Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hand of the proffet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Ричард Чайлд

Заглавие: Ръката на пророка

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: американска

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-461-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4680

История

  1. — Добавяне

8.

Боботенето на двата двигателя МТУ 760 се усили. Океанът вероятно се беше успокоил достатъчно, за да позволи на Каосен да увеличи скоростта.

Тренкавел се обърна към госта си.

— Приятно ли ти е моето гостоприемство, Иън?

Макгрегър повдигна чашата си, но не отговори.

— Е, разказвай — продължи Раймон и наля на професора още едно уиски. — Значи наистина си чел онази книга, така ли?

— Само няколко страници.

— Достатъчно, за да се увериш в… — Тренкавел се наведе напред. — В точността й.

— Откъде ти е известно толкова много за нея?

— Отговори на въпроса ми.

— Ами, да — потвърди Макгрегър. — Монахът е удивително точен.

Раймон потупа ксерокопията на компютърните разпечатки.

— Резултатите от радиовъглеродното датиране определят възрастта й на около хиляда и двеста години. Нали така?

— Според хората на Маги стандартната грешка е седемдесет и пет години — поради променливото ниво на космическа радиация.

— Значи книгата е написана…

— Анализираните пергаментови проби датират между седемстотин и трийсета и осемстотин и осемдесета година. Анализът на мастилото даде същите резултати.

— Следователно книгата наистина е автентична.

— Е, пергаментът и мастилото определено са автентични. Изследвахме кодекса с бинокулярен микроскоп. Писан е с перо. Със закалено с огън перо, което показва, че писарят е местен.

Макгрегър посочи куфарчето с дебелия си показалец.

— Освен резултатите от анализите на мастилата и пигментите вътре ще намериш лулата и кесията ми с тютюн.

Тренкавел извади разпечатките и остави лулата и тютюна пред професора.

— Цялата тази информация пратена ли е на Йона?

— Пратих ксероксите по куриер. Колегите ми вече би трябвало да са ги получили, заедно с писмения ми доклад.

Докато археологът пълнеше лулата си, Раймон прегледа данните и бързо установи, че анализите са били извършени експресно, но изчерпателно.

— Хроматографският анализ показва, че е използвано желязно — галово мастило, смесено със сажди за по-тъмен цвят — прочете Тренкавел. — Методът е типичен за осми — девети век.

Макгрегър издиша облак синкав дим.

— Такова е и нашето заключение. Подай ми онзи жълт лист.

Раймон му го подаде, седна и изпружи крака върху масата.

— Я да видим… — Археологът зачете. — А, ето. Според химическия и рентгенофлуоресцентния анализ на пигмента на миниатюрите свързващото вещество е от белтък с малко акациева смола. Самите пигменти са железен оксид от хематитови кристали и богата на желязо почва, както и минерален цинобър. Регистрирани са и корен от брош и златна боя от рибя жлъчка и орехова кора. За лилавите и сините тонове са използвали сенилна трева и лапис лазули. Всичко това напълно се вписва в ранно средновековната британска миниатюристика през осми — девети век. Адски е трудно, ако не и невъзможно да се фалшифицира. Има още доказателства за автентичността на книгата. Да продължавам ли?

— Значи твоето професионално мнение е, че книгата наистина е написана преди хиляда и двеста години, така ли?

Макгрегър замислено прокара показалец по рамките на очилата си, после го погледна.

— Като се има предвид археологическият й контекст, направо си е изумително, но съм готов да си заложа главата, че книгата е написана от монах през девети век.

— Интересен избор на думи.

Професорът присви очи.

— Ще ме убиеш, за да не предупредя колегите си на Йона, нали?

— Значи книгата още е на острова.

— Не. Вече е в… Глазгоу. В университета.

Макгрегър отпи глътка скоч, за да избегне погледа на Тренкавел. Книгата несъмнено още се намираше на Йона. Иначе неговият човек щеше да му съобщи.

— Не ти вярвам, Иън.

Археологът се зачерви и очите му заблестяха.

— Хич не ми пука дали ми вярваш! — После гневът му сякаш се стопи и устните му се извиха в странна усмивка. — Даже да се опиташ да се добереш до книгата — той се наведе напред, — ще те изпреварят.

— Кой? — Тренкавел рязко смъкна краката си от масата и плъзна ръка към револвера. — Кой ще се опита да ми отмъкне книгата?!

