Ричард Чайлд
Ръката на пророка (53)

Епилог

Единствено шибащата прозореца на ресторанта суграшица нарушаваше тишината. Катлийн откъсна очи от пламтящия огън и погледна навън към старите дъбове, които се издигаха край каменната стена.

Викингите вярвали, спомни си тя, че чукът на Тор е направен от дъб, а според друидите в могъщите дъбови клони вибрирала енергията на боговете. Келтите смятали, че дъбът притежава способността да помага…

Вторачена в тъмните клони, Катлийн треперливо си пое дъх. Келтите смятали, че дъбът помага при безплодие.

Погледна чашата уиски, отмести я настрани и продължи да наблюдава люлеещите се от бурята клони. В следващия миг видя как вихърът понася към сивото небе последните листа, лъскави и черни от дъжда. Заприличаха й на ято гарвани.

Стана й студено. Тя доближи стола си към огъня и погледна Том, който седеше на масата срещу нея.

Тримата с Ема, която се беше качила в стаята си, бяха единствените гости в „Сейнтс Ландинг“. Последните преподаватели и студенти вече бяха напуснали Йона. Джон Майкълсън бе заминал за Единбургския университет, където щеше да чете публична лекция, но в края на седмицата щеше да се върне с неколцина свои докторанти и да организира опаковането на останалия им багаж.

От известно време двамата с Том мълчаливо седяха край камината, всеки потънал в собствените си мисли.

Накрая О’Брайън наруши тишината.

— Няма ли да го допиеш? — И посочи все още пълната й чаша. — „Макалан“, осемнайсет годишно. Реших, че това великолепно уиски е подходящо за деня, в който погребахме такъв прекрасен човек.

Том вдигна чашата си.

— За Джейми Камерън, човек на храбростта и духа! — Отпи голяма глътка и тресна чашата на масата. — Божествен нектар!

— За Джейми — почти прошепна тя, близна съвсем мъничко и тихо остави чашата си.

О’Брайън я погледна учудено.

— Да не си станала въздържателка след всичко това?

Катлийн сви рамене и отново се вторачи в прозореца.

— Кат, преди да откраднат кодекса на Броихан, аз преведох част от текста — каза той. — В цялата суматоха нямахме възможност да поговорим за това, но сега…

— Том, аз те излъгах за книгата. Тъй де, за това, че е изчезнала. — Катлийн посегна през масата и стисна ръката му. — С Джейми успяхме да я върнем.

О’Брайън като че ли изобщо не се изненада.

— Къде е сега?

— Долу в сейфа.

Той си отдръпна ръката, пресуши чашата си и се втренчи в огъня.

— Защо, Кат? Защо излъга най-добрия си приятел?

— Погледни ме. Том.

О’Брайън се обърна и впери очи в нея. На устните му играеше странна усмивка и той едва забележимо кимаше — явно веднага се беше досетил.

Тя се наведе напред.

— Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг. Знаеш го.

— Тогава защо ме излъга, по дяволите?

— Защото трябваше да направя нещо… нещо с книгата. Не бях сигурна, че ще се съгласиш с това, което смятах за нужно…

— Нали не се каниш да я унищожиш?

— Ех, да беше толкова лесно!

— Има ли нещо общо с онзи тип, който сутринта те пресрещна на кея? Кой е той, между другото?

— Лош човек — отвърна Катлийн. — Пратен от Ватикана. Струва ми се, че е от мафията. Можеш ли да повярваш?

— Мога, естествено — въздъхна Том. — Защото са ужасени от предсказанието за две хиляди петдесет и шеста. Ужасени и отчаяни.

— Предсказанието за Христос. Значи си го прочел.

— Това беше последният откъс, който успях да преведа, преди да ме ранят. Но да се върнем към онзи на кея. Къде е сега той?

— Реши да поплува.

О’Брайън се поизправи на стола си.

— Блъснала си го във водата?!

Катлийн сви рамене.

— Нещо такова.

Тя пак погледна през прозореца. Щеше да помоли баща си да я свърже с кардинал Фицсимънс, бостънския архиепископ. Бяха стари приятели и чрез него Катлийн щеше да установи пряка връзка с Ватикана. Щеше да съобщи на папата онова, което се беше опитала да каже на сицилианеца. Ако понтификът научеше какви мерки е взела, за да се защити, и го чуеше лично от нея, Църквата със сигурност щеше да я остави на мира. Имаха ли друг избор?

— Джейми беше прав — без да откъсва очи от дъбовете, продължи Катлийн. — Тази книга може би наистина е нашият билет…

— За едно безопасно бъдеще ли?

— Да — промълви тя. — За едно безопасно бъдеще. — След като известно време продължи да се взира в люшканите от бурята грамадни дървета, археоложката отново се обърна към своя приятел. — Не си чел последното предсказание на Броихан, нали?

