Колин Грийнланд
Всичко от начало (32)

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

 

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 600.5.6

 

ГОТОВНОСТ

 

Здравей, Алис.

 

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

 

Мислех си… спомняш ли си Девъру?

 

ТРЯБВАЛИ?

 

Да.

 

ОБЩ ИЛИ ЛИЧЕН СПОМЕН?

 

Не зная. И двете, предполагам. Тя е доста известна, но е била на борда ни. Дойде да те види.

 

НАИСТИНА ЛИ? ЗАПОЗНАХТЕ ЛИ НИ?

 

Не зная. Предполагам, че може и да не съм. Бях малко заета. През цялото време.

 

ТЪРСЯ. ЕДИН МОМЕНТ, О, ГОСПОДИ, ДА. ТОВА Е КАПИТАН ДЕВЪРУ, НАЛИ? КАПИТАН ДЕВЪРУ, КОЯТО СЕ РАЗБИ С ОНЗИ ФРАСКСКИ БОЕН КОРАБ. „МАГРОТДФАУНИК“.

 

Точно така.

 

КЪДЕ СЕ ЗАПОЗНАХТЕ С НЕЯ?

 

На Вилата й. Край Деймос.

 

АХА.

 

Вече спомни ли си я?

 

О, ДА. НО КАКВО СТЕ ПРАВИЛИ ТАМ?

 

И аз се чудя.

Беше преди години. Карахме някакви мебели за слаба гравитация от Домино V, маркова стока. Трябваше да ги доставим близо до Деймос, на частна орбитална станция. Когато я видях, не повярвах на очите си. Астероид, вероятно 90% въглерод, целият чисто черен като огромен черен айсберг. И някой беше забил в него голяма квадратна конструкция. Ужасно място. Помислих, че сме сбъркали адреса, никой не можеше да живее на такова място. Много прилича на еладелдийска охранителна система.

Но оттам отговориха утвърдително на запитването ми. На входа чакаше трантка, която ни включи маркучите. Начинът, по който беше подстригана козината й, показваше, че не е на официална служба там.

— Къде искате стоката? — попитах аз.

Но тя не ми отговори, просто стоеше и ме гледаше отвисоко. И това ме наведе на мисълта, че е нещо повече от помощен персонал. Или че просто не вижда много хора на станцията.

— Тя искща твиди — каза трантката.

И ме поведе по дълъг черен коридор. Страшно студен. С плазмени лампи покрай стените. И с черен каменен под. Придружи ме до комуникационен център и повика някого по уредбата.

Чух събеседника й да пита:

— Какво има, Пру? Казах ти да не ме безпокоиш.

— Искща вди.

— Какво съм искала да видя?

Трантката ме бутна пред камерата на телефона.

От екрана ме гледаше пластмасова глава.

Беше женска глава, направена от пластмаса, със сребристи метални очи. От носа надолу беше истинска.

— Здрасти, готина — каза главата. — Коя си ти, по дяволите?

Предполагам, съм си помислила, че образът е рисуван, някакво лъскаво лого, измислено от човек, който има прекалено много време и пари и обича да плаши хората. Не бях особено впечатлена.

— Аз съм пилотът — отвърнах й. — Твоята приятелка каза, че си искала да ме видиш.

— Моята какво? — попита главата. — Моята „приятелка“, така ли се изрази?

Тя се засмя.

— Господи, Пру не ми е приятелка. Тя е моя робиня, ето какво е. И моя любовница. Ти също ще станеш такава, ако натиснеш верния бутон. Майтап бе, нали разбираш, просто майтап.

Лицето се раздвижи. Тогава разбрах, че не е рисунка. Беше истинско, човек или там каквото беше останало от него. Виждаха се релетата под кожата. Та както казах, лицето се раздвижи, сякаш искаше да изобрази някакво изражение, но бе забравило как се прави.

Помислих си: „Страхотно, богата мрежоманиачка“.

— Какъв пилот? — попита главата. — Пру? Повикай Пру, готина, моля те. Пру, поръчвала ли съм такси?

Трантката изсъска и сви устни.

— Тва не ткси. Тва мебли.

— Много важно. Дай й нещо за пиене и я прати вътре.

Посегнах към монитора си.

— Ще накарам роботите да внесат мебелите — казах аз.

— Това ще почака — отвърна главата.

Оставих мебелите да чакат. Влязох вътре да пийна по чаша с Девъру.

Спомням си, че имаше бая път до гнезденцето, което си бе свила на горния етаж на дома си. Беше истински лабиринт от системи за сигурност. Трантката крачеше пред мен по коридорите и отваряше решетките, като притискаше длан към електронните монитори.

