Ричард Чайлд
Ръката на пророка (33)

32.

Под звуците на химна „Veni Creator Spiritus“ кардиналите — избиратели минаха през разкошната Зала Регия и влязоха в Сикстинската капела. Докато сто и двайсетимата търсеха определените си места, кардинал Памфили вдигна поглед към великолепния таван.

Кой знае защо, не можеше да откъсне очи от сцената на изкушението и изгонването от рая. Странно, помисли си той — змията така се увиваше около дървото за познаване добро и зло, че намотките на дебелото й тяло приличаха на възлести израстъци на самия ствол. Дали художникът не намекваше, че дяволът от памтивека е впримчил доброто и злото в яката си хватка?

Чудеше се и защо Микеланджело е изобразил горната част на змията като женско тяло. Може би защото великият творец е смятал, че човечеството някак си произлиза от пълзящата гадина и още отначало е било обречено на грях…

Потрепери и сведе поглед. Покрай него мина мъж със слушалки и уред, който проверяваше залата за подслушвателни устройства. Телефонните връзки с капелата и Domus Sanctae Marthae, където щяха да спят избирателите по време на конклава, бяха прекъснати. Всички прозорци бяха запечатани и покрити. Всичко беше готово за най-святото гласуване на света — избора на нов папа на Римската църква.

Кардиналът погледна към олтара под Микеланджеловия „Страшен съд“ и видя, че винаги елегантният Анджело Росати преглежда някакви документи. Скоро кардинал-камерлингът приключи с тях и се заговори с кардиналите Карло Барберини, Емилио Червини и Дитер Шюмер. От време на време някой от тях поглеждаше Памфили и едва забележимо му се усмихваше.

Памфили кимна, бързо се извърна и за кой ли път тази сутрин си представи милото лице на майка си. Ех, защо не беше доживяла да сподели радостта му, ако спечелеше, или да го утеши, ако изгубеше!

Росати и другите първо бяха политици и едва после — духовници. Ако смятаха, че е политически изгодно да го зарежат в полза на друг кандидат, щяха да го направят, без да се замислят.

— Extra omnes! — „Външните лица да излязат!“

Памфили подскочи на стола си, сепнат от гласа на монсиньор Дюбоа, магистъра на литургичните церемонии.

Кардинал-камерлингът Анджело Росати застана от вътрешната страна на вратата, а монсиньор Дюбоа — пред нея, докато външните лица напускаха огромната капела. После грамадната порта от дърво и бронз бавно се затвори и след броени минути започна да става задушно. Памфили извади носната си кърпичка, избърса челото си и намести едрото си туловище върху мъчително неудобния дървен стол.

От едната му страна седеше неговият стар приятел кардинал Шон Фланиган, а от другата — бостънският кардинал Майкъл Фицсимънс. Кардинал-камерлингът Росати набързо повтори процедурата за провеждане на конклава и произнесе кратка молитва. Накрая завърши с предупреждението да гласуват solum Deum prae oculis habentes — имайки пред очите си единствено Бог.

Сякаш по даден знак всички кардинали-избиратели извадиха от кутиите пред себе си малки правоъгълни бюлетини, в горния край, на които със златни букви пишеше Eligo in summum pontificem — „Избирам за върховен понтифик“. Гласуването започна и както се бяха уговорили, Памфили се опита да преиначи почерка си, написвайки на бюлетината името „Дитер Шюмер“. После грижливо я сгъна и постави дланта си върху нея.

В миналото някои кардинали бяха гласували за себе си, но Памфили не можеше да го направи. Той се озърна към кардинал Фицсимънс. Докато попълваше своята бюлетина, червендалестият американец от ирландски произход я криеше с ръка — като ученик, който не иска да препишат контролното му.

Когато приключиха, кардиналите един по един отидоха при олтара. По традиция и за да не бъде допусната измама, носеха сгънатите бюлетини високо над главата си, тъй че да се виждат отвсякъде.

Дойде и редът на Памфили и той се изправи и тръгна по червения килим на централната пътека. Стигна до олтарната маса и спря пред големия златен потир със сребърна инкрустация, покрит със сребърно блюдо, украсено със скъпоценни камъни.

Памфили коленичи и произнесе кратка молитва за здравето и дълголетието на Светата църква. След това, както бяха направили кардиналите преди него и както щяха да продължат да го правят до края на гласуването, се изправи и изрече високо:

— Нека свидетел ми е Христос Господ, който ще ме съди, че гласувам за онзи, който смятам пред Бога, че трябва да бъде избран.

