на Юпитер. Всеки субективен ден се събуждах и откривах, че е станал още по-огромен. С онази сияеща оранжева грамада, която изпълваше половината ми полезрение, ми се струваше, че падаме към нея, а не увеличаваме скоростта си, за да извършим Скока.

Трикарико казваше, че пръстенът на Юпитер изобщо не бил толкова красив, колкото този на Сатурн. Бях изгладила отношенията си с Трикарико. Тогава се чувствах много по-бодра. Предполагам, че с всички е било така. Дългото пътуване почти беше свършило, всички се забавляваха, забравяха враговете си, уговаряха си срещи, точно както ми бе казал Трикарико, В совалката се говореше само за това кой смятам, че ще скочи пръв. „Канзасец“? „Джитоку“? Самият „Василиск“?

— Според Нория най-добре да заложиш на „Упорството на Валенцуела“ — каза ми Канфорт Магнолия, докато я откарвах на среща на „Скорпионска скръб“.

— Наистина нямам представа, госпожо — за двайсети път тази смяна отвърнах аз. Не се интересувах от състезанието. Знаех кой е най-добрият залог. Беше ми в джоба и щеше да си остане там.

Но си спомних за „Упорството“.

— Не беше ли корабът, заради който се вдигна целия онзи шум на Селуция? Онзи с вериги на Шерненков върху корпус на „Мичъм“?

— О, небеса, не зная — отвърна лейди Магнолия. Тя погледна към мен. — Предполагам, че вие от екипажа би трябвало да разбирате от такива неща.

— Да, точно така. — Бързо се приближавахме към муден „Белерофонт“, пълен с лъскави булдозери. „Вие от екипажа“, самодоволно си помислих аз. Лейди Канфорт може и да не го разбираше, но току-що ми бе направила комплимент. Усилих страничните дюзи, за да заобиколим „Белерофонта“ и скришом хвърлих поглед към нея. Беше се вкопчила в страничните облегалки.

Интересувах се от първия скок единствено заради фестивала. Всеки от кервана участваше в някакво празненство. Всеки, който не беше на някой от големите товарни кораби, все още мъчещи се да убедят Двигателя си да набере няколко минути преднина пред най-близкия им конкурент.

Отначало беше досадно, защото трябваше да разкарвам Семейство Мандебра на всички по-сериозни събирания. През цялото време се получаваха новини. „Дюлут“ от дванайсет до един! Предайте на Хюнсен, че тредголдският „Бегемот“ е изчезнал!

За щастие семейство Мандебра не можеха да обикалят цяла нощ, защото в осем трябваше да сме на „Октомврийски гарван“ — навреме за маскарада. Мелиса не можеше да закъснее за маскарада. Тогава всички, които имаха някакво положение, щяха да оставят другите купони, само за да се хвалят по-късно, че са били там. Даже да нямаха такова намерение, когато видяха, че семейство Мандебра ще присъства, те променяха плановете си.

Всички бяхме в костюми. Мелиса беше паун с тюркоазена рокля. Двама пажове носеха опашката й. Страхан Алексис представляваше нещо, наречено „хусар“: носеше червена куртка с много орнаменти, огромна шапка и високи лъскави черни ботуши със златни шпори. Каза, че означавало някакъв войник, но не ми приличаше на костюм, с който човек би искал да участва в каквато и да е битка. Лейди Канфорт също беше там, и тя носеше ботуши, черен корсет и черна яка с хромирани шипове. Бях взела Трикарико, той беше Пиеро. Бяхме го гримирали цяла вечност, едната буза черна, другата бяла, с голяма сълза върху черната страна. Всички бяха маскирани, макар че където и да идехме със семейство Мандебра, веднага ги познаваха.

Аз бях Питър Пан. Момчето, което никога не пораснало. Баща ми често ми разказваше тази приказка. Носех туника, която сякаш беше ушита от листа. От косата ми стърчаха две бронзови рогчета.

Трикарико смяташе, че изглеждам страшно секси като момче. Беше ме прегърнал с една ръка, докато пилотирах совалката през навалицата от корабчета, които вече се трупаха край „Октомврийски гарван“.

