Ричард Чайлд
Ръката на пророка (43)

42.

Деджагър прати на пост Васкес вместо руснака. Нямаше доверие на Борис, когато се отнасяше за жена — особено за такава готина кучка като археоложката. Остави Ханвърс и руснака при Касиди, а самият той щеше да провери стената с Бенет и Маккензи.

— Къде отиваме, полковник? — попита Маккензи, докато взимаше автомата си — CA80.

— Имам някакво предчувствие — отвърна родезиецът, докато пресичаха вътрешния двор. — Искам с Бенет да обиколите замъка отвън, а аз ще се кача на стената. Ще спя по-добре, ако се уверя, че всичко е наред.

— Няма проблем, полковник, обаче излишно се притесняваш. Кой ще посмее да се катери по тия чукари посред нощ?

Деджагър тръгна към портата, натисна електрическия ключ, за да вдигне металната решетка, и се насочи към каменното стълбище, по което щеше да се качи на източната стена.

Такива предчувствия го бяха спохождали от време на време в спецчастите „Сълю“ на родезийската армия. И обикновено се оказваше прав. Другарите му казваха, че надушвал опасността като леопард. Самият той предпочиташе да си мисли, че усеща миризмата на плячка.

 

 

Катлийн завъртя крана, отдръпна се и се вторачи в мехурчетата във ваната. Изпитваше едно-единствено желание — да се отпусне в горещата вода и да остане там часове наред, ала я побиваха тръпки при мисълта, че ще е гола в този странен замък, докато главорезите на Касиди дебнат наблизо. Беше спуснала резето на спалнята, но споменът за онзи руски звяр продължаваше да я смущава и слабата ключалка не й вдъхваше никакво усещане за сигурност.

Съблече дебелия бял халат и се изми с гъба на мивката. Не можеше да се сравнява с удоволствието от ваната, но горещата вода и сапунът все пак я освежиха.

Преди да излезе от банята, спря пред огледалото. Със завързаната си на опашка коса, без грим и с тези тъмни кръгове под очите определено не изглеждаше в най-добрата си форма.

В мраморната камина в спалнята гореше огън. Пред него бяха поставени две невероятно меки кресла с дамаска на цветя, а на масичката между тях имаше сребърен сервиз за чай. От букета бели и розови рози в кристалната ваза на тоалетката се носеше приятно ухание.

Преди малко не я беше забелязала, но сега видя, че върху балдахиненото легло е изпъната бледосиня нощница. Тя погледна стола в ъгъла, на който грижливо бяха сгънати чисти дрехи. Виненочервен вълнен пуловер, памучно поло, дънки, бельо, чорапи… Всички с нейния размер, чисто нови. Дори още бяха с етикетите, по дяволите!

Касиди се нуждаеше от преводач и още отначало беше имал предвид тъкмо нея. Повдигаше й се при мисълта да приеме каквото и да е от това копеле. И въпреки че нямаше да е приятно, Катлийн реши да си облече мръсните дрехи, включително — макар да не знаеше точно защо — обувките си.

После, без да докосне чая и бисквитите, се изтегна на леглото, обърна се на една страна, впери очи в кремавата стена и си представи лицето на Джейми. Меките му сини очи. Суровото очертание на волевата му брадичка. Яките му ръце. Чу смеха му, видя закачливата му усмивка.

Спомни си милувките и целувките му предишната нощ. Полазиха я тръпки. Дивата напрегнатост на любовната им игра… Никога не беше преживявала такова нещо, дори не си го бе представяла…

Споменът започна да избледнява под сивите пелени на умората. Надяваше се, че Джейми е добре… Тя…

От мъгливите сенки на съня бавно изплува треперлива полупрозрачна картина. Образът се избистри и Катлийн видя самата себе си, щастлива и… бременна! Сбъднала отдавнашната си мечта да стане майка, тя заплака от радост, когато от искрящата светлина се появи Джейми… Той сякаш блестеше от странното сияние в съня й, протягайки ръка…

Археоложката внезапно се събуди.

В съзнанието й беше изскочил Дейвид и бе донесъл със себе си пристъп на угризение. Тя в никакъв случай не искаше да нарани съпруга си и знаеше, че в момента се е поболял от тревога. Колегите й на Йона сигурно смятаха, че двамата с Джейми са се разбили.

Мъката на Дейвид се просмука в душата й и стана нейна. Катлийн се разплака. Отначало тихо, после на глас. Все още ридаейки, тя се сви на кълбо, затвори очи и напълно изтощена, потъна в мрачната бездна на съня.

