Ричард Чайлд
Ръката на пророка (28)

27.

Надуваемата лодка беше толкова малка, а скалите — толкова огромни, че все едно гребяха в каньони. В мига, в който каменният бряг на Лох на Кийл задраска по дъното, Джейми и Катлийн изскочиха от лодката и я изтеглиха от водата.

— Виждаш ли, не беше чак толкова зле. — Камерън завърза въжето за един голям камък. — А ти се държеше така, като че ли всеки момент ще потънем.

— Нима? — Тя погледна навъсено лодката, която подскачаше при всеки повей на вятъра. — Тогава сигурно ще ми обясниш защо целият ми задник е мокър.

Джейми избухна в смях и се заизкачва по брега.

— „Я изнеси гърненце с вино, мозъка да орося и кажа нещо правилно“^[1] — подметна през рамо той.

Сега пък цитираше Аристофан…, Катлийн поклати глава и го последва по стръмния склон.

— Ето го. — Джейми посочи скалите.

На десетина метра под тях Катлийн видя мъжа, когото бяха преследвали в предутринния мрак.

С периферното си зрение забеляза, че Камерън вади нещо и протяга ръка напред.

— Какво е това?

— Ами, казва се пищов.

— По дяволите, Джейми, искам да кажа…

— Беше на баща ми. Държа го в набора за оцеляване в хидроплана. — Той ловко го завъртя на показалеца си като каубой. — „Уебли“ номер едно, шести модел. Калибър нула цяло четиристотин петдесет и пет. — Въздъхна и малко тъжно прибави: — Татко си го носел като пилот на щурмови самолети „Тайфун“ през Втората световна.

Примигна, за миг се извърна към залива, после отново я погледна и се усмихна.

— Какво ще кажеш да вземем тази твоя книга? — Стисна я за рамото. — Ти стой лук, ей сега се връщам.

После бавно се приближи към проснатия неподвижно мъж, без да го изпуска от прицел, клекна до него и взе пластмасовата кутия. И изведнъж извика:

— Не е мъртъв, Кат! — Заотстъпва заднешком. — Поне… засега.

— Джейми! — извика Катлийн. — Какво правиш?

— Не можем да се свържем по радиостанцията и нямаме въже да го вържем. И даже да имахме, той сигурно ще избяга.

— Ние не сме палачи, за бога! Той е пострадал. Когато се приберем, просто ще се обадим в полицията и ще им обясним къде е.

Като все така държеше мъжа на мушка. Камерън остана на мястото си сякаш цяла вечност. Накрая се върна при Катлийн, даде й кутията и каза:

— Да се махаме оттук.

Тръгнаха към лодката, като час по час се озъртаха назад. Когато стигнаха до брега, Катлийн остави кутията на земята и се вторачи в нея.

— Ами ако това е обядът му? — подхвърли Камерън. — Ако вътре има сандвич с шунка…

Катлийн отключи кутията и бавно я отвори. Невредимата книга изглеждаше още по-красива, отколкото си я спомняше. На сребристата утринна светлина почернялата от вековете кожена подвързия блестеше като оникс. Златото лъщеше, белите тюленови зъби и късовете лилав аметист искряха. Кодексът сякаш пулсираше от вътрешна енергия.

Тътен на гръмотевица я накара да погледне на запад, където зловещи черни облаци предвещаваха приближаващата се буря. На изток се пукваше алена зора и небето сякаш беше разцепено наполовина.

— По дяволите — също вторачен в буреносните облаци, изруга Джейми. — Трябва да побързаме.

Катлийн погледна към хидроплана и видя, че вълните опъват котвеното въже. Бяха тъмносиви, с бели гребени, и бясно се разбиваха в носа му. Тя преглътна и погледна абсурдно миниатюрната надуваема лодка, която подскачаше на въжето си като жълт вимпел.

— Джейми, мисля, че не бива да рискуваме…

— Нямаме избор. — Пилотът развърза лодката.

— Аз пък имам избор. — Тя опря юмруци на кръста си. — И избирам да не се удавя.

— Няма да оставя хидроплана си там в такова време! — Камерън посочи притъмнелия брулен от вихъра залив. — Котвата му няма да издържи.

— Какво предлагаш?

— Предлагам… — Той се почеса по главата и се загледа в самолета, после отново се обърна към нея. — Какво ще кажеш ти да гребеш с лодката и да ме теглиш на буксир? Така…

— Да не си луд?! — язвително се изсмя Катлийн. — Температурата на водата едва ли е много над нулата. А ти ще…

— Добре, доктор Филипс, тогава просветете невежите със своята гениална прозорливост.

Тя му се намръщи и Джейми й отговори по същия начин. Накрая Катлийн вдигна ръка.

— Виж, мога да издрапам до онова селце ей там. — И посочи. — Не си спомням името му, но едва ли е много далече.

— Грулайн ли?

— Точно така. Наблизо е, нали?

— Пет-шест километра, не повече. Обаче пътят е тежък.

— Уговорихме се. Ще отида до Грулайн и ще те чакам… Къде ще се срещнем?

— Иди в Тобърмори. Имаш ли пари?