„Гарванът“ беше огромен. Тонажът му бе три пъти по-голям от този на „Шареният папагал“, въпреки че „Папагалът“ беше много по-грациозен с блестящите си перки и напомнящата си на раковина предна част. Проврях се през множеството и спрях пред парадния шлюз, за да дам възможност на семейство Мандебра величествено да се появят на бала. След това дежурството ми свършваше. Мелиса като никога се бе съгласила да използва робот за обратния път.

Пристигнахме тъкмо навреме. Маскарадът започваше. Разбира се, началото трябваше да представя историята на Голямата крачка. Първо излязоха трима души и изпълниха странен танц. Това бяха. Слънцето, Земята и Луната. Всички ахкаха и охкаха. Струваше ми се ужасно тъпо, но продължавах да гледам, защото после идваше ред на Малката крачка, а това беше моята специалност. Самият Аларик Санцау като капелан. Главата му представляваше голям плешив купол. Двама души бяха маскирани като астронавтите в преправени стари скафандри. Изобщо не приличаха на макета в музея във Ведрина. Накрая изпълниха танц на системата. Слънцето, всички планети и пет-шест хлапета като астероиди танцуваха около Аларик Санцау и си сменяха местата. Всички ръкопляскаха и се възхищаваха.

Доскуча ми и започнах да разглеждам хората. Двама души бяха в костюми на видни еладелдийци. Всеки момент се очакваха неколцина от фраските, но така и не се появиха.

Бях разочарована. Всичко беше много по-официално, отколкото предполагах, но пък тук бе каймакът на кервана.

— Не се безпокой — каза ми Трикарико. — По-късно ще стане по-забавно.

Веднага щом завърши официалната част, всички започнаха да танцуват, да пият, да разпознават известните лица зад маските и да спорят за тях. Накъдето и да погледнеше, човек виждаше някой да се обзалага. Мислех, че изгубилите в залагането за Първия скок просто плащат на победителите, но се оказа, че сега всички залагали кой ще излезе най-близо до Енкелад в края на скока. Трикарико влезе в спор с неколцина от хората на Фрейзиър Рубльов, затова аз се изплъзнах в тълпата. Намерих си компания. Дори открих сънародничка от Луната, мършава жена, маскирана като панджитски модулатор. Тя водеше шеговит спор с възрастен мъж в сребриста роба и с гримирано като скала лице. Над рамото му се носеше вълшебно огънче.

— Ако питаш мен, Балтазар, скъпи, щях да ти кажа истината за скафандрите — иронично каза жената. — Виждала съм истински скафандър.

 

БАЛТАЗАР. БАЛТАЗАР ПЛЪМ.

 

Алис!

 

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

 

Алис, добре ли си?

 

:Т8$/й

 

Алис?

Алис, не си отивай пак!

Алис. Алис, чуваш ли ме?

Говори ми!

Добре, Алис. Продължавам.

Да, това беше Балтазар Плъм. Беше играл ролята на Луната в танца. Знаех, че е Санцау, един от ръководителите на династията, но общуването със семейство Мандебра ме бе направило… Как го беше казала ти? Преситена. Преситена от разговори с великите и добрите. Както и да е. Това бе маскарад. И вече бях пияна. Намесих се в разговора, когато чух жената да му казва:

— Не трябва да съм толкова строга. Сигурна съм, че всичко е заради огънчето ти.

Тя го погали под брадичката, както им харесва. Пламъкът му стана по-ярък и започна да тананика.

— Аз би трябвало да съм с огънчето — обадих се.

Плъм погледна към мен и повдигна рунтавите си вежди. Очите му бяха мили.

— А коя си ти, мила моя? — попита той.

— Питър Пан.

Никога не бяха чували за Питър Пан, затова им разказах каквото си спомнях. Как съм живяла на остров в дупката под едно дърво, всеки ден съм се била с пирати и никога няма да порасна. Виждах, че усмивката на жената става все по-фалшива. Като че ли се чудеше: „Коя е тая идиотка, дето разказва приказки на Балтазар Плъм?“. Само че вече бях направила главата и не ми пукаше.