Стомахът му се сви от угризение, когато постави бюлетината в блюдото и го повдигна, виждайки как сгънатият лист пада в потира.

Бяха пуснати всичките сто и двайсет бюлетини и сега започвате работата на преброителите, избрани по жребий от кардиналите-избиратели. Тримата седяха на олтарната маса и гледаха право напред, сякаш чакаха знак.

След малко наведоха глави един към друг и си зашепнаха. Единият размаха показалец, вторият поклати глава. На Памфили му хрумна, че може някак си да са разкрили опитате му да събере подкрепа — практика, строго забранена от Църквата, — и в момента обсъждат съдбата му. Накрая един от преброителите се прокашля и тримата пристъпиха към еднообразната си задача.

Първият бръкна в потира, извади една бюлетина, разгъна я, записа името и я подаде на втория си колега. Той прочете името и я предаде на третия, който я погледна и на висок глас произнесе името пред конклава:

— Кардинал Камило Корсини!

Памфили трябваше да си напомни, че при първото гласуване кардиналите често дават своя вот за близък приятел или наставник. Нещата ставаха сериозни при второто гласуване.

След като съобщи името пред конклава, третият преброител проби бюлетината през думата Eligo с игла и я плъзна надолу по вдянатия конец. Тройната проверка продължи още сто и деветнайсет пъти с всяка бюлетина.

След като провериха и обявиха последния глас, те завързаха краищата на конеца и поставиха наниза в сребърен потир. Бяха разработили тази безкрайна процедура през вековете с много опити и грешки, за да предотвратят измами. Памфили намираше за любопитен и малко тъжен факта, че най-важното събитие в християнския свят до такава степен е пропито с недоверие.

Памфили наблюдаваше действията на кардинала, който постави двата наниза с бюлетини от първия и втория вот в стара печка. Друг негов колега добави химикал, който щеше да придаде на дима черен цвят. Издигащият се от комина на капелата черен дим щеше да извести на тълпите вярващи на площад „Свети Петър“, че кардиналите още не са избрали нов папа.

Единствените кардинали, които останаха на местата си между двата вота, бяха четиримата главни кандидати. Останалите се разделиха на групички, които водеха оживени дискусии на тих глас под изключителните стенописи.

Памфили усещаше нажежаването на политическата атмосфера.

— Армано?

Той се обърна и видя Карло Барберини, отпуснал тлъстото си тяло на свободния стол зад него.

— Карло, стари приятелю — успя да се усмихне Памфили. — Либералната фракция явно проявява изненадваща сила.

Барберини се втренчи в него и няколко секунди мълчаливо дъвка незапалената си лула от морска пяна, после хрипливо прошепна:

— Ако онази ужасна книга наистина съществува, какво възнамеряваш да правиш с нея?

Памфили се огледа, за да се увери, че никой не го чува, и се наведе към дебелия си колега.

— Ще разчитам на своя приятел. Както ви казах, в момента той се опитва да я открие и да я вземе. Ако не успее, което е малко вероятно, ще използвам всички мирски средства, с които разполага Ватиканът, за да ликвидирам тази ужасна заплаха. Ако се наложи, ще се обърна за помощ към историческите съюзници на Светия престол на Сицилия, които ще ни окажат мощна подкрепа, срещу съответното заплащане, разбира се.

Последните думи накараха Барберини да се ококори. Памфили премести стола си още по-близо до него.

— Ти се занимаваш с църковна история, нали така, Карло? Спомняш ли си периода на управление на Инокентий Трети?

Барберини присви кафявите си очи и кимна.

— За дръзката, дори хладнокръвна решителност на папа Инокентий се говори векове след неговата смърт — продължи Памфили. — В тази мекушава обстановка на политическа коректност обаче изобщо не се споменава, че най-големият успех на Инокентий е унищожаването на катарската ерес. Ние знаем. Карло… ние, духовниците, знаем истината: Инокентий Трети всъщност е спасил Светата ни църква от раздробяване на множество безсилни и жалки секти.

— Какво искаш да кажеш с всичко това, Армано? — Барберини повдигна рунтавите си сиви вежди.

Памфили впери очи в тлъстия старец, после сви рамене. Нямаше какво да губи, а можеше да спечели всичко.

— Ще те попитам нещо — прошепна той. — Колко души тук… — Памфили посочи другите кардинали — са… са готови да…

— Какво, Армано?

