Ричард Чайлд
Ръката на пророка (44)

43.

— Васкес! — извика Деджагър по радиостанцията, докато тичаше. — Чуваш ли ме? Васкес!

— Васкес слуша, полковник.

— Паролата?

— Гарван.

— Криптирана връзка…

— Ясно, полковник.

— На територията на замъка са проникнали чужди лица! — каза родезиецът. — Пусни решетката, застани на пост на портата и чакай Мак. Той ще ме замества, докато сляза при вас. Бързо!

— А жената, която охранявам?

— Зарежи я тая шибана курва, индианецо! Бързо!

Деджагър превключи канала.

— Мак, чуваш ли ме?

— Мак слуша, полковник.

— Паролата?

— Гарван.

— Криптирана връзка.

— Слушам.

— Местоположение?

— Завивам на северозападния ъгъл.

— Върни се обратно! Имаме гости. Бенет е извън играта. Пипнали са го при западната стена. Иди при портата, там е Васкес, после върви в къщата и заключи навсякъде. Руснакът и Ханвърс ще останат при Главния. Ти също не се отделяй от него. Прати Борис на главния вход, а Ханвърс да заварди входа откъм кухнята. Можеш да разчиташ на Ханвърс. Ясно ли е?

— Тъй вярно, полковник.

— Шести, край на връзката.

Деджагър продължи да спринтира покрай зъберите на стената и междувременно се свърза с руснака.

— Докато дойде Мак, двамата с Ханвърс не се отделяйте от Главния и книгата. Ясно ли е?

— Бъдат на сигурно място в мечешка прегръдка на Борис, полковник.

Към средата на южната стена родезиецът забави ход, спря и приклекна на едно коляно, стиснал заредения си автомат. Осветената от прожекторите подковообразна ивица около замъка свършваше внезапно с безкрайната чернота зад скалите.

Той впери очи в мрака и тестисите му се свиха. Злокобното усещане го върна в Африка… Краят на гората, по-черна от нощта, на отсрещния бряг на река Шаше, където терористите от Революционната армия на народа на Зимбабве търпеливо чакаха да убият всичко, което мръдне…

Пъхна радиостанцията в джоба си и се приведе зад един каменен блок, който се подаваше от стената като стъпало. Разгъна приклада на калашника си, превключи предпазителя на автоматична стрелба с по три патрона и се прицели към западната, гледаща към морето страна на крепостта.

 

 

Кошмарът я събуди. Мъглите на съня се завихриха, разкъсаха се и отлетяха като валма дим… Нещо за Джейми и онази проклета книга… Бяха го ранили…

Тя разтърси глава, стана от леглото и нервно започна да крачи из стаята. Когато се обърна за поредната обиколка, забеляза на плочата върху камината кристална гарафа с тъмна течност. До нея имаше малка чаша за бренди.

Макар да се изкушаваше, Катлийн реши, че е по-добре умът й да остане бистър. Отиде до тежката врата, долепи ухо до нея и се заслуша. После, все още малко замаяна от съня, я отключи и я открехна. Очакваше да види часовой, но сумрачният коридор бе пуст.

Ориенталски килим покриваше пода на целия коридор. По стените висяха маслени портрети на мрачни шотландски кланови вождове. Малки електрически свещници хвърляха мъждукаща жълта светлина.

Като стъпваше тихо по дебелия килим, Катлийн предпазливо се насочи към другия край на коридора. На лицето й бавно разцъфтя усмивка, сякаш най-после е разбрала смисъла на някаква шега.

Бягство? Когато хеликоптерът кацаше сутринта, бе успяла да види, че замъкът се издига в самия край на скалите на западния бряг на Скай. Спомняше си, че забеляза дълъг проток, най-вероятно Лох Харпорт. Освен това бяха прелетели над уникалната заобленост на залива Талискър.

Не идваше за пръв път на острова и помнеше, че селцето Талискър не е много далече. С Дейвид бяха посетили старинната дестилационна фабрика в селото, където се произвеждаше характерното уиски с вкус на черен пипер.