— Не, само до две хиляди петдесет и шеста.

— Аз го прочетох — каза тя и долови умора… а може би и страх в собствения си глас.

— И? Какво гласи то?

Катлийн се наведе към него и каза тихо:

— Това неслучайно е последното предсказание на Броихан.

— Заради викингите, нали? Те са ги нападнали и…

Катлийн поклати глава.

О’Брайън пребледня.

— Тогава?

Катлийн бръкна в чантата си и извади малък бележник.

— Това е преводът ми. Искаш ли да го чуеш?

Том й вдигна показалец, за да почака. Допи нейното уиски и подвикна на сервитьорката:

— Още два макалана, ако обичате.

Катлийн го докосна по ръката.

— Аз не искам повече, Том.

— Изобщо не поръчвам за теб. — О’Брайън отново се обърна към сервитьорката. — И нека са големи, скъпа. Имам чувството, че ми предстои да чуя нещо апокалиптично.

Катлийн кимна.

— Нямаш си представа колко си прав.

Сервитьорката донесе двете чаши и Том изпи първата на екс. После погледна приятелката си и каза:

— Добре, готов съм. Давай.

Катлийн извъртя бележника към светлината на огъня и дълбоко си пое дъх.

— „Хиляда триста осемдесет и едно лета, след като перото на тоз монах пергамента докосва, през месеца, когато се агнят овцете, не ще проговори веч устата човешка. Ще помръкнат очите ни и жива душа не ще остане. Ще загине нашият свят от съзвездието, що някой ден Колъмкиле ще назоват, Ноев гълъб. Ще падне крилото му, голямо колкото северния остров, що е три хиляди и седемстотин хайда голям, огнен ужас смъртен удар ще нанесе на аварската земя в планината, где река Алута извира, и няма веч слово човешко да се чуе, ни глад, ни война да ни мори, понеже не ще има веч люде. През дверите небесни Пастирът и паството Негово трябва да минат и ще посрещне всички Бог, каквато и вяра те да изповядват“.

Затвори бележника и го пъхна в чантата си. В пустия ресторант се чуваше само съскането на горящия торф и воят на вятъра навън.

Накрая Том наруши мълчанието.

— Астероид?…

— Може би комета.

— Северен остров, голям три хиляди и седемстотин хайда?

Катлийн посочи старинната карта на Шотландия, която висеше над камината.

— Той говори за Скай. Вторият по големина остров в Хебридите. Староанглийската мярка за площ хайде четиристотин осемдесет и пет декара. Площта на Скай е хиляда осемстотин и тринайсет квадратни километра. Получава се същата цифра, каквато дава Броихан — три хиляди и седемстотин. Трябва да е Скай.

— Скай е дълъг над деветдесет и пет километра! — О’Брайън се облещи. — И на места е широк трийсет.

— Според мен това със сигурност може да се определи като унищожителна катастрофа. — Катлийн се отпусна назад и скръсти ръце. — Ти как смяташ?

Том избърса челото си с ръка.

— Господи, това небесно тяло трябва да е осем пъти по-голямо от астероида, който е унищожил динозаврите.

Катлийн само въздъхна и се загледа в огъня.

— А „месецът, когато се агнят овцете“? — попита той. — Февруари ли е?

— Да. Келтите наричали този празник Имболк.

— А съзвездието Колъмкиле? Староирландското име на Колумба, нали?

— Странно, монах, който е живял в манастира на свети Колумба, предсказва, че астероид от небесния район, носещ името на светеца, съзвездието Гълъб, ще унищожи земята. — Катлийн поклати глава. — Направо не е за вярване.

— Аварската земя трябва да е Източна Европа, нали така? — попита О’Брайън. — А река Алута?

— Съвременното й име е Олт и тече през Румъния — без да откъсва очи от танцуващите около разжарените късове торф пламъци, отвърна археоложката. Обърна се и го погледна. — Бъдещата Кота нула.

— Ами ако монахът е написал само какво би могло да се случи? — Том се вторачи в камината. Изглеждаше наистина уплашен. — Или Броихан всъщност е виждал неизбежното бъдеще? — попита напрегнато. — И съдбата ни наистина е описана точно в тази проклета книга? Нали всички предсказания от осемстотин и шеста година насам са верни!

Катлийн се усмихна.

— Но кодексът е лежал под земята през цялото това време, Том. Сега излезе на бял свят и не забелязах никъде в него да пише да не го използваме. Ако ми позволиш да перифразирам Чарлз Дикенс, сигурно „пътищата човешки подсказват какъв може да им бъде краят“^[1], но ако тези пътища се отклонят от… — тя почука по масата, — ще се промени и самият край.

— Да се надяваме — въздъхна О’Брайън и отпи голяма глътка от втората чаша уиски. — Е, какви са плановете ти?

