Ричард Чайлд
Ръката на пророка (18)

17.

Времето се пооправи и небето малко се проясни. От върха на Дун И, най-високия хълм на Йона, Катлийн виждаше вълнистите контури на Папс — трите върха на остров Джура: бяха пробили мъглата и напомняха на грамадно морско чудовище, гънещо змийското си тяло в океана. Под нея, сред зелени пасища и стада овце, се виждаше йонското абатство. Старата черква и манастирът сякаш трептяха под розовозлатистите лъчи на привечерното слънце. Гледката излъчваше някаква странно напрегната, властна ведрина, като че ли всичко това беше просто спомен от сън. Навярно тъкмо затова понякога наричаха острова Божия възглавница.

Според преданието свети Колумба разговарял с ангелите точно на това място. Сред скалите наблизо имаше вир, Тобар на Ууиш — Изворът на вечната младост. Казваха, че ако по изгрев-слънце три пъти потопи лице в ледената вода, човек тутакси ще възвърне младостта си.

Катлийн пъхна ръце в джобовете на якето. „Нищо чудно, че този монах, Броихан, е имал видения на Йона“, помисли си и седна на една скала.

— Том ми каза, че си излязла да се поразходиш. Археоложката рязко се завъртя и видя, че по склона се изкачва Джейми Камерън. Той й се усмихна, после се обърна, впери очи във вълните, разбиващи се в скалистия бряг в подножието на хълма, и тихо каза:

— Йона е най-вълшебното място на света.

Катлийн проследи погледа му до брега и малко по-нататък, към скалите и белия пясък на дъното, които ясно се виждаха през кристално бистрата вода.

— „Там възправя се каменен остров — сякаш на себе си изрецитира тя, — гдето спряло е времето и витае духът на Колумба…“

Джейми се усмихна.

— „От снега декемврийски и маргаритките пролетни до падащите есенес листа“.

Археоложката се усмихна.

— Сигурно всеки, който обича този остров, знае стихотворението. Написано е през десети век от анонимен автор.

— Често най-прекрасните неща остават анонимни — отвърна той, без да откъсва очи от морето.

Катлийн се загледа в Камерън. Известно време на хълма се чуваха само стоновете на вятъра, прибоят и крясъците на морските птици.

Дългата му тъмна коса се развяваше, рунтавата яка на якето му обрамчваше слабото му лице и както се беше изправил и се взираше в морето, спокойно можеше да е викингски княз, вожд или… странстващ рицар.

Джейми се обърна към нея и Катлийн отново се озова в настоящето.

— Ще останеш ли да пренощуваш на Йона? — попита тя.

— Морето в залива е прекалено бурно, за да излетя. — Пилотът си погледна часовника. — А в такова време не обичам да кацам по тъмно.

— Тогава ще останеш да вечеряш с нас! Ресторантът на „Сейнтс Ландинг“ е страхотен и барът ще ти допадне. Атмосферата е ретро и…

— Значи барът щял да ми допадне, а? — изсумтя той.

— Е, не съм въздържателка, но като се има предвид състоянието ти, когато се запознахме… си помислих…

— Какво си помисли? — Очите му излъчваха болка и… и още нещо. Камерън се прокашля и се извърна.

— Щеше да е чудесно, ако понякога знаехме какво ни очаква — тихо прибави Джейми. После я погледна с тъжна усмивка. — Да, sic friatur crustum dulce.

— Знаеш латински?! — учуди се Том, който тъкмо се изкачваше на върха на Дун И. — „Така се разтрошава бисквитката“^[1], нали? — Обърна се към Катлийн. — За какво става дума?

Камерън срещна погледа й за миг, после се извърна.

По време на последвалото мълчание О’Брайън първо се вторачи в археоложката, след това в Джейми и после пак в нея.

— Нося ви лоша новина — съобщи накрая. — Макгрегър е изчезнал.

Катлийн го зяпна.

— Как така „изчезнал“?

— Сестра му го обявила за изчезнал вчера сутринта. Охранителят в лабораторията „Брайтън“ казал на полицията, че завчера към единайсет и половина Иън заминал с някакъв американски професор, Питър Янус. И оттогава никой не е чувал нищо за него. Няма данни за злополука. Търсили са го във всички болници. Нищо. Все едно е изчезнал от лицето на земята. И, Кат, според сестрата на Иън този Янус се представил за твой приятел.