Катлийн въздъхна. Бяха прекарали един чудесен ден.

Спря на площадката на каменното стълбище, което водеше към голямата зала, наостри уши, но чу само морския вятър, който стенеше из стария замък.

По дяволите, какво имаше за губене? Ала докато слизаше надолу, отговорът изведнъж изплува в съзнанието й, придружен от спомена за леденосините очи на Деджагър.

 

 

Тренкавел с всички сили опираше босите си крака в грапавия зид и плъзгаше рамото и гърба си нагоре по контрафорса. Без да обръща внимание на болката от забиващите се в плътта му остри ръбове, вдигна единия си крак, стъпи по-нагоре, изтегли тялото си и повтори упражнението.

После спря и погледна нагоре, за да види колко му остава — може би още около три метра. Пак се оттласна и пристъпи с надеждата, че ще намери опора в друга издатина или цепнатина.

Неравната каменна повърхност беше разкъсала ризата му и жестоко жулеше рамото и гърба му. По блоковете под него тъмнееше кървава диря. В очакване на битката и екстаза, който знаеше, че ще изпита, болката му избледня — оставаше само споменът за нея, като почти въображаема чувствителност на стар белег.

Вместо подарък за деветнайсетия му рожден ден баща му насила го записа в Чуждестранния легион, за да усъвършенства уменията си. След половин година той се озова във II чуждестранен парашутен полк, дислоциран в една от най-горещите дупки в Камерун край река Санага. Нападната от бунтовници, неговата част трябваше с бой да си пробие път… Не се беше чувствал толкова жив от смъртта на Елен…

Сега, вече само на метър под зъберите на стената, Раймон спря за миг, за да се съсредоточи и да си представи следващия си ход.

„Мисли като врага си. Погледни през мерника на противника. Превърни се в човека, който е готов на всичко, за да те убие“.

Бяха се досетили, че е убил часовия при западната стена, и очакваха атаката да започне оттам. Неколцина наемници щяха да пазят книгата. Други щяха да заемат позиции покрай тази стена.

Не можеше да виси така цяла вечност. Трябваше да хвърли зара.

Изтегли се до ръба на стената и надникна. Сетивата му регистрираха само туптенето на собственото му сърце, вятъра, студения камък на средновековната крепост и далечната болка.

Пое си дъх и се повдигна малко по-нагоре. Ръцете му затрепериха, когато се опита да прехвърли единия си крак през ръба.

Не успя.

Продължи да виси на ръце още няколко секунди и направи втори опит. Този път петата му стигна до ръба и французинът се претърколи върху стената.

Висеше, люлееше се или се катереше от… Струваше му се, че е изтекла цяла вечност. Изглеждаше му някак… по-реално да лежи на твърдата равна стена. Заразтрива изтръпналите си ръце и крака, после хвърли края на въжето долу на Камерън.

Вслушваше се внимателно, готов да реагира при най-малкия шум, но имаха късмет. Ниският парапет от вътрешната страна на стената осигуряваше известно прикритие откъм другите части на замъка.

Чу обувките на пилота да дращят по грапавата повърхност на стената. След малко чу и задъхано дишане и тиха ругатня. Накрая видя главата му и дулото на преметнатия на гърба му автомат на убития часови. Джейми бавно се прехвърли през ръба и останал без дъх, се тръшна до французина.

 

 

Касиди наблюдаваше едрия руснак, който спусна тежките кадифени завеси и продължи да се разхожда из библиотеката, като поглаждаше автомата си АКС-74У.

Седнал на един от кожените фотьойли при отсрещната стена, Ханвърс зареждаше пълнителя на пистолета си.

— Къде е Деджагър? — попита милиардерът.

Борис погледна бившия полицай, после отново се обърна към Касиди и отвърна, без да го поглежда в очите:

— Скоро дойде, господине.

Ханвърс кимна.

