Ричард Чайлд
Ръката на пророка (5)

4.

Катлийн се надигна от задната седалка на таксито и се премести на сгъваемото пластмасово столче до стената към шофьора. Той я погледна в огледалото и каза:

— Там няма да ви е удобно…

— Ще поседя тук, ако не възразявате.

— Да не се съмнявате в шофьорските ми способности? — Просто си гледайте пътя, моля.

Черното такси отби от Еър Плейс и подмина единбургската Кралска ботаническа градина. На следващия ъгъл се показа тъмносиният Фърт ъв Форт. Огромният залив искреше на утринното слънце.

— Влизаме в Лийт, мадам.

Колата се движеше покрай товарни кораби и риболовни траулери, които опъваха котвените вериги.

Малко по-нататък шофьорът намали и спря при един бетонен кей.

— Това е номер двайсет, мадам.

В края на стария занемарен пристан имаше арка, боядисана в червено-черно каре, с надпис „Хайлендър Еър“. На петдесетина метра от брега се виждаше хидроплан, също в червено-черно, опъващ въжето на оранжевия си буй, докато се издигаше и спускаше на леките вълни. Формата на самолета й напомни за холандско сабо — само да ги нямаше крилата и двата радиални двигателя над корпуса.

— С онуй там ли ще летите, мадам? — попита таксиметровият шофьор.

— Трябва много бързо да стигна до Западна Шотландия.

— С туй нещо може по-скоро да стигнете на оня свят. Сметката ви е две лири и десет.

Катлийн му плати, слезе с куфарчето и сака си и проследи с поглед отдалечаването на колата. Огледа ветровития кей, чу познатото потропване на лодка в дока и когато сведе очи към водата, видя рибарска плоскодънка, завързана за прогнил стълб. Хвърленото отгоре й брезентово платнище покриваше половината корпус. В този момент слънцето изчезна зад стена от тъмни облаци и над пристанището се смрачи.

Тя извади мобилния си телефон и листче с номера на „Хайлендър Еър“ и го набра.

Сигналът звучеше странно — като ехо.

Тя се огледа. Звъненето се чуваше изпод платнището на лодката. След още няколко иззвънявания брезентът се раздвижи. Разнесе се мъжко прокашляне, после измърморване:

— Господи, кой може да се обажда в… Ало, „Хайлендър Еър“.

Застаналата над лодката Катлийн почти извика в телефона:

— Колко бързо можете да ме закарате до Оубън?

— Моля? — все още изпод платнището попита мъжът. — Няма нужда да крещите, по дяволите! Колко е часът… — Пак се закашля. — Полетът ще отнеме… един час. Час и петнайсет. Кога ще дойдете? Тъй де…

— Вече съм тук, господин Камерън! Ако наистина разговарям с вас.

— Да, аз съм Камерън. Какво… Какво казахте? Как така сте…

Брезентът се отметна и отдолу се показа мъж с дълга черна чорлава коса и двудневна четина.

Катлийн сложи ръце на кръста си и се наведе над ръба на кея.

— Май няма нужда да ви питам как сте, господин Камерън.

— А? Аз просто…

— Просто сте се успали, така ли?

Камерън запримигва от утринната светлина, затършува в джобовете на якето си и накрая измъкна тъмни очила. Сложи си ги, бавно се покатери по стълбата и се качи на кея.

Катлийн погледна небето.

— Скоро ще вали и едва ли ще ви трябват слънчеви очила.

— Напротив, ако се чувствате като Дракула в соларна кабина.

Изправи се до нея и тя видя, че е добре сложен и много висок.

— Та значи искате да летите за някъде в тоя безбожен час? — Камерън се протегна. — Оубън ли е крайната цел на пътуването ви?

— Не. Йона.

— Мога да ви закарам направо на острова ей с онова там. — Той посочи хидроплана.

— Ами аз…

— Чай! — Камерън вдигна юмрук към небето. — Давам цялото си кралство за един чай!

— Винаги ли се напивате така, господин Камерън?

— Винаги ли се заяждате така, госпожо или госпожице еди-коя си?

Тя направи крачка към него.

— Аз съм доктор Катлийн Филипс и дори още не съм загряла!

— Добре де, добре. Божичко! — Камерън потръпна и заразтрива челото си. — Я поуспокойте топката, докторе, иначе ще трябва да ме лекувате от мозъчен кръвоизлив. — Закопча ципа на коженото си пилотско яке, което сякаш беше преживяло поне две войни, и вдигна голямата му рунтава яка. — Хладничко е, а?

— Не особено — отвърна археоложката. — Естествено, аз не съм спала нощес в лодка.

Камерън се намръщи и й обърна гръб.