Носеше се някаква гадна сладникава миризма като в болница, само че примесена с джин и парфюм. Девъру се поклащаше на счупен люлеещ се стол. Носеше лекьосан скафандър и смучеше ледена пръчка.

— Влизай — покани ме тя. Прозвуча ми като машина, имитираща котка. Все едно някой бе решил да програмира мяучещ глас, но по средата му беше писнало.

Влязох. Навсякъде се валяха боклуци, пръснати касети, разпечатки, мръсни чинии, дрехи, хвърлени върху аудиоуредби, книги, хавлии, изгорели свещи, опаковки, уреди, облепени с изолирбанд, от които стърчаха гумени кабели. Нямах представа за какво служат половината от тях, нито пък за какво са служели преди.

После обаче разбрах какво е Девъру. Искам да кажа, разбрах коя е.

Над леглото й дори имаше холос на „Магрот Дфауник“, нещо като иконостас.

Тя ме оглеждаше, преценяваше ме. Почти чувах паметта й да бръмчи. После се обърна към трантката, не към мен.

— Боже мой, Пру, имаш право. Приятно ми е да се запозная с тази млада жена. Много ми е приятно — каза ми Девъру и оголи зъби.

Изправи се от стола си и ми протегна ръка. Видях мястото, където беше ровичкала. Очевидно се мъчеше да подсили сервомеханиката. Мисля, че искаше да го забележа, за да провери реакцията ми.

 

И КАКВА БЕШЕ РЕАКЦИЯТА ВИ?

 

Стиснах ръката й.

 

КАК БЕШЕ?

 

Като ръка. И си беше ръка. Нейната ръка.

 

ДА, КАПИТАНЕ, НО ИМАХ ПРЕДВИД КАК СТЕ СЕ ЧУВСТВАЛИ.

 

Бях предпазлива. Мрежоманиачка, помислих си. Спомних си за Анджи. Нямах вяра на тази жена с изкуствена глава и тефлонова хидравлика.

Обаче не ставаше дума за доверие. Когато иска нещо, Девъру изобщо не пита.

— Пру — пак се обърна към трантката тя, — нали знаеш къде ще съм, ако ти потрябвам? Няма да ме има.

Трантката си отиде и господарката й много бързо ме напи. Дразнеше ме със символите на славата си. Постоянно обикаляше, докосваше сувенирите си, холоси, на които беше със своите екипажи или позираше пред изтребителя си. Не знаех какво да кажа. Накрая казах, че е прекрасна машина.

Девъру се приближи и застана до мен.

— Аз също — измърка тя. Сви китки и всичките й ципове се разтвориха. — Ти също — добави Девъру и притисна устни към моите.

Устните й бяха истински. Дланите й бяха истински, тялото и беше мускулесто и кафяво. Трябваше малко време, за да свикнеш с очите й. Тя ги носи тъкмо поради тази причина.

Никога не в преставала да бъде прочута, нито за миг. Казваше:

— Искат да ме забравят. Но аз постоянно им се навирам в очите. Аз съм тяхната гузна съвест, готина. Ето какво съм.

Или пък:

— Зная какво приказват за мен. Просто не ми пука. Винаги говореше за „тях“. Всъщност, беше малко като Рела. Понякога тези „те“ бяхме всички ние, всички в системата, всички онези, които нямахме какво друго да правим, освен да обсъждаме Девъру и да съчиняваме злобни лъжи за нея. Но друг път „те“ бяха капеланите. Те я бяха унищожили и после пак я бяха сглобили, и сега я пазеха като опитен екземпляр. Е, биониката и протезите бяха известна компенсация по-големи способности, метални сухожилия, видеозрение, записи и плейбек…

 

ТРЯБВА ДА Е БИЛА УЖАСНО СКЪПА.

 

Според собствените й думи, тя била образец за пропаганда. „Те“ искали да покажат каква е благодарността им към хората, които им служат вярно. Казва, че имала малък имплант за усилване на оргазма. Някои нощи й вярвах. И може да изпада във всяко електропсихофармацевтично състояние, което й скимне. А после, когато й омръзне, кръвта й кипва, само като си помисли за него.

Всъщност това не е точно кръв.

Недостатъците са ужасни, макар че в същото време тя се възползва от тях. И е зависима към някои неща, както другите хора към кислорода.

— Те наблюдават ума ми — каза ми Девъру. — О, да, наблюдават го. Аз съм любимата им сапунена опера. Понякога ги усещам как ровичкат вътре. — Тя изпъшка. Прозвуча като трансмисия, която е сдала багажа. Стисна ръката ми и едва не я смачка. — О, Господи, Табита, и сега ги усещам. — Девъру се замята по леглото. — Разкарайте ми се от главата, надути копелета! — Стискаше си главата и крещеше. — Разкарайте ми се от скапаната глава! — Трябваше да повикам Пру, за да въведе команди за успокояване. Пру обвини мен, разбира се. Мразеше ме.

