Ричард Чайлд
Ръката на пророка (13)

12.

Северният вятър трупаше буреносни облаци над Йонския залив и в лицето на Катлийн шибаше студен дъжд. Тя избърса водата от очите си и погледна Том и Ема, без да каже нищо. Тримата вървяха по неравния терен към хълмчето Друим Дугал, което се издигаше като зелена вълна от океанския бряг и хвърляше сянка на североизток към развалините на параклиса „Сейнт Годрик“. На единствената оцеляла, покрита с мъх стена зееха отворите на два прозореца. Носещите стълбове на входа, целите сиво-кафяви от лишеи, бяха килнати настрани като дънери на изсъхнали дървета.

Ема потупа Катлийн и посочи с ръка.

— Обърни внимание, че параклисът е построен върху малко по-издигнат терен.

Обраслата с пирен и черен емпетрум могилка наистина се очертаваше над естествените контури на склона и после се спускаше към морето.

— Това ли е свлачището? — попита тя.

— Погледни към североизточната страна на Друим Дугал. — Ема стегна качулката на канадката си, за да се предпази от постоянния вятър. — Виждаш ли как склонът рязко се спуска надолу? При наличие на достатъчно термопластични фактори като дъжд и повърхностни води… прибави и наклона и високия минерален състав на почвата… няма как да не се получи придвижване на земни маси.

Катлийн насочи вниманието си към останките от близо седемвековния параклис и си представи поколенията богомолци, търсили Божия утеха от своя суров, ужасяващ свят. Почти чу напевните им молитви, шепнещи из древните камъни на храма.

Докато се взираше в руините, върху запазената стена на параклиса кацна гарван. В навечерието на битка, спомни си археоложката, келтските богини на войната се преобразявали в гарвани за очакващото ги на другия ден пиршество от мърша на бойното поле. Сякаш доловила мислите й, лъскавата черна птица обърна обсидиановия си клюн към нея и разпери криле.

— Насам — повика я Том.

Обзета от облекчение след отлитането на гарвана. Катлийн последва колегата си зад някогашния притвор на черквата, прескочи една паднала пред входа на пещерата колона, отдръпна найлоновото платнище и насочи лъча на фенерчето си към зейналия в земята отвор. О’Брайън разви въжето, хвърли единия му край в дупката и завърза другия за колоната.

Катлийн се усмихна. Обожаваше тези моменти.

— Ще се видим в следващия живот — каза и започна да се спуска в три и половина метровата пропаст. Фенерчетата на Том и Ема я насочваха, ала мракът сякаш поглъщаше лъчите им. Накрая кракът й стъпи върху мокрото дъно и археоложката извади собственото си фенерче от раницата си.

— Долу съм — извика и го включи.

— Добре, спускам ти фенера — отвърна Том.

Фенерът се появи, завързан за тънко найлоново въже. Катлийн го развърза, вдигна го над главата си и се огледа.

Таванът представляваше груб свод, сякаш монахът, който го е направил, се е опитвал да си „построи“ миниатюрна катедрала. Всички повърхности лъщяха от влага, хилядолетният въздух вонеше като гнили плодове. До задната стена имаше ложе, изсечено от масивна скала. За възглавница служеше объл камък.

Защо тези монаси, зачуди се тя, бяха живели на този студен самотен остров, търпейки такива лишения и трудности? За да са по-близо до своя невидим бог ли? Или бяха подражавали на страданията на библейските пророци?

Остави фенера на каменното ложе и огледа почернялата от смола ниша — скривалището на кодекса. После взе фенерчето си и когато плъзна лъча по пода, освети скелет, изпънат по гръб в калта.

Приклекна, извади диктофона си и натисна бутона за запис.

— Същата дата. Час: тринайсет и трийсет. Място: сондажът, в който е открит кодексът, квадрат хаш осем — йот десет. Вероятно монашеска килия. Причините за присъствието на скелета засега са неясни.

— Скелетът принадлежи на едър мъжки индивид. Бележка за допълване: трябва да се направят точни измервания. Втора бележка: тъй като кодексът се е намирал в близост до скелета, може да се заключи, че останките принадлежат на неговия автор Броихан. — Катлийн бавно премести лъча на фенерчето си по скелета. — Ако се съди по степента на вкостяване на черепните шевове и тазовите кости, както и по изтриването на дъвкателните повърхности на кътниците, възрастта му е между трийсет и четирийсет години. Почти не се наблюдава ошипяване, няма признаци за алвеолит. Забелязва се зъбен камък, главно в основата на кучешките зъби и кътниците.

Звукът на течаща вода я накара да завърти лъча на фенерчето си към задната стена. По каменистата глина се стичаха тесни ручейчета. Трябваше да докарат помпа, помисли си тя, и продължи описанието на скелета.

— Между третия и четвъртия гръбначен прешлен има чист срез. Това потвърждава хипотезата, че останките принадлежат на една от обезглавените жертви по време на викингското нашествие през осемстотин и шеста година. Напълно е възможно…

Вниманието й привлече някакво блещукане в калта под лявата длан на скелета. Процеждащата се вода трябва да беше размила почвата. След откриването на кодекса колегите й бяха затворили обекта, за да изчакат нейното завръщане на Йона, тъй че всичко тук долу си оставаше непокътнато.

Катлийн изключи диктофона, бръкна в чантата с археологическите си инструменти и извади правоъгълна ламаринена пластинка. Внимателно я пъхна под дланта на скелета и я повдигна само колкото да провре отдолу най-малката си четка. После предпазливо започна да почиства бучиците влажна пръст.

Сърцето й се разтуптя.

