Ричард Чайлд
Ръката на пророка (23)

22.

Когато самолетът рулира и спря на пистата в Глазгоу, Пол Ханвърс, бивш лейтенант от Скотланд Ярд, чакаше Касиди. Още докато гледаше през илюминатора, Касиди видя, че нещо определено не е наред. Червендалестото лице на някогашния полицай изглеждаше още по-червено от обикновено и тънките му устни бяха силно стиснати.

Когато богаташът слезе по стълбата, Ханвърс сви шепи около устата си, за да надвика вятъра и самолетните двигатели.

— Имаме проблем, господин Касиди. Нашият човек на Йона съобщава за неприятности. Има и един убит.

Касиди го стисна за ръката.

— А стоката?

— Открадната. Случило се е преди по-малко от половин час. Смятат, че крадецът е избягал с надуваема лодка към Мъл.

— Защо точно към Мъл?

— Морето е прекалено бурно и една малка лодка не може да стигне далече. Това е най-близкият остров, на който може да се скрие човек.

Деджагър също слезе от самолета и се ръкува със събеседника на шефа си.

— Ханвърс?

Касиди ги отблъсна един от друг.

— Да не сте на коктейл, по дяволите?! Къде ми е книгата?

Полковникът се намръщи.

— Книгата ли?

— Откраднали са я! И крадецът се е измъкнал с лодка.

— Ще се погрижа за това, господин Касиди — заяви Деджагър и се обърна към Ханвърс. — Случайно да сте се сетили да вземете техника за нощно виждане?

— Не. — Бившият полицай поглади голото си теме. — Операцията трябваше да е елементарна и…

— Никой не е очаквал в играта да се включи и трети. — Полковникът впери очи в шефа си. — Нали, господин Касиди?

— По дяволите! Нямах представа, че ще се появи конкуренция — изръмжа Касиди и впери очи в него. — Аз не се будалкам с тебе, затова и ти недей да ме будалкаш. Безвъзвратно ли е изгубена книгата ми?

— Даже не си го и помисляйте! — отсече Деджагър.

— Тогава какво ще правим, по дяволите?

— Успокойте се, господин Касиди. — Полковникът посочи гърдите си с палец. — Ще ви върна проклетата книга, обещавам ви. — Обърна се към Ханвърс. — Ще открием дирята на лодката или колата на тоя разбойник… — Погледна си часовника. — Има доста преднина обаче.

— Да, но през късна есен в този ранен час западен Мъл е пуст — отвърна бившият полицай. — Всяка кола по пътя ще изпъква като магаре на сватба.

Мобилният телефон на Ханвърс иззвъня и той се отдалечи на няколко крачки.

— Спомняш ли си за какъв хонорар говорихме по-рано, полковник? — попита Касиди. — Смятай, че съм го удвоил.

— За такава тлъста пачка ще гоня онзи нещастник до дупка.

— А доктор Филипс?

— Ще гепя и кравата.

Ханвърс се върна при тях с още по-мрачно изражение.

— Беше нашият човек в Оубън. — Отново поглади плешивото си теме. — Силна буря връхлита Външните Хебриди. След пет часа ще стигне до Йона и Мъл.

 

 

Памфили запали поредната цигара и си погледна часовника на светлината на пламъчето. Когато клечката угасна, кардиналът видя между високите кипариси от двете страни на Виа Апия да се приближават автомобилни фарове.

До него спряха две коли. Както бяха инструктирани, кардиналите пристигнаха с автомобили под наем вместо с ватикански лимузини. И също като него носеха обикновени дрехи.

Възрастните мъже бавно слязоха от двете „Алфа Ромео“. Памфили преброи шестима. Бяха дошли всички.

Първо погледна мършавия, но елегантен Анджело Росати. Строен, с идеално фризирана сива коса и целогодишен слънчев тен, той приличаше повече на моден дизайнер, отколкото на духовник. Майка му, графиня Тереза Аполония Меркати, и баща му, вече покойният автомобилен магнат граф Бартоломео Клаудио Росата, бяха отгледали Анджело за богатство и власт. Като имаше предвид вродения консерватизъм на аристократите, Памфили смяташе, че Росати ще му е достоен съюзник.

Непосредствено след смъртта на папата бяха назначили Росати за кардинал-камерлинг — най-важния пост във Ватикана по време на междуцарствие. Памфили впери очи в изискания кардинал. Трябваше да го привлече на своя страна. Непременно.

Кардинал Росати се приближи и постави цигара в цигарето си от слонова кост.