Девъру не говореше много за кариерата си, не пряко, но по-късно научих някои неща. Била родена на Земята, в Щатите. В училище се занимавала само с физика и спорт, печелела награди, после я прилъгали в космическите сили. Обучили я и съвсем скоро я пратили на война, още преди Капела официално да започне да набира хора. Сама ми го разказа.

— Хората смятат, че капеланите са ни набирали. Нищо подобно, бяха прекалено хитри, за да го направят. Просто ни предложиха възможност да летим с най-добрите машини в системата и да ги използваме срещу ходещите наръчи съчки, които нахлуваха в нашата диаспора. — Изрече „нашата“ иронично и се претърколи по гръб, пъхна ръце под главата си и зарея поглед в тавана. — Господи. Табита, знаеш ли, наистина смятах, че има значение коя банда извънземни ме експлоатира.

Хареса те. Потупа те по пулта. И ми каза:

— Грижи се за нея.

 

НАИСТИНА ТРЯБВА.

 

Как е осевият ключ?

 

76,81%.

 

Значи си знае работата.

 

О, ДА. НО ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ, ДОРАЗКАЖЕТЕ МИ ЗА КАПИТАН ДЕВЪРУ.

 

Реших, че се нуждае от утеха.

— Тогава си била много по-млада — отбелязах.

Явно не биваше да го казвам.

— О, аз не се самообвинявам — рязко отвърна тя. — Господи, цялата ми кариера се дължи на това. По дяволите, ти не би могла да го разбереш. — Девъру ме изгледа. — Когато си млада, умът ти щрака, когато поостарееш, става по-муден. Те ти имплантират нещо, което те прави лоялна, правят го така, че после не си спомняш. Но вече не действа, не. — Внезапно пак беше започнала да вика, удряше с юмруци по пода и крещеше към тавана. — Вече не действа, дърти копелета, не действа, ъ-хъ, вече не! — Тя избухна в смях — все едно че някой късаше метал. После се закашля. Когато се успокои, отново беше отгоре ми, обвила ръце около мен, и ме мачкаше като валяк. Бузата й беше топла. Чувах как мозъкът й бръмчи в черепа.

Спорехме за политика. Никога не съм се чувствала толкова невежа, толкова глупава. Тъкмо това искаше тя.

— Табита, фраските изобщо не представляваха заплаха за нас — заяви тя, сякаш не можеше да повярва, че някой е толкова наивен. — Единствената причина, паради която трябваше да ви унищожат, е, че не могат да понасят конкуренцията. Не могат да я победят по друг начин. Трябва да ни имат само за себе си. О, скъпа — каза тя, като се плъзна към мен и започна да ме гали по задника, — ти наистина им вярваш, нали? Просто си разтваряш краката и го поемаш. Дори не усещаш, че те чукат.

За пръв път някой се държеше толкова покровителствено с мен. Това така ме ядоса, че й наговорих неща, които никой не би трябвало да й казва. Тя се кефеше, беше горда, че ме е предизвикала. Преструваше се на безразлична. Стоеше в средата на стаята и си чистеше дробовете с прахосмукачка. Беше ужасна гледка.

 

ОСТАНАХМЕ ТАМ САМО СЕДМИЦА.

 

Много дълга седмица.

Девъру каза, че никой не получавал повече от седмица, защото винаги й омръзвало. Аз не й омръзнах, но въпреки това ме прати да си вървя. Знаеше как да се пази.

 

ЩОМ Е БИЛА ТАКОВА ЧУДОВИЩЕ, ЗАЩО ИЗОБЩО СТЕ ОСТАНАЛИ?

 

О, имаше и приятни моменти. Тя знаеше как да ми достави удоволствие. Знаеше как да ме накара да се просна на пода от смях, докато ми потекат сълзи и започна да я моля да престане, толкова беше смешно.

Когато си тръгнах, бях потисната. Уговарях я да дойде с мен. Съгласи се. Просто, за да се разходи. Да види как са се променили нещата. Но не можеше, никога не би могла. Не можеше да стигне и до средата на лабиринта, без да получи мускулен спазъм, пристъп на паника, нещо такова. Просто вече не можеше да погледне космоса. Или пък…

 

ИЛИ ПЪК ТЕ СА Я ЗАКЛЮЧИЛИ ВЪТРЕ.

 

Опитен екземпляр, заключен в просторна и луксозна клетка.

 

ЦЯЛ АСТЕРОИД.

 

Като принцеса, затворена в летящ замък.

Всъщност мислех за тялото.