— Да убият — изсъска Памфили, — ако вярват, че така ще защитят Светата църква? Ще ти кажа, Карло. Нито един! Нито един, в това слабохарактерно време, в което всичко идва наготово. Но, Исус ми е свидетел, аз бих убил!

Сърцето на Памфили туптеше бясно. Той усещаше, че от върха на носа му капе пот. Гърлото го болеше от напрегнатия, пламенен шепот. С парещи в очите сълзи, той прибави:

— Разбираш ли, приятелю, аз съм отгледан от две майки: едната ме роди на този свят, а другата ме води в него. Аз съм като всеки син, който силно обича майка си. И като всеки любящ син, аз ще я защитавам до сетния си дъх. Римската църква е наш дом. Божи дом, и наша Света майка. — Памфили избърса сълзите от бузите си. — В какво ще се превърнем, Карло, ако не пазим своята майка… Своя дом? В какво ще се превърнем, за бога?

Барберини дълго се взира в него, после се изправи, стисна ръката му, усмихна се и бавно тръгна към Росати и другите.

Кардинал-камерлингът Росати инструктира избирателите да гласуват още веднъж, преди да се оттеглят за вечерта. В Сикстинската капела се възцари пълна тишина и кардиналите посегнаха за нови бюлетини, едновременно се приведоха над тях и в залата се разнесе скърцане на писалки върху дебела хартия. После пак се занизаха един по един пред олтара.

Имаше промяна. Памфили усещаше стичащите се по гърба му струйки пот. Другите кардинали се въртяха на столовете си и шушукането им постепенно се усилваше.

— Армано Памфили! — за пореден път произнесе преброителят.

Седемдесет и осем, помисли си Памфили. Трябваха му осемдесет и един. Той сведе глава и се помоли Бог да му помага да служи на Светата църква, ако го изберат.

— Армано Памфили! — прочете преброителят.

Мили боже! Само още два гласа!

Сякаш усетил вълнението му, Шон Фланиган постави треперещата си ръка върху ръката на своя стар приятел и прошепна дрезгаво:

— Армано, Господ нямаше да те натовари с тази огромна отговорност, ако не знаеше, че ще се справиш.

Преброителят вдигна поглед от бюлетините.

— Армано Памфили!

Само още един глас!

Капелата се смълча. Първият преброител бръкна в потира, извади поредната бюлетина и я прочете с непроницаемо изражение. Подаде я на втория, чието лице също остана каменно. Накрая третият преброител записа нещо, кимна на двамата си колеги, които вече се бяха отпуснали с доволен вид, бавно се обърна към конклава, усмихна се и извика:

— Армано Памфили!

Затаилото дъх множество избухна в гръмко ръкопляскане. След малко вратата се отвори и монсиньор Дюбоа влезе в залата, следван от още двама монсиньори. Аплодисментите стихнаха и кардинал-камерлингът и магистърът на литургичните церемонии се приближиха до Памфили.

Сърцето на Памфили щеше да изскочи от гърдите му.

Анджело Росати се наведе напред и леко постави ръка на рамото му.

— Армано Марчело Памфили, съгласен ли си с каноничния ти избор за върховен понтифик на Светата римска църква?

Устните на Памфили помръднаха, ала от гърлото му не се изтръгна нито звук. В първия ужасяващ миг му хрумна, че е онемял, ала после пред очите му изплува сияещото лице на майка му. Памфили се намести на стола си, изправи рамене, прокашля се и отговори твърдо:

— Бог да благослови решението ви. Приемам.

Кардинал-камерлингът стисна рамото му.

— С какво име искаш да те наричат?

Памфили избърса сълзите от очите си и произнесе високо, за да го чуят всички:

— Инокентий Четиринайсети!

След още един взрив на овации кардиналите започнаха един по един да идват при него, като коленичеха и му засвидетелстваха верността си. После се обръщаха, отдалечаваха се и се включваха в хора, пеещ благодарствения химн „Те Deum“.

След като се изредиха всички кардинали, той се изправи, прекръсти се и тръгна към алената Стая на плача, за да се преоблече в белите папски одежди. Точно преди да излезе през огромната врата на Сикстинската капела, Памфили забеляза двама кардинали, които радостно изливаха химикал в печката, за да придадат бял цвят на дима при изгарянето на последните бюлетини. Белият дим щеше да прати щастливата вест на света — „Habemus Papam!“ „Имаме папа!“.