— Да, господин Касиди. Полковникът ще се присъедини към нас след малко.

Милиардерът скочи от стола и запрати две трети пълната си чаша уиски в камината. Стъклото се пръсна сред кълбо от пламъци. Той се завъртя кръгом и насочи показалец към огромния руски наемник.

— Искам обяснение. Хомяков! Веднага ми кажи какво става, по дяволите!

После се обърна към Ханвърс и изрита отоманката от пътя си.

— И двамата работите за мене, копелета нещастни! И ти, и Деджагър — всичките работите за мене!

Лейтенантът закима още по-енергично и вдървено се поизправи във фотьойла. Руснакът се изпъна и застана мирно, сякаш му четеше конско самият Сталин.

— Е? — като местеше поглед от единия към другия, попита Касиди. — Какво става, по дяволите?

— На територията на замъка е проникнало чуждо лице — призна Ханвърс. — Може и да са повече.

— Майтапиш ли се с мене, мамка му? — Погледът на милиардера се насочи към пророческата книга на масата. — Боже Господи! — Той се приближи до старинното писалище. — Все едно че с охраната ми се занимават някакви шибани комедианти! — Изтегли едно от чекмеджетата, извади стоманения си револвер с ръкохватка от слонова кост и бавно го измъкна от ръчно изработения кожен кобур.

— Господин Касиди, аз… — запелтечи Борис. — Полковникът може би няма да…

— Какво? — Касиди отвори барабана, за да се увери, че е пълен. — Не би искал шефът му да е въоръжен ли? — Рязко щракна барабана. — Колко жалко! За него!

 

 

Катлийн чу викове откъм библиотеката. Трябваше да е Касиди. Не можеше да разбере какво казва, но явно беше ядосан.

Изведнъж я стресна друг звук и когато вратата от отсрещната страна на голямата зала се отвори, тя вече се бе хвърлила зад мекия диван само мигове преди покрай нея да притичат двама от охранителите. След като те влязоха в библиотеката, реши да се възползва от шанса, изправи се и чу:

— Стой!

Катлийн се обърна и видя мъж, насочил автомат към нея. Не спря, а побягна.

Чу острия глас на Касиди:

— Зарежете кучката! Няма да стигне далече. Пазете книгата!

Катлийн дръпна резето, отвори тежката дъбова врата, изтича по каменните стъпала и изскочи на двора.

Изведнъж от сенките се появи тъмен силует. В краткия миг, в който го видя на светлината на замъка, тя позна в него пилота на хеликоптера. Изненадата, която в първия момент се изписа на лицето му, се смени със страх точно преди нейния юмрук — използвайки ускорението на тялото й — с всичка сила да се забие в носа му.

 

 

Като се прикриваше до парапета, Тренкавел пълзеше по корем на юг по западната стена. Стигна до купчина каменни блокове, извади пистолета си и бавно и предпазливо надникна над тях.

Камерън, който се движеше непосредствено зад него, го потупа по крака и прошепна:

— Къде отиваме, по дяволите?

— Сигурен съм, че онова, за което идваме, е в главната сграда. — И Раймон посочи на юг.

В центъра на двора се издигаше най-голямата постройка на територията на замъка. Въпреки че беше осветена отвсякъде, не се мяркаха никакви часови.

— Къде е охраната? — попита Джейми. — Мислех, че ще е фрашкано с главорези.

— Сигурно не са чак толкова много. Ако са само няколко, би трябвало да са при книгата. — Той се обърна към пилота. — Някакви идеи?

— Може да им предложим да се предадат.

— Виждаш ли онова стълбище? — Тренкавел посочи края на стената.

— Шегуваш ли се? Парапетът не стига чак дотам. Ще се виждаме отвсякъде.

Французинът кимна към автомата в ръцете на Камерън и попита:

— Можеш ли да стреляш с това?

— Да, по дяволите. — Пилотът потупа джоба на якето си. — Взех и два резервни пълнителя от наемника. Обаче това не…

— Трябва да стигна само до средата на стълбището. Оттам ще скоча и ще се скрия в сенките.