 

 

Тренкавел протегна ръка към следващата цепнатина и напъха пръстите си колкото можеше по-навътре. Без да обръща внимание на болката, плъзна лявото си ходило напред, като опипваше студената мокра скала с пръстите на крака си. Намери опора, изхвърли от ума си силната болка от впиващия се в босото му стъпало остър камък и прехвърли цялата си тежест върху него.

Сякаш изпънал всеки свой мускул до краен предел, французинът се залепи за скалата, докато леденият прибой на Атлантика ревеше на триста метра под него. Той се опита да се съсредоточи и да овладее дишането си. Трябваше да запази самообладание…

На трийсет метра от него Камерън постепенно отпускаше въжето. Раймон знаеше, че ако се подхлъзне, тялото му ще дръпне така нареченото обезопасяващо въже с огромна сила и ще го изтръгне от ръцете на пилота.

Връхлетя го пристъп на паника и сърцето му се разтуптя бясно. Той дълбоко си пое дъх, задържа го, докато преброи до пет, после бавно издиша. След като повтори дихателното упражнение още няколко пъти, Тренкавел се успокои достатъчно, за да продължи мъчителното си напредване по отвесната скала.

Увиснал на десет метра под ръба на скалата, скрит в мрака, той бързо пъхна дясната си ръка в същата цепнатина, за която се държеше с лявата, пусна лявата, за миг остана неподвижен, после залюля тялото си и се пресегна към следващата издатина. Сърцето му се сви, когато стигна в крайната точка на маха си и дланта му се удари в гладка повърхност.

Беше се разделил с молитвите в деня, в който Елен умря в ръцете му. Сега разчиташе на по-надежден съюзник — на своя гняв към Бог. Замахна с лявата си ръка все едно се готвеше да хвърли топка и отново се залюля. Този път откри каквото търсеше… или по-скоро го напипа. Извит и заострен ръб приблизително с форма на рог на носорог, макар и малко по-малък. Надявайки се, че няма да се отчупи, Раймон отпусна тежестта си върху него и се хвана за каменния рог и с дясната си ръка.

Погледна нагоре. Още малко… Още съвсем малко! Почти беше стигнал под неосветената, гледаща към морето стена на замъка. Скоро… Опитваше се да не обръща внимание на студа и на вцепеняващите болки в треперещите си от изтощение ръце и крака. Скоро… Няколко пъти дълбоко си пое дъх, почина си още десетина секунди и се пресегна колкото можеше по-нататък към следващата пукнатина или издаден камък.

 

 

Касиди за кой ли път се приближи до камината и впери очи в пламъците. Опияняващата тръпка от перспективата да знае бъдещето се беше сменила с леден страх от предстоящото.

Погледна древния том, после погледът му падна върху купчината листове с ръкописните преводи на д-р Филипс, които стигаха до предсказанията за 80-те години на XXI век. На другата сутрин археоложката щеше да продължи до 2100-та година. Това щеше да е достатъчно, реши милиардерът. Не му трябваше да знае повече.

Вторачи се в чашата „Напог Касъл“ 1951-ва, завъртя я веднъж и я преполови на един дъх. Трябваше да се наслади на ирландското уиски глътка по глътка, естествено. Бутилката струваше над петстотин долара. Той поклати глава. По дяволите, тресеше го толкова силен страх, че не можеше да усети разликата. Отново надигна чашата и я пресуши, без дори да усети парене в гърлото.

Не го плашеха катастрофите, които щяха да се случат. От памтивека имаше войни и епидемии. Не, ужасът, който го смразяваше до мозъка на костите, щеше да бъде открит след петдесет и една години в дълбока пещера в Южна Франция.

Изведнъж си спомни за майка си, починала в лудница няколко години след убийството на брат му Лиам. Бедната жена премяташе зърната на броеницата си, целуваше разпятието и вярваше, че мъртвият й син е станал ангел, който нощем идва да поседи при нея.

Касиди знаеше, че майка му би искала той да спаси Църквата от кошмара в онази пещера. Дори алкохолизираният му баща се смяташе за добър син на Църквата и даряваше на храма „Сейнт Антъни“ пари, каквито семейството не можеше да си позволи. Лиам също би желал брат му да защити християните от онова, което щеше да се случи след петдесет и една години.

Той бръкна в джоба на жилетката си и извади джиесема си. Колко души в целия свят, самодоволно си помисли милиардерът, имаха личния номер на папата и разрешение да му се обаждат по всяко време?

Отговори му младежки глас и Касиди помоли да го свържат със Светия отец.

— Предайте на негово светейшество, че се обажда неговият приятел от едно време.

Когато папата вдигна слушалката, Касиди долови в гласа му страх.

— Книгата на монаха е у мен, ваше светейшество.

Облекчената въздишка на римския понтифик прозвуча като свистящ въздух.

— Слава на Господ! — успя да промълви той накрая.