Тя потупа портфейла в джоба на якето си и кимна.

— Добре. В Грулайн има само една бакалничка и няколко къщи. Почукай на коя да е врата. Кажи им, че трябва да стигнеш до Тобърмори, че е спешно и че ще им платиш не само горивото, но и труда.

Катлийн се намръщи. Мразеше да иска услуги, да не говорим да се пазари.

— Те са шотландци, Кат. Единственият проблем, който може да възникне, е да ги накараш да ти вземат парите. Намръщеният стиснат шотландец е мит. Помоли ги да те закарат в къщата на баща ми на Камерън Лейн номер едно. В северния край на града, край пътя за Руба Нан Гол.

— Нарекли са на твое име улица?!

— Моят клан живее в тая къща над сто и петдесет години, още преди да е имало каквато и да е улица.

Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

— Хайде, върви. Бурята се приближава бързо.

Джейми я погали по лицето и затегли лодката към водата. После изведнъж се завъртя, върна се при нея и стъпи върху малката надуваема лодка, за да не я отвее вятърът.

Преди Катлийн да успее да реагира, пилотът я притегли към себе си. Тя усети дъха му върху лицето си, толкова топъл в утринния студ, че можеше да се унесе в ръцете му.

Джейми хвана брадичката й, повдигна лицето й към своето, наведе се и я целуна по устните. Отначало съвсем лека, целувката постепенно ставаше все по-дълбока. Накрая той се отдръпна и се вгледа в очите й. После примига, все едно се събуждаше от сън, усмихна се и посочи оранжевата кутия.

— Да я взема ли?

Катлийн погледна бурния залив и потрепери.

— Ще е по-сигурно да е с мен…

— Обаче мене можеш да прежалиш, а?

— Не! — възкликна тя и обхвана лицето му в дланите си. — Изобщо не е смешно!

Камерън се засмя и отметна кичур коса зад ухото й.

— Това ще те топли — каза археоложката, свали шала си и го преметна през врата му.

Той замъкна лодката до морето, обърна се и усмихнато прехвърли края на шала й през рамото си.

— Довиждане, прекрасна госпожо.

Катлийн се засмя.

— Ти си безнадежден романтик.

Лицето му стана сериозно.

— Обнадежден романтик, Кат… обнадежден романтик.

Качи се в лодката и започна да гребе. Вълните на няколко пъти за малко да го преобърнат.

Двамата заедно нямаше да успеят, помисли си тя. Щяха да се удавят още край брега.

Археоложката продължи да го наблюдава, докато Камерън стигна до любимия си хидроплан. Катлийн му махна с ръка и когато той й отговори, се усмихна и отново му махна.

После въздъхна и се закатери по сипея над плажа. Въпреки стръмния склон бързо се изкачи на върха на трийсет метровата скала. Там спря да си поеме дъх, погледна надолу и видя, че Джейми обръща хидроплана срещу вятъра. Двигателите зареваха и машината започна да набира скорост. След миг под кила се появи пролука, която бързо се разшири, и самолетът се издигна в бурното небе.

Катлийн за пръв път в живота си усещаше, че е завладяна от нещо по-силно от нея. Погледна към небето и запримигва, за да прогони сълзите си. Буреносните облаци се приближаваха с невероятна скорост. Археоложката избърса мокрите си бузи с ръкава на якето си и впери очи в хидроплана на Джейми, който лениво зави на изток и изчезна в сивата светлина на бурното шотландско утро.

— Проклет да си, Джейми Камерън — прошепна Катлийн и леденият вятър отнесе думите й. — Най-малко ми трябваше да изникнеш в живота ми тъкмо сега…

Сведе поглед към провесената на рамото й кутия, в която на сигурно място лежеше древната книга. Безценният кодекс вече не й се струваше особено важен.

Погледна към бързо приближаващата се буря и енергично закрачи на изток. Надяваше се, че преходът до Грулайн няма да отнеме много време. Когато стигна до билото на поредния хълм, спря и се заслуша. След няколко секунди сви рамене и продължи. Едва направи пет крачки и отново спря.

Хидропланът? Напрегна слух. Не… По-скоро… по-скоро звучеше като хеликоптер.

— Очертава се силна буря, полковник. — Ханвърс посочи на запад.

Деджагър включи микрофона си и попита пилота:

— Можем ли да летим в такова време?

Внезапна турбуленция разтърси хеликоптера и накъса отговора на пилота.

— Свръзката ни… в Оубън съобщава, че… бушува страшен ураган. Ако стане… ако стане прекалено опасно, ще кацна в… в някой от ония защитени долове.

— Ясно — отвърна Деджагър, изключи микрофона и огледа хората си. Изглеждаха така все едно всеки ден летят в такова време.

Отново насочи вниманието си надолу към полуостров Ардменах. Вече беше достатъчно светло и нямаше нужда от бинокъл за нощно виждане. От друга страна, тази проклета буря щеше да намали видимостта дори ако останеха във въздуха.

Когато вертолетът полетя над Лох на Кийл, той потупа пилота, описа въртеливо движение с показалец и посочи с палец назад. Пилотът кимна, зави наляво и продължи покрай брега на залива.