— Армано, не смяташ ли, че този криминален драматизъм е малко прекален? — попита той на съвършения книжовен италиански, типичен за старите аристократични родове.

— Анджело, скъпи приятелю, скоро ще разбереш причината за тези необичайни предпазни мерки.

Дебелият стар кардинал Карло Барберини измъкна от устните си лулата си от морска пяна и издиша облак синкав дим.

— За бога, какво става, Армано? Да ни домъкнеш чак в катакомбите на Сан Калисто? В този късен час? Облечени като някакви отрепки?

Трима от останалите замърмориха в знак на съгласие.

— Извинявам се на всички ви — отвърна Памфили. — И много ви благодаря, че дойдохте. Скоро ще видите за какво става дума.

Отключи желязната решетка на стълбището, водещо надолу към катакомбите — огромен лабиринт от подземни проходи, крипти и семейни мавзолеи. Беше член на ръководството на Папската комисия за сакрална археология и катакомбите бяха изцяло на негово разположение.

Бързо ги поведе по галериите. Знаеше точно къде отива и как се стига там. Магистърската му теза по ранно християнска символика се основаваше главно на този паметник.

Докато се спускаха по друго стълбище, газената лампа, която носеше, освети стенопис на феникс, митичната птица, която се преражда от пепелта. За древните християни тя символизираше възкресението.

— Стига вече, Памфили! — извика от края на колоната кардинал Червини. — Или ни кажи каква е тази работа, или се връщам на мига и…

— И какво, Емилио? — Памфили спря и вдигна лампата, която едва осветяваше намръщените лица на старците в тесния коридор. Кардиналът посочи чернотата зад тях. — Хайде, опитайте се да намерите обратния път.

Червини и останалите се обърнаха и се вгледаха в заплашителната тъмнина.

— Както тази вечер, така и през идните дни ще трябва да разчитате на мен да ви изведа от мрака. — Памфили повдигна фитила на лампата. — Пък и във всеки случай вече стигнахме.

— Къде? — попита кардинал Шюмер.

— В криптата на света Цецилия — отвърна Памфили и се приведе, за да влезе през ниския отвор в сумрачното помещение. Усили светлината още и остави лампата в една ниша. После се обърна към останалите и разпери ръце.

— Още веднъж извинявайте за цялата тази загадъчност, но трябва да разговарям с всички вас едновременно и в пълна секретност. Иначе събирането накуп на толкова много князе на Църквата по време на междуцарствие със сигурност ще предизвика какви ли не спекулации.

Подкани ги да влязат по-навътре в криптата и им даде знак да седнат върху скалата, която минаваше по цялата дължина на помещението като пейка.

Газената лампа обливаше датиращата от II век гробница в мека златиста светлина и съживяваше все още ярките стенописи. Добрият пастир с агне на раменете. Котва, символизираща душа, достигнала пристана на спасението. От двете страни на входа бяха написани алфа и омега, първата и последната буква в гръцката азбука, означаващи, че Христос е началото и краят на всичко. Пред стената в дъното имаше статуя на светата мъченица Цецилия, славословеща Бог, докато един войник я сечеше на късчета с меча си.

Старците се заоглеждаха и на лицата им се изписа благоговение, което замени доскорошния им гняв.

Памфили бръкна в кожената папка, която носеше, извади няколко документа и отиде при мършавия кардинал Шюмер.

— Всички знаем латински, Дитер, но ти си истински специалист, затова те моля да прочетеш и да преведеш на глас тези неща. Освен писмото на археолога Макгрегър, това са древни паметници от огромно значение за Църквата. Започни с едикта на негово светейшество папа Николай Първи от осемстотин шейсет и седма година.

Шюмер се ококори. Другите кардинали замърмориха.

Памфили постави друг пергамент в скута на германеца.

— После продължи с тази папска клетва, написана от папа Николай, който задължава всички понтифици след него да четат и предават на своите наследници следното — ето това — писмо…

Връчи го на Шюмер и продължи:

— Това е писмо от някой си Малх, епископ на ирландския диоцез Клонард, до папа Николай, пратено през осемстотин петдесет и девета година. Съдържанието му толкова ужасило Светия отец, че той предупреждава всички след него да внимават не само заради Църквата, но и заради самото християнство.

— За какво да внимават? — попита Шюмер.

Памфили остави тежката тишина да виси няколко секунди, после тихо отговори:

— За нещо, което се случи наскоро.

Кардинал Барберини насочи незапалената си лула към него.

— За какво говориш, Армано? Какво се е случило наскоро?

