Колин Грийнланд
Всичко от начало (58)

58.

„Алис“ лежеше неподвижен и самотен, захвърлен в смрадливия док сред пъстрите драсканици по стените и течащите тръби.

Трите се наблъскаха в кабината, като газеха във венерианска кал и гнида растителност, парчета плексиглас, овъглена хартия, строшени уреди, парцали и локви кръв. През разбития илюминатор ги гледаше мрачна преграда от мръсна стомана, сякаш въплъщение на неумолимото бъдеще.

Табита беше настанила Кстаска в копилотската мрежа и с помощта на дебели проводници свързваше летящата чиния е комуникационния пулт.

— Опитай сега — нареди тя. — Саския, ти стой на пост.

Кстаска затвори очи, стисна малките си челюсти и пъхна опашката си в контакта.

Зачакаха. Миришеше на изгорели пера.

Не се случи нищо.

Табита плъзна очи в здрача към останките от кораба си, после погледна към невероятните си спътници: изгърбеният херувим в мрежата, уплашената клонирана жена в коридора под кабината. Къде бяха отишли всички, разсеяно си помисли тя. Сякаш бе попаднала в някакво мръсно кошмарно измерение, в което всички бяха или луди, или нереални.

Нещо просветна на пулта.

Нищо.

Табита се втурна напред и подръпна един от кабелите.

— Влизай де — изруга го тя. — Почакай. — Промуши ръка дълбоко сред проводниците. — Добре, Опитай пак.

Машинарията захриптя, заскърца, започна да бръмчи. На един от панелите проблеснаха червени светлини, после премигнаха в зелено.

— Аах! — Саския затанцува по рампата и прегърна Табита, завъртя се и прегърна Кстаска през мрежата.

— Не я смущавай! — извика Табита и посочи към шлюза. — Върви там и пази.

Близначката виновно се върна на поста си.

Табита се изправи. Кстаска опипваше с пръстчета слота на комуникатора. Лицето й се сбърчи в отвратена гримаса, когато извади отвътре овъглено парче от венерианска гъба и го хвърли на пода. Херувимът избърса ръка в скафандъра си и я протегна към Табита.

— Какво?

— Касетата — каза Кстаска.

— Каква касета?

— Касетата на Хана.

— Онази, която й пуснахте ли? Не е у мен.

Кстаска впери в нея немигащите си червени очи.

Смутена, Табита се завъртя.

— Саския? Виждала ли си оная касета?

Акробатката се появи до рампата — блед, измъчен призрак в почернелия кораб.

— Касетата на Марко ли? Мислех, че е у теб.

Табита отново се обърна към херувима, който настройваше радиостанцията на предавателна станция.

— За какво ти е? Не можеш ли просто да повикаш помощ?

— В хиперпространството сме — поясни Кстаска, сякаш Табита можеше да не е забелязала, — а Хана е в криогененен сън. Интерфейсът изисква допълнителна енергия.

— Тогава защо викаш Хана? — попита тя. Започваше да се дразни.

— За да й пусна касетата — невъзмутимо отвърна херувимът. — На нея са записани кодовете за достъп на Изобилие.

Табита погледна към съществото, после към Саския, която изящно сви рамене.

— Нали ми каза, че било фраскски брачен зов?

Близначката повтори същия жест.

— Кодовете са втория запис на касетата — каза Кстаска. — След брачния зов.

— Марко я изключи по средата — спомни си Саския.

— Реши да не направи онова, за което му бяха платили — прибави херувимът. — Да събуди фраска, но да не й дава контрол над станцията.

Табита искаше просто да прати сигнал, после да избяга и да се скрие. Но трябваше да попита:

— Щом планът е бил фраскът да поеме контрол над Изобилие, защо я водех на Титан?

— Марко смяташе, че можем да измъкнем още пари от близките й.

— Значи сте я отвлекли.

— Подходящ глагол — измърмори херувимът, като набираше някакви команди на пулта.

Табита си помисли, че алчните лъкатушни обрати на Марковия ум никога няма да престанат да я удивляват.

— Готова ли си вече? — попита тя. — Можеш ли да излъчиш бедствен сигнал?

— Тази радиостанция е конфигурирана за хиперизлъчване на дълги вълни — изненадано установи Кстаска. — Ти ли го направи, капитане?

— Не.

— Знаеше ли, че радиостанцията ти е конфигурирана за хиперизлъчване на дълги вълни?

— Сигурно просто се е случило — предположи Саския. — Като с торпедата. — Пак беше влязла вътре и ровеше в съседното чекмедже.