— Не познавам никакъв Питър Янус. Защо някой ще… Да не смяташ, че има нещо общо с книгата на монаха?

— Да, по дяволите! — възкликна Том. — Първо изкопаваме този проклет кодекс, а после някакво копеле се представя за твой приятел и отвежда Иън! И оттогава никой не го е виждал. Ти как мислиш?

— Кат — обади се Джейми. — Разкажи ми за вашето откритие.

Катлийн погледна колегата си и той кимна и каза:

— Давай. И без това някой от екипа вече е издрънкал за находката на „Лъндън Таймс“. А сега, след изчезването — не дай боже да е нещо по-страшно! — на Иън, бъди сигурна, че проклетата преса ще ни се изтресе на прага. — О’Брайън погледна Камерън. — За известно време обаче си мълчи за онова, което ще ти разкаже, докато не разберем какво става. Нали?

Пилотът го потупа по рамото.

— Ще гледам да оправдая доверието ви.

Катлийн слушаше Джейми, който разказваше на Том и Ема как ловил пъстърва на изкуствена муха на река Беларт на остров Мъл. Басовият му глас, топлината на огъня…

Може би се дължеше на вечерята с печен еленски бут в бъзов сос и няколко чаши пино ноар, но за пръв път от много отдавна се чувстваше наистина отпусната. Тревогата й от изчезването на Иън, неприятната седмица с мъжа й и дори тази проклета книга, която бяха открили — всичко това беше отстъпило на заден план в ума й. Задоволяваше се да наблюдава Камерън, който мяташе въображаемата си въдица насам-натам… насам-натам…

— Катлийн?

— Моля? Извинявам се — тихо каза тя. — Сигурно съм се замечтала.

Джейми се наведе към нея.

— Мечтите са единственото, което си е само твое, Кат. — Усмихна се дяволито и сините му очи заискриха. — Затова ги пази грижливо. Кой знае, може някой ден да се сбъднат.

Археоложката се изчерви. Проследи погледа на Камерън към бумтящата камина и още по-силно усети топлината на горящия торф.

— Искам да ви попитам нещо — каза Джейми и отново се обърна към сътрапезниците си. Нави ръкавите на полото си и скръсти ръце. — Защо не прочетохте оная проклета книга до края, за да видите колко напред в бъдещето стига?

Изненадана от въпроса, Катлийн погледна О’Брайън за подкрепа. Том само взе вилицата си и започна да човърка един картоф в чинията си.

Тя насочи вниманието си към пилота.

— Ами… не бяхме сигурни докъде във времето… и… — Катлийн впери очи в О’Брайън. — Стига си мъчил този картоф и ми помогни!

Келнерката донесе на Том уиски и той умолително вдигна поглед към нея.

— Спаси ме от тези инквизитори, ангел мой.

Момичето се засмя, отметна кестенявата си коса от раменете си и попита другите:

— Още нещо за пиене?

— По още едно, уважаеми дами? — предложи пилотът на Катлийн и Ема.

— Естествено — изкикоти се червенокосата геоложка.

Катлийн също се усмихна.

— Какво облекчение!

След като сервитьорката се отдалечи, О’Брайън каза:

— Виж, Джейми, пророчествата на монаха започват от осемстотин и шеста година и се оказаха абсолютно верни до там, докъдето сме стигнали. Затова, струва ми се, можем да приемем, че и останалите са също толкова точни. Ами ако, да речем, предсказва епидемия, която ще изтреби всички на земята през две хиляди и двестната година?… — Изгълта уискито и избърса уста с ръка. — Не искам да чета такова нещо.

— Защо, за бога? — възкликна Камерън. — Ако знаем, че ще има епидемия, и ни е известно точното време, сигурно ще можем да я предотвратим.

Келнерката донесе напитките, ала Джейми сякаш не я забеляза.

— Разбираш ли накъде клоня. Том? В тази книга има неща, които могат да ни помагат в трудни положения. Кой го е грижа откъде е получил сведенията си Броихан? Трябва да я използваме в своя полза.

— Но ние може би не сме създадени да виждаме бъдещето — възрази Катлийн.

О’Брайън кимна.

— Точно така. Онова, което не знаем, не може да ни навреди. Спомняш ли си я тази поговорка?

Камерън го погледна, после отново се обърна към Катлийн.