— Слава на Господ и на всички светии!

— Преводът за две хиляди петдесет и шеста година…

— Касиди замълча.

— Да?

— Ами, като го прочетох… Сега… Ъъъ… — Той се прокашля. — Ти беше прав, Пами… ъъъ… искам да кажа, ваше светейшество. Вие бяхте прав още отначало. Ще задържа преведените предсказания до две хиляди и стотната година, но лично ще ви донеса книгата на екологичната конференция в Париж, както и превода за две хиляди петдесет и шеста. И ти предлагам, стари приятелю, да изгориш тая шибана… Уф, извинявам се. Моля да ми простите, ваше светейшество. Старите времена се забравят трудно, нали знаете. Искам да кажа, унищожете я, свети отче. Унищожете я и сложете точка.

Последва дълго мълчание и на Касиди му се стори, че чува папата да плаче.

— Благодаря, Дани — накрая отвърна той. — Всеки християнин на планетата ти благодари. Знаеш ли, няма никакво значение какво уж е „видял“ в нашето бъдеще някакъв дяволски монах преди хиляда и двеста години. Важното е онова, което живее в сърцата ни. Което научихме като деца в „Сейнт Антъни“. В което вярваха майките ни. В което вярвахме тогава и ние. Дани… И в което вярваме днес.

Въпреки че Касиди долавяше топлота в гласа на новоизбрания понтифик, имаше още нещо… Нещо различно. Пами вече не беше онова хлапе с огромни уши от нюйоркския ирландски квартал. Бе представител на Бог на земята и Светият дух говореше през устата на папа Инокентий, наместника на Христа.

Даниъл Касиди за пръв път в живота си се почувства изпълнен с вяра, различна от вярата в самия себе си. Всички онези часове на богослужения… Молитви… Изповеди… Свещите, които майка му палеше за душата на Лиам… Всичко, което видя в този момент Касиди, отекваше в силния глас на папата.

— Ваше светейшество говори от името на Господ — каза той.

— Всички сме Божии инструменти, Дани. Просто някои са по-остри и по-добре направени от други. Значи ще се видим в Париж, нали?

— След два дни, ваше светейшество.

— Още веднъж ти благодаря, Дани. Ти си истински храбър воин на Църквата и най-скъп приятел на папа Инокентий Четиринайсети. Ще се моля за теб, синко, и ще запаля свещ за душата ти.

— Благодаря, свети отче, и лека нощ. Всичко ще свърши така, както се надявахте.

— За пръв път от много седмици насам, Дани, ще спя спокойно. Но има още нещо…

— Какво, ваше светейшество?

— Нали знаеш какво се прави с излишния баласт?

Касиди се усмихна. Папата имаше предвид свидетелката — Катлийн Филипс.

— Да, свети отче, знам.

— Тогава лека нощ, Дани.

— Лека нощ… Пами.

Милиардерът затвори. Чувстваше се по-добре, всъщност от години не се беше чувствал толкова добре. Тази нощ щеше да се моли, както не се бе молил от… В гърлото му заседна буца… Откакто онова негро уби Лиам.

Вперил очи в пламъците, той се замисли за Катлийн Филипс. Съвсем скоро щеше да се погрижи за този излишен баласт. Когато археоложката приключеше с работата си, Касиди щеше да нареди на хората си да я хвърлят от скалата. Морето щеше да приеме онова, което останеше от тялото й. Милиардерът сви рамене и отново напълни чашата си. И с това всичко щеше да приключи.

Отпи от уискито и се наслади на великолепния му вкус, заслушан в пращенето на огъня и натрапчивите стонове на вятъра из стария замък. След известно време чу в тях глас, гласа на Лиам, а после и думи:

„Ти се справи, малкият. Страхотно се справи“.

Тренкавел се вкопчи в туфите хвойна и се изтегли през ръба на скалата. Тежко задъхан, залегна в сянката на западната стена на замъка Бейра и погледна наляво. Нищо друго, освен мрак и силуети на контрафорси, които поддържаха стената, изложена на ветровете откъм Атлантика. Ниските храсти след последния контрафорс сияеха като полирано сребро под лъчите на прожекторите.

Обърна се надясно и в края на стената видя масивната цилиндрична югозападна кула. Прожекторите осветяваха големите камъни до ръба на скалата, където се криеше Джейми.

Беше време да помогне на пилота, помисли си Раймон, докато сваляше въжето от кръста си и го завързваше в основата на контрафорса. Обра хлабавината, преметна я през ръка и три пъти силно дръпна. Въжето увисна — Камерън се приближаваше към ръба на скалата. Французинът отново го опъна, приготви се и зачака.