— Ако ви се пие чай, елате с мене — каза през рамо. — „Пайпс енд Хедър“ е моята кръчма, моята кухня… „О, сбогом, гордий свят, аз си отивам у дома“^[1].

Катлийн си погледна часовника. Докато Камерън се приведе в нормален вид и се върнат на кея, вече минаваше десет.

Над пристанището ръмеше. Тя извади бейзболна шапка с логото на „Ред Сокс“ от сака си и я нахлупи, след като събра косата си отзад. На запад облаците се сгъстяваха и в тях проблясваха светкавици.

— Безопасно ли е да летим в такова време? — попита археоложката.

Джейми Камерън кимна и й намигна, докато разговаряше с кулата на единбургското летище по мобилния си телефон.

Катлийн използва възможността да се обади в хотел „Сейнтс Ландинг“ на Йона и да остави съобщение на Том О’Брайън, за да го осведоми кога ще пристигне. После отиде до ръба на кея и погледна към бурното Северно море зад вълнолома. Един малък платноход бързаше с надути платна да се прибере на сигурно място в пристанището.

Това й напомни колко много обича ветроходството мъжът й и тя изведнъж осъзна, че Дейвид ужасно й липсва.

— Добре, Кат. — Камерън я тупна по гърба. — Тръгваме.

— Наричайте ме доктор Филипс, ако обичате. Попитах ви за времето.

— Доктор по археология. Нали така?

— Времето?

Той пъхна ръце в джобовете на якето си и пристъпи към нея.

— Летя от дванайсет годишен. Получих разрешителното си на шестнайсет. По време на войната в Залива пилотирах хеликоптери „Апачи“ и „Блек Хок“. После товарни и пътнически самолети. За мен пилотирането е като дишането.

— Не ме интересува биографията ви, по дяволите! Попитах ви за времето!

Камерън посочи приближаващата се буря и се ухили в мига, в който една светкавица разцепи небето на зигзаг.

— Ще друса малко.

Подсмихна се и слезе по стълбата в лодката.

— Е, ще ви возя ли?

— Да. Губим време.

Пилотът отметна глава и се засмя.

— Жена тъкмо по вкуса ми!

Малката лодка наближи хидроплана и Камерън отпусна ръчката на извънбордовия двигател.

Катлийн можеше да разгледа по-добре големите радиални двигатели, паяжината от въжета, поддържащи поплавъците на крилата, еднолопатните витла, грозния издут нос…

— Не ви ли харесва моят „Груман Гуус“?

— Ами… изглежда ми старичък.

— За пръв път се е издигнал в небето през хиляда деветстотин четирийсет и трета.

Катлийн се усмихна малко насила.

— Доста отдавна… През Втората световна война ли?

— Да — потвърди пилотът и потупа корпуса. — Тоя хубавец е служил във флота.

— А, значи е ветеран. Много мило. — Тя погледна зловещото небе, после престарелия хидроплан. Устата й пресъхна, когато отекна поредната гръмотевица.

Вятърът брулеше корпуса, сиви пелени дъжд плющяха по метала толкова силно, че почти заглушаваха грохота на двигателите.

Катлийн се обърна към пилота.

— Наистина ли ще излетим с това нещо?

— Просто се отпуснете и се насладете на полета. — Той бръкна в джоба си и извади шишенце с хапчета. — За въздушна болест. Може да…

— Аз летя по целия свят, господин Камерън. Не се нуждая от медицинските ви съвети, за да понеса едночасов полет.

Пилотът сви рамене и нахлузи слушалките си, докато насочваше хидроплана към средата на пристанището.

Катлийн погледна през десния илюминатор и в този момент покрай тях профуча моторна яхта, чиято следа силно разлюля самолета. Археоложката затвори очи. За бога, как се беше озовала в този паметник на братя Райт и се готвеше да излети по време на буря, седнала до вонящ на бъчва пилот?!

Докато хидропланът набираше скорост, тя чу съскането на морската пяна, порена от корпуса. Движеха се все по-бързо — и изведнъж височината на звука рязко се промени.

— Стъпихме на стъпалото! — без да се обръща към нея, съобщи Камерън.

— Това пък какво значи, по дяволите?

— После ще ви обясня.

— Дано има „после“!

Той се ухили, изтегли щурвала и самолетът се издигна под остър ъгъл към сивите облаци. Небето сякаш възнегодува срещу това натрапване — вятърът заподмята реликвата от Втората световна война все едно ги обстрелваше зенитна артилерия.

Катлийн затвори очи и дълбоко си пое дъх. Трябваше да вземе драмамина, който й беше предложил пилотът.

Камерън я сръга.

— Трябваше да вземете драмамина, който ви предложих. Ама неее! — Избухна в смях и наклони хидроплана на запад.