— Утре отлитам за Лондон и ще занеса кодекса в американското посолство. Вече разговарях с посланика и го помолих да се свърже с британския външен министър. Ще се срещна с тях там. Правителствата ни може да направят нещо… да започнат някаква подготовка. Ще знаят какво ни очаква и горе-долу къде ще се случи, имат сто осемдесет и две години…

— Денят на Страшния съд?

Спогледаха се за миг, после Том допи уискито.

— Според теб ще повярват ли, че някакъв монах през девети век наистина е описал точно какво ще се случи в бъдещето? — попита О’Брайън след малко.

— Ще им занеса всичките ни потвърждения и доказателства. Като се имат предвид някои предсказания, например това, че тъкмо ние ще открием книгата… А и предречените от Броихан съвсем скорошни събития… — Катлийн си помисли за смъртта на папа Инокентий идния януари. — Постепенно ще повярват, Томи. Ние също накрая се убедихме.

И двамата потънаха в собствените си мисли. Бяха толкова близки, че последвалото мълчание изобщо не беше неловко.

След няколко минути Катлийн се наведе напред и хвана приятеля си за ръката.

— Извинявай, че те излъгах за изчезването на книгата. Беше ме страх, че няма да се съгласиш да я предам на американското и британското правителство. Просто още не бях готова… преди погребението на Джейми. Прощаваш ли ми?

— Разбира се. И приемам твоето решение. По дяволите, ти нямаш друг избор. Не можеш да носиш съдбата на света в себе си, за бога!

Тя поклати глава.

— Аз не… Не! Няма да повярвам, че краят на света е предопределен. Да приемем, че произходът на тази книга наистина е божествен. Защо тогава ни беше позволено да я открием, ако всичко е безнадеждно? — Потупа го по ръката. — Не се бой, Томи. Бъдещето е такова, каквото го направим ние.

— В момента не ме вълнува бъдещето. — О’Брайън стисна ръката й. — Повече се безпокоя за теб.

— Защо да се…

— Катлийн Филипс да не докосне осемнайсет годишен макалан?!

Тя не знаеше какво да отговори. Навярно трябваше да му каже, че просто не й се пие, но…

А може би трябваше просто да признае на своя най-скъп приятел…

— Томи, струва ми се, че… Не, убедена съм, че съм бременна.

Той отскочи назад като ударен с юмрук.

— Не казвай на никого, Том. Даже на Ема. Засега.

О’Брайън отвори уста, затвори я и поклати глава. Изтекоха няколко секунди, докато си върне дар слово.

— Но… но нали с Дейвид не можехте…

— Не е от Дейвид, Томи.

Той я изгледа така, като че ли се е побъркала. После попита:

— От Джейми ли е?

Катлийн кимна, измъкна ръката си от неговата и сведе очи.

— Боже мой, Кат, минали са само… Няма как да си сигурна.

— Не мога да го обясня, Том, но го усещам. Просто знам. Пък и нека си го признаем, ти всъщност не си специалист по тези въпроси.

— Кога… Тъй де…

— Бяхме заедно само веднъж. — По бузите й потекоха сълзи. — Но ми се струваше, че сме заедно от памтивека. В онзи прекрасен миг… почувствах… усетих… Обаче си помислих, че съм си въобразила. Нали знаеш, винаги съм мечтала да… — Тя избърса очите си с носната си кърпичка. — Не бях сигурна до погребението на Джейми. Но когато го спуснаха в земята и гайдарят засвири „Целувка нежна“ на Робърт Бърнс, изведнъж осъзнах, че ще имам син от него. Колкото и шантаво да ти звучи, просто го знам.

— Кат, това може да е просто реакция след смъртта на Джейми. Емоционална…

— По дяволите, Том! Никога през живота си не съм била по-сигурна в нещо!

— Добре, Кат, добре. Господи. — О’Брайън се усмихна и нежно избърса сълзата от бузата й. — Ами Дейвид?

Тя впери очи в огъня и прошепна:

— Още го обичам.

— Разбира се, че го обичаш.

Катлийн отново се обърна към своя най-добър приятел.

— Но… но сърцето ми се къса за Джейми. — Тя се опита да преглътне сълзите си. — И нося неговото дете. Боже мой, какво ще правя, Томи? — Скри лицето си в шепи и се разрида. — Обичам Дейвид заради онова, което е било помежду ни. А Джейми… заради онова, което можехме да имаме.

— Трябва ли да угасиш една светлина, за да запалиш друга?

— Моля? — Катлийн го погледна и избърса сълзите си с ръкав, после пак посегна към кърпичката си. — Какво искаше да кажеш?

— Трябва ли да престанеш да обичаш Дейвид, защото обичаш Джейми?