— Сянката не може да спре куршум, Раймон.

— Ти просто бъди готов да ме прикриваш. Ако наблюдават стената — а аз съм убеден, че я наблюдават, — ще открият огън още щом изскоча иззад парапета. Стреляй по посока на стрелбата.

Джейми кимна, разгъна телескопичния приклад на автомата „Колт Командо“, опря го върху камъните и вдигна очи към Тренкавел.

— Ей, Раймон, гледай да не те убият, нали?

— Не си го и помислям, mon ami. — Гърлото на французина се сви. — Не искам да сложа край на това прекрасно приятелство. — Протегна ръка и стисна рамото на Камерън.

Пилотът се напрегна и рязко се дръпна.

— Приятелство ли? — прошепна в мрака. — Аз знам какъв си.

Докато се взираше в суровото, наполовина скрито в сянката лице на Камерън, Тренкавел осъзна, че всякакви надежди за приятелство са само илюзии на едно самотно момче. Стисна дръжката на ножа си. Познатият заслепяващ гняв щеше да му мине за една-две секунди. Ала в този момент, в който цялото му същество се разкъсваше, му се искаше с един замах да пререже гърлото на Камерън.

— Още щом видиш проблясъците на изстрелите, открий огън по източника им — каза накрая с прегракнал от ярост глас.

Джейми само кимна.

Французинът запълзя към каменното стълбище на петнайсетина метра от тях. Парапетът свършваше след пет-шест крачки.

Когато стигна до края му, Тренкавел спря, пое си дъх и се втурна към стълбището.

В същия миг диагонално откъм южната стена заваляха куршуми. Гърленото тракане на оръжието звучеше като АК-47. След секунда Тренкавел чу по-високите откоси на автомата „Колт Командо“, с който стреляше Камерън.

От зида вдясно от Раймон се разхвърчаха късчета камък. Той залегна и измина последните няколко метра до стълбището пълзешком. После се претърколи от стената и се смъкна по каменните стъпала. Тежките 7,62 милиметрови куршуми, изстрелвани по 600 в минута, буквално раздробиха стената и стъпалата над главата му.

След това настъпи затишие — Джейми и наемникът явно презареждаха. Тренкавел използва тази възможност, светкавично се спусна по няколкото оставащи стъпала, хвърли се в мрака наляво, падна на земята с ловко претъркулване, скочи на крака и се затича към централната сграда.

Деджагър зареди нов пълнител в автомата си и изстреля един откос. Не знаеше дали е улучил мъжа, който се беше спуснал на двора. Гадното копеле се движеше прекалено бързо.

Той слезе по стъпалата на източната стена и тичешком прекоси вътрешния двор. В движение измъкна радиостанцията от джоба си.

— Мак! Чуваш ли ме?

— Мак слуша, полковник.

— Парола?

— Чакал.

— Един от тях успя да мине покрай мене, Мак и идва право към вас!

— Готови сме.

— Имай предвид, че е добър. Много е добър.

— Ще го чакаме.

Полковникът се изкачи по стъпалата до покрива на ловната хижа източно от главната постройка. Оттам виждаше почти целия ярко осветен двор. Въпреки че някои участъци оставаха в сянка, от тази позиция със сигурност щеше да забележи онзи тип.

Ето го! Тичаше през двора! Деджагър вдигна автомата си, прицели се… Показалецът му на спусъка се отпусна. Пфу! Беше жената. Е, тази курва можеше да върви по дяволите. В момента си имаше други проблеми.

Тренкавел приклекна зад една от по-малките сгради на север от централната. Виждаше главния вход, но трябваше да има и заден. Той погледна към високата постройка със зъбери отгоре. Оттам най-вероятно покриваха предната и задната страна на къщата.

Прецени разстоянието до целта си. Нямаше да успее — нито до главния, нито до задния вход. Ех, ако имаше радиовръзка с Камерън!