Ироничната усмивка на Макгрегър стана още по-широка.

— Ватиканът — тихо произнесе той.

— Ватиканът ли? — Раймон се олюля назад като ударен с юмрук. — Защо й е на Църквата да се забърква в такова нещо?

Професорът сви рамене и разлюля празната си чаша.

— Казвай, Иън, иначе ще умреш още тази вечер. При това бавно — обещавам ти.

Макгрегър го погледна и самодоволно ухилената му физиономия се смени със страх.

— Във Ватикана явно са знаели за съществуването на тая проклета книга още преди ние да я открием. Нямам представа откъде са научили. Обаче…

Двигателите на „Жералда“ забоботиха по-тихо — Каосен явно беше изключил от скорост. След малко туарегът се спусна по стълбата и влезе в салона.

— Какво има, Каосен? — попита го Тренкавел на берберски.

— Виждат се светлините на остров Ман, саид.

— Завий на юг и се насочи към югозападния бряг на Калф ъв Ман.

— Както желаете, саид. — Туарегът се поклони, излезе и затвори плъзгащата се стъклена врата.

Раймон отново се обърна към професора и видя, че напрегнато наблюдава Каосен през задните прозорци.

— Иън? Иън! Погледни ме!

Макгрегър бавно се подчини.

— Какво знаят във Ватикана?

— Нищо… засега… освен че екипът ни е открил ранно средновековен кодекс.

— Плащат ли ти?

— Аз съм набожен католик. И въпреки че датира отпреди близо хиляда и двеста години, книгата все пак е написана от свещеник и…

— Я стига, Иън! Защо всъщност се интересува Рим от този кодекс?

— Ами, самото му съществуване има духовно значение, не смяташ ли?

— Обаче не ти е известна конкретна причина Ватиканът да се интересува от книгата, така ли?

— Не. И не ми е приятно да насочваш този револвер към главата ми.

Тренкавел остави оръжието на масата и каза:

— Ето какво ще направим. В Калф ъв Ман има един изоставен кораб. Ще те оставя там, заключен с белезници и със запушена уста. Неприятно наистина, но поне ще си на завет. В рамките на едно денонощие ще се свържа с полицията на Ман и те ще те освободят. Ще видиш…

— Лъжец! — Професорът замери своя похитител с шишето уиски, скочи и преобърна масата върху него.

Тренкавел избегна летящата бутилка и се измъкна изпод прекатурената маса. Макгрегър се метна към падналия на пода револвер, изпъна се по корем и насочи оръжието срещу другия мъж. Раймон се претърколи надясно и ритна към него съборения стол, който се плъзна по полирания под от тиково дърво и блъсна дясната ръка на археолога настрани.

Французинът се хвърли напред, сграбчи ръката на професора и започна да я извива, докато костта на китката му не се строши с високо изхрущяване. Въпреки болката Макгрегър не изпускаше револвера и се опитваше да го насочи към противника си.

Решил, че няма друг избор, Тренкавел грабна гърлото на счупената бутилка уиски, заби го в окото на археолога и го натисна с въртеливо движение. Макгрегър нададе оглушителен вик, докато стъкленият цилиндър потъваше все по-дълбоко и накрая преряза очните му мускули и проникна в мозъчната му кора.

Крясъкът на професора заглъхна в гърлено хъркане и след миг окончателно стихна.

Като се опитваше да си поеме дъх, Тренкавел се понадигна и огледа последиците от схватката. Устата и здравото око на Макгрегър бяха широко отворени в замръзнал ужас. Стъкленото гърло едва се виждаше, дълбоко забито в кървавата очна орбита — изглеждаше така, сякаш мъртвецът носи монокъл.

Раймон се изправи и видя, че на прага на салона е застанал Каосен.

— Отлично се справихте, саид — похвали го туарегът на френски.

— Нима?

Двамата се умълчаха, заслушани в боботенето на двигателите и плисъка на вълните в корпуса.

Накрая Каосен наруши тишината.

— Когато се отдалечим на достатъчно разстояние от остров Ман, ще завържем трупа за резервната котва и ще го предадем на морето. — Поклони се и се качи в горната рубка.

— Не исках да го убия, нали знаеш? — извика Тренкавел подире му.

— Дълбоко в себе си искахте, саид — донесе се от мрака отговорът на неговия прислужник.