Джейми скочи в бездната и Тренкавел бясно започна да дърпа въжето. Накрая то се изпъна и преплетените найлонови нишки се врязаха в дланите му. Очакваше болка, но не чак толкова силна. Той стисна зъби, за да не извика, бавно си пое дъх и се отдаде на агонията… Разтвори се за нея, прие я, приветства я като уважаван противник, който излиза на ринга.

Както го бяха учили, моделира страданието си в мисловен образ на тежка черна топка. Отново си пое дъх и насочи цялата си воля срещу топката. Усили решимостта си да изтегли Джейми по скалата. Трябваше да увие въжето около кръста си, защото найлонът се впиваше в плътта му и тя стана хлъзгава от кръв.

Докато теглеше въжето, тикаше черната топка на болката нагоре по склона на решимостта си. Неговият инструктор наричаше този метод за овладяване на болката „Сизифови мъки“. Беше го научил, спомни си той, когато…

Нещо — нямаше представа какво — го накара да погледне на юг. Лъчите на прожекторите очертаваха неясен силует на мъж. Носеше автомат — Тренкавел ясно видя дулото му, осветено от монтираното върху оръжието фенерче.

Часовоят се приближаваше. Раймон отскочи към стената на замъка, прехвърли въжето през контрафорса и здраво го уви около китката си. Спотаи се, опря крака в каменната основа на контрафорса, измъкна ножа от канията на глезена си и зачака. През тези няколко секунди в съзнанието му изплува образът на японския му инструктор по мятане на ножове.

„Определи маи — разстоянието — и го следи — беше му казал старецът от остров Хокайдо. — Усети суки — възможността — и й се довери. Копней за заншин — абсолютната власт над положението — и я установи.“

Фенерчето на часовия всеки момент щеше да освети въжето. Тренкавел прецени маи, потърси суки и я видя, после установи заншин.

Изтегли се за въжето, скочи напред, превъртя се във въздуха и обви бедра около шията на мъжа.

Двамата се претърколиха на земята и ножът на Раймон описа широка дъга. Часовият зарови лице в пръстта и французинът заби ножа в тила му до дръжката. Онзи се вцепени, издаде къркорещ звук и когато острието проникна в мозъка му, тялото му силно се разтърси.

Тренкавел остави ножа в главата му и продължи да изтегля Джейми. Напомпан до крайност с адреналин, дърпаше въжето, без да го увива, докато пилотът не изпълзя през ръба на скалата.

— Господи! — задъхано каза Камерън. — Какво стана? — Млъкна да си поеме дъх. — Въжето поддаде и… — И тогава видя трупа. — Боже мой, кога…

— Нямах избор. — Раймон изтегли ножа и го избърса в камуфлажната униформа на мъртвеца.

След като овладя дишането си, Джейми му помогна да издърпат тялото зад един контрафорс.

После, докато навиваше въжето, пилотът вдигна поглед към крепостната стена.

— Ще е адски трудно да я изкатерим. А и почти няма за какво да се хванеш.

Тренкавел прокара пръсти по зида и се замисли. Стената и контрафорсът се срещаха под прав ъгъл. Можеше да изпъне тялото си между тях, като опре гърба си в контрафорса, а краката си — в стената. Щеше да е като изкачването на връх Айгер в Алпите, само че сега щеше да стъпва под ъгъл по стената, което беше много по-мъчно.

— Докладвай местоположението си, Бенет — чу се глас.

Раймон и Джейми се вцепениха. Гласът идваше от радиостанцията на куртката на убития.

— Чуваш ли ме, Бенет? Обади се. Край. Бенет?!

Пилотът погледна Тренкавел.

— Какво ще правим?

— Ако не отговорим, ще изтълкуват прекъсването на връзката като сигнал за опасност. — Французинът плъзна поглед по стената. — Ще дойдат да проверят.

— Докладвай, Бенет!

Камерън кимна, вдигна радиостанцията и натисна контактния бутон.

— Тук Бенет — тихо произнесе той. — При мен е спокойно.

Последва дълго мълчание, после гласът се чу отново:

— Дай ми паролата, Бенет!

Джейми се обърна към Тренкавел.

— А сега?

— Е, хайде, mon ami. — Раймон извади 12,7 милиметровия пистолет „Дезърт Ийгъл“ от презраменния си кобур. — Дай им паролата.

Камерън се ухили и отново натисна бутона.

— Значи искаш паролата, а? Какво ще кажеш за това: „Ето сив кон…“

Тренкавел се засмя и довърши цитата:

— „… и върху него ездач, чието име беше смърт“^[1]. — Зареди оръжието, прибра го в кобура и се закатери по стената.

— Давай, Раймон! — прошепна Джейми. — Давай, по дяволите! Всеки момент ще ни дойдат гости.