— Полковник? — Един от наемниците, Васкес, наполовина семинол, наполовина кубинец, посочи на югозапад. — Там се вижда нещо. Ниско долу.

Деджагър насочи бинокъла си натам и на три-четири метра от брега, точно под повърхността, забеляза спаднал зодиак. А освен него… Да, въпреки бурното море определено виждаше нещо.

Той включи микрофона.

— Върни обратно.

Хеликоптерът рязко зави и полетя по обратния път над водата. Деджагър отново включи микрофона.

— По-бавно, по дяволите! Тук! Спри!

Под увисналата във въздуха машина, на десетина метра дълбочина в бистрите води на залива, се мержелееше бял силует. Полковникът присви очи. Ако се съдеше по големината и аеродинамичната форма, трябваше да е яхта.

Той поглади с палец дръжката на прибраната си в кобура „Берета“ 92. Преди малко потънал зодиак, а сега и яхта?

Натисна бутона на микрофона.

— Дай два километра на изток покрай брега на залива. После се върни обратно. Бавно.

Вертолетът стигна до брега и се понесе на изток.

Скалистият бряг на Ардменах се заплъзга под тях, после пилотът обърна и продължи на запад.

Бурята, която вече и без това ги подмяташе, бързо се усилваше. Грохотът на гръмотевиците заглушаваше насечения вой на роторите и двата двигателя по 912 конски сили. Полковникът си погледна часовника. 7:20. Копелето или се бе удавило, или беше излязло на сушата.

Той пак включи микрофона.

— Насочи се навътре към полуострова. Използвай за отправна точка потъналия зодиак. Спусни се на петдесет метра височина и лети като пълзяща змия. Ясно?

— Като… пълзяща змия ли, господин полковник? — не го разбра пилотът.

Деджагър яростно натисна бутона.

— Бавно бе, малоумник такъв! Бавно! Ясно ли е?

— Тъй вярно, господин полковник.

Вертолетът се завъртя към брега, за миг увисна над потъналата надуваема лодка и полетя над Ардменах с не повече от десет километра в час.

Въпреки грохота на бурята Тренкавел чу далечния вой на вертолетни ротори, сечащи влажния въздух. Скоро вятърът отнесе звука. Той предпазливо се показа от дерето, насочил напред автомата „Бушмастър“, който беше взел от разбития мостик на „Жералда“.

Погледна през оптичния мерник и настрои увеличението на десет пъти. Забеляза я на около шестстотин метра — катереше се по една скала. Въпреки дъжда ясно виждаше преметнатата на рамото й оранжева кутия с книгата — с неговата книга.

Жената оставяше следи, които можеше да открие и слепец. Без проблем щеше да я залови, преди да е стигнала до селото. Само че го болеше главата. Трябваше да си почине, та макар и само за няколко минути.

Вятърът промени посоката си и Тренкавел отново чу хеликоптера. Също като преди, звукът бързо отслабна и заглъхна. Ако бяха от полицията и я пресрещнеха, той щеше да изгуби този рунд. Щеше да се наложи да чака нов шанс.

Опря гръб на една обрасла с мъх скала и затвори очи. Жената и нейният приятел си бяха помислили, че е в безсъзнание. Глупаци. Той видя пилота да отлита с хидроплана. Жената тръгна пеш за Грулайн, единствената логична възможност.

След отлитането на хидроплана стигна със зодиака до излязлата на сушата „Жералда“. Стомахът му се сви, когато си спомни кървавите дири по палубата. Гилзите… и… и… зъбите на Каосен, пръснати по килима на мостика като окървавени перли. Неговият най-добър приятел, който му беше почти като баща, го нямаше… освен зъбите му.

Тренкавел отново погледна през мерника и я видя да се изкачва по сравнително стръмния склон с уверена, премерена крачка.

Трябваше да побърза, помисли си той и пристегна ремъка на презраменния си кобур. Пистолетът тежеше повече от предишния „Файв-севън“, който беше изгубил в залива. Сега носеше оръжието на Каосен, 12,7 милиметров „Дезърт Ийгъл“, най-мощния автоматичен пистолет на света.

Беше подарил това забележително оръжие на любимия си прислужник преди година. Усмихна се, като си спомни как туарегът вдигна големия лъскав пистолет над главата си като свята реликва. В съзнанието му се разнесе дрезгавият глас на стария пустинен воин: „Моите туарегски братя от Танезруфт^[2] никога не са виждали такова оръжие, саид. Оръжие, което издава грохот като самия Аллах…“

Тренкавел въздъхна и докосна раната на скалпа си, получена при удара на лодката в скалата. Продължаваше малко да кърви и той потрепери, докато нахлузваше черната плетена шапка.

На яхтата беше успял да смени мокрия си костюм с камуфлажно облекло и бойна екипировка за студено време и да вземе раница с най-необходимото за оцеляване в тежки условия. Преди да напусне „Жералда“, отвори люковете и я потопи.

По-късно щеше да мисли как да се върне във Франция. След като вземеше книгата. След като убиеше жената.