— Вие двамата преподавате в престижни университети, а говорите като суеверни монаси от седемнайсети век. — Обърна се към геоложката. — Ти си естественичка, Ема. Нали разбираш какво искам да кажа?

Тя отпи глътка уиски и впери очи в пламъците.

— Ние развиваме теория и след това я проверяваме. — Червенокоската погледна своите приятели. — Хайде да изберем някое предсказание за близкото бъдеще. Ако монахът познае, ще докажем, че точността на пророчествата му обхваща и нас.

Погледна О’Брайън и добави:

— И ако се окаже така, наистина трябва да използваме проклетия кодекс. — Вдигна чашата си. — Ще ни е нужна помощ — откъдето и да е.

— Но ако знаем какво ни очаква, ще изгубим откривателската си мотивация — възрази Катлийн. — Няма да има предизвикателства, с които да се справяме. Какво ще стане с нас… с човечеството, ако ни е известно какво ще се случи?

— Кат е права. — Том намести очилата си. — Съществува такова нещо като причинно-следствена връзка, нали знаете. С тази книга ще поставим следствието преди причината.

— Искаш да кажеш, че не ни е писано да избегнем някакъв злополучен край, така ли? — Камерън повдигна вежди. — Говориш за предопределението като самия Жан Калвин.

— Ами… Откъде да знаем… със сигурност да знаем, че не следваме някакъв божествен сценарий? — попита Катлийн. — Това е вечният въпрос за съдбата и свободната воля. Ако сме в състояние да виждаме бъдещето, както явно предполага книгата на Броихан, не е ли възможно бъдещето да е предопределено?

— И следователно не бива да се намесваме в него, това ли искаш да кажеш? — предизвика я пилотът.

Тя сведе очи към чашата си.

— Може да си имаме работа с различни сценарии за бъдещето и тази книга да ни показва само един от тях — продължи Джейми. — Според физика Хю Евърет е възможно да съществуват безброй успоредни вселени. И много негови колеги са на мнение, че квантовата механика не противоречи на неговата теория за „многото светове…“ Колкото и невероятно да изглежда.

— Айнщайн обаче доказва, че времето е измерение, също като пространството — отново се включи в разговора Ема. — И някои физици твърдят, че ако времето наистина е четвърто измерение, миналото и бъдещето може би съществуват неизменно. Ние възприемаме времето линейно, секунда след секунда. Може би това е илюзия, някакво ограничение на човешката психика.

— Отличен аргумент — каза Камерън. — Психолозите са доказали, че човек трябва да достигне около седемгодишна възраст, за да има представа за време и пространство. Може би някой ден колективното съзнание на човечеството ще се развие до стадий, в който ще си спомня и миналото, и бъдещето.

— Я стига! — възкликна Катлийн. — Да не искаш да кажеш, че нашата представа за миналото и вярата ни в бъдещето са резултат от недоразвитото ни съзнание?

— Онзи монах, Броихан, може просто да е надзърнал за кратко в едно вечно съществуващо естествено състояние — поясни мисълта си Джейми. — Някакво изключително рядко, но природно явление, което му е позволило да възприеме времето в различен ред — бъдещето преди настоящето.

— Това вече звучи невероятно — заяви О’Брайън.

Камерън се усмихна.

— По-невероятно ли ти звучи, отколкото да откриеш точно описание на бъдещето?

— Едно на нула за теб — засмя се Том.

— Квантовата физика наистина звучи невероятно — съгласи се пилотът. — Според нейните теории е възможно съществуването на нещо, което физиците понякога наричат „квантова пяна“. Ако дадено напълно празно пространство — с други думи, абсолютен вакуум — бъде уголемено много милиарди пъти, ние ще видим истинска пяна състояща се от трилиони миниатюрни „червейни дупки“, свързващи различни вселени със собствено, затворено в тях време. Своеобразна квантова тръбна мрежа, в която всичко и всяко време — бъдеще и минало — е взаимносвързано.

О’Брайън поклати глава.

— И сериозни учени смятат всичко това за възможно, така ли?

Джейми кимна.

— Да. Преподаватели в Кеймбридж и Принстън.

— Предсказанията, които е записал монахът, може да са дар от нашето далечно бъдеще, донесен ни от пътешественик във времето.

Катлийн повдигна вежди.

— Дар ли, Ема… или проклятие?

Геоложката се усмихна.

— Това е въпросът, нали?

След дълго мълчание Том се обърна към Камерън и го потупа по рамото.