Отекнаха изстрели и дъждът от куршуми откъсна цели парчета от тухления комин зад главата на Деджагър.

— Мамка му! — изкрещя полковникът и се прикри зад зъберите. Второто копеле сигурно го беше видяло да се качва на покрива.

Последва нов откос. Деджагър вдигна автомата си и стреля в посоката, от която идваше огънят. После отново залегна и зачака отговора.

След няколко секунди се понадигна и каза сякаш на себе си:

— Е, такива са шансовете на войната.

И зареди нов пълнител в калашника.

Докато обстрелът между северната стена и покрива на сградата на юг продължаваше, Катлийн се криеше зад древния кладенец близо до центъра на вътрешния двор. Въпреки че не се целеха в нея, се радваше, че е успяла да си намери сигурно убежище.

В този момент зърна мъж, който тичаше ниско приведен към централната постройка. Нямаше представа какви са тези хора, но беше сигурна, че са дошли за книгата на монаха.

Е, можеха да вървят по дяволите, и те, и проклетият кодекс! Надигна се да побегне, но пред очите й се появи самодоволната физиономия на Касиди. Мисълта, че този звяр ще докопа с мръсните си ръце предсказанията на Броихан и ще има власт върху бъдещето на любимите й хора, я изпълни с неописуем страх.

Простата логика предполагаше, че ако някой се върне във времето и промени историята, ще се промени и собственото му време. Но какво щеше да се случи, ако някой променеше бъдещето? Тъканта на времето спокойно можеше да се окаже лесно податлива на разнищване. Навярно вселената наистина следваше посока, предопределена още от памтивека. Или пък се развиваше хаотично? Имаше ли значение? Нейните хора бяха изкопали тази проклета пущина, бяха я извадили на нищо неподозиращия бял свят. Книгата сама беше поставила своето откриване в краката на Катлийн.

Изведнъж тя усети, че съдбата на човечеството се стоварва върху плещите й. Пое си дъх и затича обратно към главната сграда. По един или друг начин трябваше да си върне бъдещето.

Тренкавел дотича до централната сграда, залегна зад дебелия каменен парапет и залази нагоре по стъпалата. Когато стигна до средата, отново се наложи да спре — от северната стена затрака поредната канонада, последвана от канонада от покрива на съседната постройка.

Биваше си го този Джейми Камерън. Биваше си го… Той преглътна, като си спомни реакцията на пилота към приятелския му жест. Но ако… ако някак си успееше да се добере до книгата и да спаси археоложката… Представи си как отвежда Катлийн при Камерън и получава топла прегръдка и от двамата. Виждаше усмивката на Джейми…

„О, я стига! Престани, за бога!“

Стисна зъби. Призля му от тези патетични мечти, които забулваха истината за безрадостното му съществувание!

Баща му имаше право: приятелството беше просто мехлем от мечти, с който слабите мажат нанесените си от самите тях рани.

Обзе го задушаващо усещане за унижение, което светкавично се превърна в леден гняв. Гняв към баща му. Гняв към Камерън. Дори към Елен, задето го бе изоставила в тази студена тундра, каквато представляваше животът.

Внезапно сякаш и последната клетка в тялото му избухна, потта по лицето му се смеси със сълзи и той прехапа устна, докато не усети в устата си вкус на кръв. Миналото му го разкъсваше, бъдеше му беше отказано. Не можеше да преглътне, едва си поемаше дъх. Вече не се чувстваше човек и знаеше, че ще се пръсне, ако не убие някого… Ако не убие някого веднага!

Скочи върху каменния парапет, изкатери се по стръмния наклон, хвърли се през витражния прозорец отдясно на вратата и се претърколи в голямата зала сред дъжд от стъкла.

Посрещна го тракане на автомат и в дъбовата врата зад него се заби дъжд от куршуми. После откосите начертаха линия от дупки на стената в търсене на по-податлива мишена. Тренкавел инстинктивно усети източника на стрелбата още преди очите му да го видят, метна се наляво и в движение насочи пистолета си напред, докато грамадният наемник завърташе дулото на оръжието си след него.