— Археолози откриха една древна книга на шотландския остров Йона. Убеден съм, че в писмото си до папа Николай Малх пише тъкмо за нея. — Памфили се обърна към немеца. — Да започваме, Дитер.

Кардинал Шюмер прокара пръсти по пергаментите в скута си и шумоленето на стара козя кожа сякаш отекна сред стените на древната подземна гробница.

Тихото ридание на кардинал Шон Фланиган прозвуча кухо, дори зловещо в каменната крипта.

— Това не е възможно… — промълви старецът, заровил лице в разкривените си от артрит ръце. — Просто не е възможно…

Памфили го потупа по рамото. Искаше му се да прегърне стария Шон, да го успокои с утешителни думи. Ала какво можеше да му каже?

Кардинал Барберини надигна дебелото си туловище и захапа лулата си от морска пяна.

— Какви гаранции можеш да ни дадеш, че това не е някаква… някаква хитрост, целяща да ти осигури нашите гласове в предстоящия избор на папа?

Памфили кимна.

— Очаквах такъв въпрос. — Насочи показалец към едрия си колега. — Но съм изненадан и оскърбен, че ми го задаваш тъкмо ти, Карло.

Когато се обърна към другите, в очите му пареха сълзи.

— Аз обичам нашата света майка Църквата, приятели. Обичам я повече от собствения си живот. Наистина ли смятате, че ще ви доведа в дълбините на тези свети катакомби, където преследваните християни е трябвало да погребват своите мъртъвци, за да… за да… — Прокашля се и избърса очите си.

С все още мокро от сълзи лице, кардинал Фланиган бавно се изправи и закуцука към него.

— Армано — дрезгаво произнесе той и хвана ръцете на Памфили. — Заклеваш ли се във всемогъщия Отец, Неговия единороден Син Исус Христос и пресвета Богородица, че тези документи са автентични?

— О, да, Шон. Заклевам се!

Фланиган се усмихна и стисна ръцете му.

— Добре, Армано, добре. Какво предлагаш?

— Значи вече си помолил този свой приятел да ни донесе книгата, така ли? — попита кардинал Росати.

Памфили кимна.

— Ще успее ли?

Памфили сви рамене и се извърна.

Росати се намести на ръба на каменната пейка и опря лакти върху коленете си.

— А ако се провали, Армано? Ако твоят приятел не успее да я вземе?

— Разработил съм няколко стратегии — отвърна Памфили. — Обаче действах с мисълта, че…

— С мисълта, че ще станеш папа. — Росати присви черните си очи.

Памфили срещна погледа на елегантния кардинал.

— Да, Анджело. Изправени сме пред ситуация, за която е нужен човек, готов яростно да брани Светата църква с цената на всичко. Нужен е папа — воин.

Разпери ръце и застана в центъра на криптата.

— Опасността не се ограничава само до този кризисен момент, приятели. Около нашия кръг от светлина дебнат още зверове, чакащи да скочат и да я угасят завинаги: аборти, контрол на раждаемостта, греховни свещенослужители, настояващи за отмяна на обета за целомъдрие, популярни писатели, които се обогатяват, като представят Ватикана като злодейско гнездо, позорните искания на хомосексуалната общност, вечните обвинения срещу нашите свещеници в Америка… И какво ли още не.

Скръсти ръце на широките си гърди.

— Настъпи моментът да изберем папа, който няма да се бои да отвръща на ударите. Аз съм израснал в нюйоркския ирландски квартал, приятели. Знам какво е да се бориш за собственото си оцеляване. Сега е заложено оцеляването на Църквата, даже на самото християнство. Приемете ме за свой папа — воин, който ще ви поведе в битка.

Старците го наблюдаваха — едни кимаха, други гледаха замислено, трети се усмихваха.

Накрая кардинал Росати се изправи.

— Би ли ни оставил, за да разменим няколко думи насаме, Армано?

— Разбира се. — Памфили стана от камъка, взе фенерчето си, излезе от криптата и тръгна по прохода. Избра една семейна гробница от II век и застана пред стенопис, изобразяващ пастир на зелен хълм. Заобиколеният от овце пастир сочеше с гегата си златното слънце на синия небесен фон.

Кардиналът затвори очи, скри лицето си в шепи и започна да се моли.

— Мили Боже, и по-рано праведни мечове са се вдигали в името на Кръста. Нашите врагове са пред портите ни. Време е пак да вдигнем мечовете си. Небесни Отче, дай на тези Божи люде нужната сила да защитят светата ни Църква. В името на Отца, Неговия единороден Син и пресвета Богородица… Амин.