— Не… аз…

— Може би сега ще видиш Катлийн Филипс малко по-ясно на тази двойна светлина. — Том я погледна в очите. — Винаги ще обичаш Джейми. Приеми това и го носи в себе си в бъдещето.

— Катлийн, веднъж ти ми каза, че си готова да се откажеш от всичките си научни степени, от абсолютно всичко, за да станеш майка. — Той се усмихна широко. — Е, миличка, сега е твоят шанс.

— А Дейвид?

— Не знам. Но ти често си ми повтаряла, че Дейвид много иска дете. По дяволите, та нали той настояваше да осиновите!

— Само че това ще е синът на Джейми. Как би могъл да обича…

О’Брайън сви рамене.

— Нямам представа. Обаче бебето ще има едно предимство.

— Какво?

— Баща му е спасил живота на Дейвид. Това означава нещо. Дай шанс на Дейвид, Кат. Той е чудесен човек.

Тя кимна и сведе очи.

О’Брайън подхвана брадичката й и повдигна лицето й. Погледите им отново се срещнаха.

— И не забравяй, че детето ще има още едно голямо предимство, за да спечели сърцето на Дейвид.

— Какво?

— Ще е наполовина твое.

Катлийн се усмихна и кимна.

— Ще ми се тази книга да предсказваше как ще завърши всичко това.

Том се засмя.

— Ще ти се, естествено.

Тя се изправи, избърса сълзите си с носната кърпичка и я прибра в джоба на жилетката си.

— По-късно пак ще ми потрябва. — Усмихна се през сълзи. — Искаш ли да ти помогна с количката до стълбището?

— Не — категорично поклати глава О’Брайън. — След всичко, което ми изтресе тази вечер… Унищожаващи света астероиди, бебета, тайнството на майчинството… Ще ударя още едно уиски. Или още две. После ще почакам своята прекрасна Ема. — Ухили се. — Която ще благодари на Господ, че може да прибере любимия си пияндурник с инвалидна количка.

Катлийн поклати глава и се усмихна. После се наведе и го целуна по бузата.

— Ти си побъркан, Томи. Какво щях да правя без теб?!

Той махна на бармана, след това вдигна поглед към нея и се ухили още по-широко.

— Цял съм твой, малката.

Катлийн се разсмя и това я накара да се почувства по-добре.

— Ще се видим на вечеря — каза тя. — Сега обаче трябва да направя нещо, което не съм правила от много отдавна. Ще отида до манастира и ще се помоля.

— За бъдещето на света ли?

Археоложката кимна и сложи длан върху корема си.

— И за нашето.

Том я изгледа над очилата си.

— А после?

— После ще се разходя по склоновете на Дун И.

— Но бурята се…

— Всичко ще е наред. — Катлийн с усилие преглътна.

— Няма да съм сама.

Този път със сълзи се напълниха очите на приятеля й.

— Да, няма да си сама.

Барманът донесе уискито и се върна на бара.

— А сега се махай и ме остави да се натряскам на спокойствие — каза О’Брайън.

Тя си облече дъждобрана и тръгна към изхода, но спря и погледна през прозореца. Валеше по-силно и вятърът се усилваше. Катлийн си сложи шотландската барета, уви шала с карето на Камерън на шията си и отвори вратата.

Нахлулият леден океански вихър я отблъсна, но археоложката закопча най-горното копче на дъждобрана и енергично излезе навън.

Докато вървеше през полето към манастира, се вторачи в извисяващия се в далечината Дун И. Над хълма се кълбяха буреносни облаци, дъждът безмилостно брулеше ниските убито сребристи храсталаци. Морето в залива вдигаше тъмнозелени вълни, които се разбиваха в скалистия бряг на Йона с мощни гейзери бяла пяна.

Катлийн пое в гърдите си студения солен въздух и се усмихна.

— Такъв ден щеше да се хареса на баща ти. — Стичащите се от очите й сълзи опариха бузите й. — Сега от него ми остана само ти. — Вятърът поде шепота й. — Обичах го с цялото си сърце. А той ме обичаше толкова много, че ми подари теб.

Стигна до върха на стръмния хълм и погледна към мрачните скали на Рос ъв Мъл на отсрещния бряг на залива. После се обърна и отправи очи към Северния Атлантик, чиито сиви води се сливаха с мъглите и буреносните облаци в далечината. Накрая се втренчи в развалините на манастира и параклиса „Сейнт Годрик“ в подножието на склона.

Сега разбираше какво е имал предвид Джейми в последните им мигове заедно, когато каза, че животът и любовта не са подвластни на времето и винаги се завръщат.

„И тогава…“

Катлийн видя искрящите му сини очи и веселата му усмивка.

„… пак ще ме зърваш.“

И това бъдеще наистина щеше да е прекрасно.