Руснакът закъсня. Куршумите с кух връх го улучиха в гърдите и корема и го запратиха в задно салто през един стол.

Раймон продължи напред и подмина трупа, без изобщо да обърне внимание на ужасните поражения, нанесени от 12,7 милиметровите куршуми.

В следващия миг някой откри огън от отсрещния край на залата и го принуди да залегне зад дървена масичка за сервиране със сребърна рамка. Той протегна пистолета си отгоре и изстреля останалите пет патрона към вратата, зад която се криеше противникът му.

Мощните куршуми пробиха тежкия дъб като че ли е картон. Чу се крясък и мъжът се свлече на пода.

Тренкавел присви очи и се вторачи в светлата пролука на притворената врата, зареди нов пълнител, вкара патрон в патронника и се затича натам, като се движеше на зигзаг. Хвърли се на мраморния под, плъзна се като бейзболист, мятащ се към хоума, изрита вратата и я отвори докрай.

Появата му в голямата библиотека беше посрещната с град от куршуми, идващи от дъното на помещението. Французинът моментално видя онова, на което го бяха научили през дългите години подготовка: над една прекатурена маса надничаха две лица, осветени от жълтите пламъци в камината.

Докато куршумите вдигаха осколки от пода около него, той се претърколи, прикри се зад трупа до вратата и изпразни половината пълнител по посока на изстрелите. Улучи единия си противник в лицето и онзи отхвърча назад, като изпусна автомата си. Вторият куршум на Раймон попадна в рамото на другия мъж и го завъртя така, че следващият пръсна темето му.

Тренкавел се изправи и се приближи до почти обезглавените охранители. Погледът му попадна върху пророческата книга, която лежеше на една маса наблизо.

— Хвърли оръжието.

Той бавно започна да се обръща.

— Казах да хвърлиш оръжието, по дяволите!

Французинът пусна пистолета, който изтрака силно на мраморния под, и все така бавно се обърна. Видя мъж с къса сива коса, насочил срещу него револвер.

— Вие трябва да сте Даниъл Касиди.

— А ти кой си, мама му стара?

Вдигнал ръце, Раймон кимна към кодекса.

— Колекционер.

— Свършено е с твоето колекциониране. Повтарям: кой си ти, дяволите да те вземат?!

Тренкавел се усмихна. Аматьорите приказваха прекалено много.

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо.

— Пак питам: как се казваш, мамка ти?!

— Дейвид Янус — без да престава да се усмихва, отвърна Раймон. — Защо се интересувате от тази книга?

— Явно не си я чел.

— Знам, че е пророческа книга и…

— И какво?

— И човек като вас сигурно знае как да превърне пророчествата в злато.

— Само отначало беше така — изсумтя Касиди.

— Значи просто обичате стари книги, така ли? — Тренкавел хвърли бърз поглед надясно, за да се увери, че е чисто. Представи си следващия си ход — действие, упражнявано хиляди пъти по време на тренировки.

— Не — продължи той, като преценяваше разстоянието. — Интересува ви само печалбата, като всеки друг алчен капиталист.

Касиди гордо изправи глава.

— Всъщност самият папа Инокентий ме натовари да му занеса тази дяволска книга. Вдругиден трябва лично да я предам на Светия отец.

Значи новият папа вече беше насъскал копоите си.

— Страдате от мания за величие, Касиди. За какъв папа говорите?!

— Ти пък какво знаеш, мамка ти? С негово светейшество сме отраснали заедно в ирландския квартал в Ню Йорк!

— Дяволът трябва да е изключителен майстор, за да сътвори две такива отрепки като вас.

— Запази остроумието си за ада, копеле гадно!

Тренкавел преброи крачките и се приготви.

— Папата и неговият палач. — Той поклати глава. — Почти нищо не се е променило от времето на кръстоносните походи, а?