Табита започваше да се отчайва.

— Преди да го получа, корабът вече имаше много подобрения — сърдито отвърна тя. — Виж, просто прати сигнала. Или ела тук и ме остави аз да го пратя.

Кстаска сякаш не обръщаше внимание на опасността.

— С тази радиостанция можеш да се свържеш даже с Капела — възхитено заяви херувимът.

— Да не ги замесваме в това…

Съществото се завъртя и дяволито й се усмихна.

— С тази радиостанция можеш да излъчиш записа направо в родната система на фраските!

— За Бога! — възкликна Табита. — Проклетият запис не е у нас. На Венера е, някъде в храстите, наред с целия ви останал багаж. А сега стани оттам и ме остави да си свърша работата.

— Всичко е под контрол, капитане — спокойно отвърна Кстаска и прати сигнала.

Табита въздъхна. Тя се завъртя и погледна към Саския, която тършуваше из купчина обвивки от храна.

— Нали трябваше да си на пост! — изръмжа Табита.

— На пост съм — обиди се близначката и побърза да се върне до отворената врата.

Кстаска предаваше по радиостанцията, Саския пазеше: в момента Табита не можеше да направи нищо полезно. Опита се да обмисли следващия им ход, ала умът й бе празен. Само да имаше начин да поговори с Алис. Дали щяха да издържат тук? Не трябваше ли да се скрият в недрата на „Грозната истина“? От пиратите нямаше и следа. Дали не можеха да открият някакво оръжие и да превземат кораба?

— Едва ли има Нещо за ядене, нали? — предпазливо попита Саския.

— Няма! — озъби й се Табита, после се смили: — А, чакай малко.

В чантата й можеха да са останали бонбони. Отвори я.

— Какво е това? — възкликна тя и го извади.

Касетата.

Завъртя се към Кстаска, която измъкна върха на опашката си от летящата чиния, промуши го през мрежата и взе касетата от ръката й.

— Знаела си, че е тук — каза Табита.

— Марко я прибра в чантата ти — отвърна Кстаска и отново почисти слота. Винаги я оставяше там. Никога не носеше нищо в себе си. Нищо, което да го уличи — прибави тя и зареди касетата.

Табита усещаше, че ще избухне.

Очевидно Саския си мислеше същото. Тя се качи по рампата и силно я прегърна.

Кстаска държеше слушалките в двете си ръце и отчетливо говореше в микрофона.

— Ало, ало, Хана Су? Приемаш ли?

Последва незабавен отговор, като че ли Хана лежеше в „Сънят на праведните“ и очакваше да я потърсят.

— Кстаска? Ти ли си? Къде си, скъпа?

Сигналът бе слаб и губеше яснотата си, докато се провираше през хиперпространството. Думите на Хана Су звучаха забавено, а може и да й имаше нещо, помисли си Табита. Може да започваше да се разлага.

— В беда сме, Хана — бодро отвърна Кстаска, като повиши глас, сякаш си мислеше, че Хана е глуха, а не мъртва. — Можеш ли да ни помогнеш?

Пауза.

— Вие скачате, миличка — провлачи Хана.

— Корабът на капитан Джут е разбит, Хана — обясни Кстаска. — Вяхме пленени от ловци на съкровища. Трябва ни помощ. Незабавно. Можеш ли да кажеш накъде сме се насочили?

Нова, по-продължителна мъчителна пауза.

— Може да е само едно място — отвърна Хана. — Капитан Джут? Някога познавах Абелар Джут…

— Хана! Моля те, съсредоточи се! — нареди херувимът. — Времето тече и трябва да ти пуснем една касета. Премини на запис — каза той и включи касетата.

От тонколоните на пулта на „Алис Лидъл“ се надигна висок писък.

— Ало, Хана? — извика Кстаска. — Получи ли сигнала?

Те се заслушаха.

Чуваха се единствено птичи песни.

На Ливадата беше утро.

После по несъществуващия ефир се разнесе шумолене и пращене.

Усили се.

Трите се спогледаха.

— Това не е смущение — отбеляза Кстаска и докосна бутона за фина настройка.

— Вятър — предположи Саския. — Вятър в клоните.

Не звучеше като вятър, помисли си Табита.

В кабината на „Алис Лидъл“ внезапно отекна гърмеж.

Нещо профуча над тях и проби дупка в тавана.

Преди да успеят да помръднат, над главите им се спусна голяма, фина мрежа и ги обгърна отвсякъде.

— Првет на всчки — изръмжа Тарко Трантката.