— Аз пък имам вълшебно духче, казва се Тинкърбел. Обикновено ме следва, също като твоето огънче — обясних аз.

— Предполагам, че тя също е почти вълшебна — отвърна Балтазар Плъм и повдигна тъпия си, дебел показалец към рамото си. — Ела, Огънче — повика я той и внимателно протегна пръста си напред. Огънчето, малък въртящ се жироскоп, се понесе над кокалчето му.

— Очарователна е — възкликна жената. Не беше. Имаше плоско лице с чип нос и широка уста, от която стърчаха два малки бели кучешки зъба, като някакво мъничко влечуго, само че с мека розова кожа като на бебе. И с присвити очи, които изглеждаха злобни или безумни. Седеше изгърбено, протегнало късите си ръчички пред себе си. Долната му половина беше скрита в някаква лъскава наглед машинария.

— Има ли си име? — попита жената.

— Наричам я просто Огънче. Няма полза да й създавам представа за собствена самоличност — с престорена сериозност обясни той. — Ето — протегна показалец към мен Плъм. — Искаш ли да я вземеш?

— Не, благодаря. — Знаех какво ще се случи. — Тинкърбел ще ревнува.

— О, дай на мен — набута се жената. — Толкова е очарователна!

Тя изпъна ръка, сякаш огънчето щеше да скочи отгоре й.

И после изпищя.

Разговорите наоколо стихнаха и всички погледнаха към нея.

Косата й се беше изправила и очите й едва не изхвръкнаха през маската й. Устата й бясно се движеше, но от гърлото й не излизаше нито звук.

Пресегнах се, стиснах я за китката, натиснах ръката й надолу и прекъснах контакта. Индукцията престана веднага, разбира се, но тя беше ужасно шокирана. Плъм се хилеше, изобщо не изглеждаше засрамен и се боя, че аз също се усмихнах.

Жената издърпа китката си от дланта ми. Попитах я:

— Добре ли си? — Тя ми се озъби, като че ли аз я бях ударила с ток. Не смееше да погледне към него, просто стоеше и си разтриваше ръката. Накрая се появиха петима прислужници в тлакски ливреи и я спасиха, като издаваха успокоителни звуци, докато я отвеждаха.

Плъм изглеждаше абсолютно невинен и многозначително прокарваше огънчето нагоре-надолу по предлакътницата си. Засмях се. Той само вдигна удивителните си вежди и прошепна:

— Непоносима жена.

— Но ти искаше да го направиш на мен! — възразих аз.

— Сигурно и ти си непоносима.

— Сигурно. Така става, когато не порастваш.

Поговорихме си. Или по-скоро Питър Пан си поговори с него. Не исках да му разказвам нищо за себе си. Измислих всички ония неща за Питър, как бил в кервана, защото го смятал за страхотно приключение и най-много от всичко обичал да лети. После Плъм заговори за някакъв стар кораб, който просто се търкалял в имението му на Земята. В Калифорния. След минута разбрах какво се опитва да ми каже: че ако напусна бала с него, може би ще успея да го убедя да се раздели с този кораб.

Тогава го оставих. Честно казано, след онова, което беше направил на бедната жена, не бях склонна да му се доверявам. Не вярвах сериозно на предложението му, не вярвах и че съществува предложение без уловка. Очевидно корабът беше ръждиво корито. Чувствах се малко обидена. Разбирахме се толкова добре, а сега той се опитваше да ми играе игрички. Не обичам да участвам в чужди игрички. Така или иначе, не си паднах много по него. Е, поне не чак толкова много.

Изтъкнах ти достатъчно основания, нали?

Хм, има още едно. Трикарико ме беше открил, въртеше се наоколо и ме чакаше. Внезапно реших да го отведа обратно в каютата си на „Шареният папагал“ и да му съблека всички дрехи. Докато ние бяхме заети, останалите от екипажа се върнаха, гонговете започнаха да бият и едва успяхме да се облечем и да застанем на постовете си, когато всички светлини премигнаха и се озовахме в хиперпространството. Първият ми голям скок.

Беше ужасно досадно. Трябваше да се върна в склада и да забравя за пилотирането.