— Знаеш ли, ти си доста интересна личност за човек, който си изкарва прехраната, като бръмчи насам-натам с летяща лодка.

Всички избухнаха в смях и най-вече Джейми.

— Цитираш стихове — отбеляза Катлийн. — И знаеш латински.

— И подхвърляш концепции от теоретичната физика — прибави Ема. — Какво си завършил?

— Изобщо не съм следвал — отвърна пилотът. — Баща ми е… по-точно беше ненаситен читател и блестящ ум. В библиотеката му има стотици книги. Той ми преподаваше латински, като ми четеше Вергилий, Хораций и Цицерон. Освен това ме научи на малко келтски с помощта на староирландската поезия. Винаги се е интересувал от физика и предаде интереса си и на мен.

— Камерън се усмихна. — Самият аз нямам особени заслуги за тези неща. Ако не бях с въдица, ловджийска пушка или книга в ръка, татко ми се мръщеше, все едно съм някой мързеливец.

Катлийн опря брадичка на дланта си.

— Разкажи ми още за баща си.

— Преди да сме навлезли прекалено дълбоко в историята на рода Камерън, ще пожелая на всички ви лека нощ — заяви О’Брайън малко завалено и отмести стола си назад.

— Май и аз ще си лягам. — Ема се изправи. — Благодаря за храната за размисъл, Джейми.

Катлийн мълчеше. Искаше й се да си тръгнат и това я изпълваше с отвращение от себе си.

— Остани още малко — каза Камерън и потупа професора по рамото. — Ще си поръчаме…

Том се надигна от мястото си и се протегна.

— Достатъчно пих, приятелю. — Погледна Катлийн.

— Пък и трябва да пратя факс на доктор Меркъл и доктор Гъслър от Британския музей. Може да ни дадат идея какво да правим с този проклет кодекс.

Археоложката кимна.

Професорът прегърна Ема.

— Е, скъпа, какво ще кажеш да направим тази вечер още по-интересна?

— Не обещавай неща, които няма да можеш да изпълниш — засмя се тя.

Той също се засмя и двамата излязоха, като лекичко лъкатушеха.

— Страхотен човек, Кат — отбеляза Джейми, докато ги проследяваше с поглед. — А Ема е очарователна.

— Чудесни са. И са ми много добри приятели — отвърна Катлийн. — Хайде, разкажи ми за баща си. Явно е изключителна личност.

Сините очи на пилота помръкнаха, сякаш над тях преминаваше сянка.

— Татко вече не е много добре — тихо каза той. — През повечето време е на инвалидна количка. Сега за него се грижи едно момиче. — Камерън се усмихна топло. — Обаче беше невероятен човек. Едър, корав. Можеше да псува като каруцар и после веднага да ти рецитира Вергилий или Шекспир. През Втората световна война е пилотирал щурмови самолет „Тайфун“. Това пилотско яке е негово. Веднъж, скоро след десанта в Нормандия, летял над Фалезкия чувал и…

Катлийн го чуваше, ала думите му й звучаха далечно и приглушено, сякаш идваха иззад стените на нейните желания… и страхове.

— Искаш ли да опиташ нещо наистина специално. Кат? Надявам се да го имат тук.

Въпросът му я върна в действителността.

— Какво да опитам?

— Едно от най-фините уискита, които може да вкуси човек.

Тя се почувства като дете и игриво го ощипа по ръката.

— Поднесете ми това великолепно уиски, любезни господине.

— Жена тъкмо по вкуса ми! Веднага се връщам.

Усмивката й се стопи. Всъщност никога не се беше чувствала като дете… Дори като малка.

Огледа се. По тъмната дървена ламперия висяха акварели на яки шотландци, облечени в каретата на своите кланове. От другото помещение се носеше жизнерадостна шотландска музика, изпълнявана на цигулка и флейта. Всичко около нея сякаш нашепваше за отдавнашни дни — включително Джейми Камерън.

Пое си дъх и се замисли за мъжа си. Спомни си първата им среща, когато тя заля новата си рокля с вино, а Дейвид саможертвено потопи копринената си вратовръзка в собствената си чаша мерло. О, как се смяха тогава… Сега този спомен я изпълваше само с болка. Отдавна с него не се бяха смели така.

Вдигна поглед и видя, че Джейми се връща. Пламъците огряваха лицето му… И болката просто се стопи.