Ричард Чайлд
Ръката на пророка (37)

36.

— Виждам замъка, индианецо — съобщи Деджагър по радиостанцията. — Ще дойдем над езерото. Не ги оставяй да надигнат глава. Стреляш и пак се преместваш.

Потупа пилота и посочи с показалец надолу.

Пилотът обърна хеликоптера и се спусна на няколко метра над водата, после полетя към замъка, като вдигаше фонтани от бели пръски след себе си. Когато наближиха древната крепост, полковникът се обърна назад към Маккензи.

— Когато кацнем, мини надясно и привлечи вниманието им. Аз ще се придвижа наляво и ще хвърля куката.

Тренкавел зареди нов пълнител и вкара патрон в патронника. Вертолетът се приближи, кацна и после пак излетя. „Ще се опита да пресрещне археоложката и гаджето й“, помисли си той и когато надникна над каменните блокове, по лицето го парнаха вдигнати от куршуми каменни късчета.

Противниците се бяха приближили и го държаха на мушка, но изстрелите им ги издадоха.

Раймон погледна в посоката, в която трябваше да избяга. До първото възможно прикритие имаше над трийсет метра. От склона затрака поредният откос, прекъсна размислите му и той бързо се скри зад обраслия с мъх каменен блок.

И тогава го видя точно пред себе си: камък, малко по-малък от юмрука му. С подходяща големина, форма и цвят.

Метна автомата на рамо, вдигна камъка и е всички сили го запрати към тяхната позиция. После светкавично се затича и се скри зад останките от стената. Съперниците му не бяха изстреляли нито един куршум.

Той избухна в смях. Онези идиоти наистина бяха помислили камъка за граната!

Малко по-нататък забеляза дупката, през която се бяха измъкнали археоложката и летецът, промъкна се до нея и надникна. Видя ги да се отдалечават по коритото на потока — насочваха се към височината зад замъка.

Тъкмо да пропълзи през дупката, когато хеликоптерът се понесе към него. Той вдигна автомата към него, но от лявата му страна изригнаха изстрели. По дяволите! Трети противник!

Двамата на склона не му позволяваха да се придвижи настрани, а ако минеше през дупката, онзи отляво щеше да го очисти.

Тренкавел тръгна напред, ала куршумите обсипаха земята точно пред него. Той дълбоко си пое дъх и се опита да прогони бащиното си лице от съзнанието си.

Сечащият въздуха тътен на вертолета го изтръгна от унеса му и Раймон усети миризмата на тлен, излъчваща се от студената мокра пръст. Погледна над блоковете и сърцето му се сви. Хеликоптерът настигаше плячката му с неговата книга!

Щом вертолетът се показа над склона, Джейми хвана Катлийн и я дръпна да залегне.

— Не ставай! — извика той. — Едва ли са те видели. Те искат проклетата книга. Дай ми я!

— В никакъв случай! — Археоложката стисна кутията още по-здраво. — Няма да я дадеш на онези копелета!

— Въпросът не подлежи на обсъждане, Кат!

Камерън посегна да я измъкне от ръцете й, но тя го изпревари и се втурна надолу по склона.

За нейно удивление никой не откри огън по нея. Не я ли бяха видели? Чу усилващия се рев на хеликоптера и затича още по-бързо. След малко погледна през рамо и го видя по петите си — достатъчно близо, за да усети вятъра от роторите му.

Още едно ниско възвишение и щеше да стигне до Лох Ба. Вълшебните води на езерото може би щяха да й дадат още един шанс.

Изведнъж в периферното й зрение се мярна фигура и тя едва успя да се обърне към нея, когато към брадичката й се понесе огромен юмрук. Последното, което видя, бяха очите му… Леденосини, а не топли като на Джейми…

— Вижте, господин полковник — каза пилотът. — Не можем да хабим повече гориво, за да преследваме гаджето й и онзи другия. Висенето на едно място и бавното кръжене гълтат адски много. Или още сега ще се насочим към Скай, или ще се наложи да се отбием в Оубън и да заредим. А като се имат предвид любопитните погледи и въоръжените до зъби бойци, които возим, втората възможност не е желателна. Как мислите?

Деджагър не можеше да понася този нахалник. Изобщо не можеше да го понася. Само че пилотът имаше право. Жената и книгата бяха най-важни.

— Добре, по дяволите. Вземи моите момчета и давай да караме тая курва с проклетата й книга на Скай.

Докато хеликоптерът заобикаляше замъка, той погледна проснатата на металния под археоложка. От устната й течеше кръв и брадичката й започваше да се подува.

Полковникът насочи вниманието си към книгата. Ханвърс я беше извадил от кутията и я държеше в свивката на ръката си като бебе.

След като вертолетът отлетя, Тренкавел се затича към каменното стълбище на една от кулите. Качи се горе и видя хеликоптера да каца на една равна скала, откъдето прибра другите мъже. В момента, в който се качи и последният, машината се издигна и се понесе на север. Докато се смаляваше и изчезваше в далечината, лъчите на утринното слънце се отразяваха от опашката й.

Раймон се обърна към задната стена на замъка и забеляза пилота на хидроплана, който се приближаваше по коритото на потока.

Може би все още имаше шанс да си върне книгата.

Мъжът стигна до крепостта и мина покрай останките от югозападния бастион. Тичаше с всички сили — явно му беше хрумнала същата идея.

Раймон се спусна по покритите с мъх стъпала, втурна се към входа на замъка и когато гаджето на археоложката заобиколи срутената каменна колона на барбикана^[1], излезе от сенките.

— Искаш ли си револвера, летецо?

— Казвам се Камерън — изръмжа мъжът. — Да, искам си го.

Нахално копеле.

Тренкавел му подхвърли оръжието и както очакваше, летецът го насочи към главата му и вдигна ударника.

— Би трябвало още сега да ти пръсна черепа.

— Можеш да ме застреляш, да. — Тренкавел нарами автомата си.

Онзи продължаваше да се цели в него.

— Ако искаш да ме убиеш, нищо не може да ти попречи — продължи Раймон. — Само че ще убиеш съюзник, а имаш огромна нужда от такъв.

Камерън продължи да го пронизва с поглед, после свали ударника и затъкна револвера в колана си.

— Махам се оттук — заяви той и се затича на север покрай брега.

— Отиваш да спасиш дамата на сърцето си, а? — подвикна подире му Тренкавел.

Пилотът спря и се обърна.

— Да. — Раймон го настигна. — Аз съм командос. Ако тръгнеш срещу онези хора, ще ти трябва моята помощ. Аз искам само книгата. Ако ми помогнеш, аз пък ще ти помогна да спасиш археоложката. Танто за танто.

— Как мога да ти имам доверие?

— Как казват американците? „Доверието е хлъзгав склон…“ Да кажем само, че е в мой интерес да не нарушавам примирието — стига да си получа книгата.

— Доверието наистина е хлъзгав склон — съгласи се Камерън. — А ти ми изглеждаш адски хлъзгав. — Обърна се към сивото езеро, после отново го погледна. — Добре, как да те наричам?

— Наричай ме Раймон. Можем ли да настигнем вертолета с твоя хидроплан?

— Денят ще е ясен. — Пилотът погледна небето. — Ако се издигнем високо и ти наблюдаваш околността с моя бинокъл, може да ги видим. Ако извадим късмет.

— Да вървим тогава — каза Тренкавел и се затича.

Докато тичаха, Камерън се обърна към новия си другар.

— Моли се да не са видели хидроплана, или, ако са го видели, да не са го повредили.

— Ти се моли — отвърна Раймон. — С Господ не си говорим от години.