Продължи да работи с бавни, прецизни движения. Лъскавият предмет заблестяваше все по-силно с всеки следващ замах на меката четка. Археоложката отново се обърна към чантата си и извади пластмасова лопатка.

Преди години я беше подарила на племенницата си Холи, когато двамата с Дейвид бяха отишли на море със семейството на брат й. После лопатката кой знае как отново се озова у нея. Яркорозова, нашарена с морски звезди и раци, играчката предизвикваше безкрайни шеги по време на всичките й разкопки. И все пак за нея нямаше по-подходящ инструмент, с който да почиства пръстта, без да наранява артефактите.

Тя прокара пръсти по детската играчка и въздъхна. Знаеше, че онова място в сърцето й, което беше запазено за дете, завинаги ще остане студено и пусто. Такива мисли само й навяваха добре позната мъчителна тъга. Животът бе раздал картите, каза си Катлийн, като се опита да преглътне буцата в гърлото си, и сред тях не й се падаше майчинство.

Археоложката премигна, за да прогони плъзналата се от окото й сълза, и се прокашля. Трябваше да продължи работата си.

С помощта на лопатката направи малка траншея около находката. Още един замах с четката и ето — върху черната пръст засия златен ирландски кръст.

Катлийн взе рулетката си и го измери. Вертикалното рамо беше дълго петнайсет сантиметра, а хоризонталните — общо осем. Бе изработен в класически келтски стил: изпъкнал пръстен, опасващ изящен кръст. Определено произхождаше от Клонмакнойската гравьорска школа.

Тя го проучи по-внимателно, разгледа полетата… гравираните полета. После извади лупата от чантата си.

— Ей, Кат — повика я отгоре Том. — Добре ли си?

— Открих нещо.

— Какво?

— Дъждът не спира. Кат — обади се Ема. — Дори оттук виждам, че стената на пещерата става все по-влажна. По-добре вече да излизаш.

Катлийн не обърна внимание на съвета й и пъхна ламаринена пластина под артефакта. След това го притисна отгоре с пластмасовата лопатка и внимателно го измъкна от мястото, където беше лежал повече от хиляда години.

Почисти останалата по него кал и грижливо го изтърка с края на вълнения си шал. Кръстът заблестя така, сякаш току-що е излязъл от ръцете на староирландския майстор.

Археоложката го залюля в дланта си. За толкова изящен, толкова привидно фин предмет кръстът беше изненадващо тежък. Поне 850 грама масивно злато!

Катлийн го постави върху чантата с инструментите си и като използва фенерчето, лупата и мека четка за зъби, доизчисти калта от ъглите и отворите на изобразителните полета. Светлината разкри изумителното майсторство на изработката.

Общо имаше седем полета, всяко от които представяше момент от Страстната седмица. Най-горното изобразяваше Тайната вечеря. Тя плъзна лупата надолу по вертикалното рамо със сцени от терзанията в Гетсиманската градина, съда, бичуването, пренасянето на кръста по улиците и накрая разпятието в най-долното поле. Специално място беше отделено на Възкресението — в центъра на кръга на келтския кръст. След като продължи да разглежда гравюрите още малко, Катлийн обърна артефакта от другата страна.

Надпис!

Тя включи диктофона и отрази местонахождението и състоянието на находката, както и всички останали важни данни, включително описания на изобразителните полета. После изключи устройството и се зае да превежда наум старателно гравирания хиберно-латински надпис на ирландския монах, преди да запише превода си.

Трябваше да го препрочете, за да се увери, че не бърка.

— Господи — промълви Катлийн. — Това тук не е написано от Броихан… Но кой би могъл… Какво означава? Защо пише…

Тихият ромон на вода, който се носеше от стената зад нея, започна да звучи някак различно. Тя насочи лъча на фенерчето си натам и видя, че ручейчетата са се слели в поток, шуртящ като отворен воден кран. Когато освети пода на пещерата, установи, че е коленичила във вода, чието ниво бързо се покачваше. Трябваше незабавно да докарат помпи, помисли си Катлийн, изправи се и отиде при въжето.

— Том — извика нагоре. — Качвам се. Няма да повярваш какво…

Когато по-късно я попитаха, Катлийн щеше да опише звука като приглушен взрив. Изригналата вълна от течна кал я блъсна с такава сила, че я запрати в отсрещната стена. Костите на монаха затракаха при сблъсъка си с нея. За един съвсем кратък миг погледът й се озова на едно равнище с черните орбити на черепа и после той потъна в тинята. Поддаде друг пласт от стената и рядката кал стигна до кръста на Катлийн.

— Том!

— Бягай към въжето, по дяволите! Бягай към въжето!

— Едва ли ще успея! Тинята е толкова гъста, че почти не мога да помръдна!

В този момент се срути задната стена. Каменното ложе на Броихан и фенерът изчезнаха под черната каша, заливаща подземната пещера.

Катлийн надяна ремъка на чантата с инструментите на шията си, пъхна златния кръст в джоба на дъждобрана си и го закопча. Като държеше диктофона и фенерчето над главата си, се опита да прегази гъстата кал, ала не успя да направи и една крачка.

Без да откъсва поглед от висящото от отвора въже, археоложката се наведе напред и протегна ръка. Краят му беше само на два метра от нея, но със същия резултат можеше да е на двеста.

По рамото я удари буца глина. Тя погледна нагоре и видя, че таванът е започнал да се свлича под напора на шуртящата от всички пролуки вода.

— Господи, Том, цялата пещера се срутва!

Отгоре продължаваха да се сипят парчета от тавана и тинестата каша вече стигаше до гърдите и.

— По дяволите! — извика Катлийн към отвора на пещерата. — Бързо измисли нещо! Не мога да стигна до въжето!