— Стига приказки, Янус, или който и да си в действителност. — Пръстът на Касиди се напрегна на спусъка.

Раймон направи светкавично кълбо напред, застана на едно коляно и хвърли ножа си с убийствена точност.

Острието проби от край до край лакътя на милиардера и той изпусна револвера, олюля се назад и зяпна стърчащата от плътта му кама и бързо поаленяващия ръкав на кремавата си жилетка. Тренкавел се втурна към сивокосия мъж и завърши последната си крачка с ритник в слабините му. Въздухът рязко напусна дробовете на американеца и той се строполи на пода, като се гърчеше от болка.

Раймон се хвърли отгоре му, заби коляното си в гърдите му и изтръгна ножа от ръката му. Касиди изкрещя и в същия момент французинът опря острието в небцето му. За негово огромно удоволствие очите на милиардера изхвръкнаха от орбитите, докато той се давеше от стичащата се в гърлото му кръв.

— Значи папата чака да му занесеш книгата вдругиден, така ли? — попита Тренкавел.

Касиди кимна, доколкото му позволяваше врязалото се в небцето му острие.

— Къде? — Раймон измъкна ножа от устата му и го притисна под окото му.

Милиардерът трябваше да изплюе кръвта, за да може да отговори.

— В Париж. В… „Нотр Дам“. По време на екологичната конференция.

— Къде е Катлийн Филипс?

— Тя… тя избяга. Може да е някъде навън. Нямам представа!

— Au revoir, мосю Касиди. — Тренкавел вдигна ножа и се наслади на ужасения поглед на мъжа. И точно в този момент усети нечие присъствие или по-скоро празно пространство, очакващо нечие присъствие. С едно-единствено плавно движение се претърколи от тялото на Касиди, грабна оръжието си, скри се зад една маса и пъхна ножа в канията на глезена си.

Въпреки че вратата на библиотеката беше отворена, не виждаше никого. Нямаше значение. Знаеше, че са там и че скоро ще се появят.

Изтече поне половин минута, преди да чуе гърлен глас със специфичен акцент.

— Добре ли сте, господин Касиди?

— Не, Деджагър! Изобщо не съм добре, мамка му! — изхриптя милиардерът, като плюеше кръв. — Онова копеле ме намушка, по дяволите! Ти трябваше да ме охраняваш, а оня ме намушка!

— Успокойте се. Къде е тоя скапаняк?

— Зад масата до камината.

Последва напрегнато мълчание, което се проточи… три секунди… минута… Продължаваше да цари абсолютна тишина…

Тежката масичка за сервиране изхвърча през вратата с оглушителен трясък! Мъжът, който я буташе отзад, обсипвайки пътя си с автоматичен огън, блъсна импровизираната си стенобойна машина право към Тренкавел. Тази тактика изненада французина и той залегна на пода в мига, в който куршумите пръснаха прикритието му на трески. След като противникът му изпразни пълнителя си, Раймон вдигна пистолета си, но връхлитащата количка се вряза като танк в останките от масата и изби мощния „Дезърт Ийгъл“ от ръката му.

В момента, в който Тренкавел скочи на крака, мъжът го сграбчи за кръста и го повали в камината сред дъжд от искри. Едва когато се изтъркаляха в средата на библиотеката, французинът усети, че си е изгорил ръката.

Като събаряха маси и столове, всеки вкопчен в гърлото на другия, двамата неколкократно се блъснаха в книжните лавици покрай стените — томовете се посипаха по пода. Раймон хвана противника си за китката, извъртя се и се освободи от хватката му.

Сякаш по взаимно съгласие двамата се отдръпнаха един от друг, измъкнаха ножовете си и заеха стойка с оръжие, плътно притиснато към тялото в дясната ръка, и с вдигната в блок лява.

Леко приклекнали, започнаха да се обикалят. Кимнаха си. И двамата владееха до съвършенство изкуството на боя с нож и за тях този танц на смъртта беше също толкова важен елемент от ритуала, колкото и кръвта.