Ричард Чайлд
Ръката на пророка (1)

Пролог

Епископът спря и се вторачи в грамадния силует на базиликата „Св. Петър“. На сивкавата привечерна светлина огромната катедрала приличаше на гигантска черна митра на коравосърдечен папа, обричащ го на вечни мъки в ада заради пътя, по който се готвеше да поеме.

Той попристегна филона на раменете си и забързано продължи по Виа де ла Кончилиационе. Скоро оживената улица потъна в сивкави сенки и резките повеи на вятъра го принудиха да хване с ръка шапчицата на главата си. Над залесения хребет на хълма Джаниколо, носещ името на бог Янус, се трупаха буреносни облаци. В този момент небето се разцепи. Без да обръща внимание на проливния дъжд, епископът решително продължи да крачи по булеварда, докато другите пешеходци припряно търсеха къде да се скрият, а водачите на скутери слаломираха сред спрелите в задръстванията коли и нравеха неприлични жестове.

Виа де ла Кончилиационе свършваше при площад „Папа Пий XII“, входа на Ватикана. Оттам епископът се насочи към грамадния елипсовиден заобиколен с колони площад „Сан Пистро“. В центъра му се издигаше двайсет и осем метров египетски обелиск, езически паметник, издялан от каменоделците на фараона в Хелиополис и пренесен в Рим от палача на християните Калигула.

Епископът впери очи в пронизващия дъждовното небе бял мраморен обелиск. Дали Бог притежаваше достатъчно разум, за да схване иронията?

Поклати глава и погледна осемнайсет каратовия „Патек Филип“, който украсяваше китката му. Споменът го накара да се усмихне. Беше го взел от нощното шкафче на баща си, когато заради напредналата си болест старото копеле вече не можеше да му попречи.

Макар да знаеше, че е време, епископът се поколеба. Струваше му се почти невероятно, че дневникът на една монахиня отпреди седем века е бил в състояние да отнеме младостта му и бащиния му разсъдък и да го доведе тук, пред катедралата „Св. Петър“. Ледената ярост отново започна да се процежда във вените му — като бързо заледяваща се вода. Не, съвсем не го водеха само драсканиците на някаква си отдавна убита монахиня.

Епископът плъзна поглед по сто и четирийсетте мраморни светци, стоящи като часовои около колонадата, няколко пъти дълбоко си пое дъх, за да се успокои, и продължи по Виа Отавиано.

Щом влезе през Портата на света Ана, от казарменото помещение се появи швейцарски гвардеец и вдигна ръка.

— Ваше преосвещенство?

Епископът се усмихна и му подаде синия ватикански пропуск.

— Отвратително време, нали?

Младият войник разгледа снимката му, заобиколена от силуета на Франция, под сребристо релефно разпятие, после впери очи в посетителя.

— Френски гражданин ли сте, ваше преосвещенство?

— Oui, monsieur.

— Бихте ли ми показали паспорта си?

— Avec plaisir^[2].

— Каква е целта на посещението ви във Ватикана? — попита гвардеецът, докато проверяваше документа.

— Научно изследване. В Тайния архив, нали разбирате. Пиша книга за свети Бернар от Клерво. Аз смятам, че…

— Извинете, ваше преосвещенство, обаче архивът скоро затваря.

— Исках да подготвя всичко за работата си, за да мога направо да започна в понеделник сутрин.

— Бихте ли ми показали поканата от префекта на Архива?

— Oui, un moment, s’il vous plaît.^[3] — Епископът бръкна в коженото си куфарче и извади една папка. — Тук е поканата от префекта, както и препоръчителното писмо от кардинал Росно от Руан. Също и…

— Всичко е наред, ваше преосвещенство — прекъсна го гвардеецът. — Моля да ме извините.

Извади ръчен детектор за метал и го прокара по тялото на посетителя. Уредът изпиука и епископът се усмихна и подаде ключовете си на гвардееца. Последва още една проверка с детектора, след което гвардеецът посочи куфарчето му и помоли да го разтвори по-широко, за да провери съдържанието му: книги, бележници, няколко папки. Прокара детектора отгоре и когато устройството изпиука, плъзна ръце по вътрешната му страна. Епископът се напрегна, докато гвардеецът опипваше месинговото разпятие, пристягащо тапицерията.

Но когато войникът го погледна, се усмихна и каза:

— Близостта на Бог до моята работа ми действа успокоително.

Гвардеецът кимна и му отдаде чест.

— Няма да ви задържам повече, ваше преосвещенство.

Епископът се ръкува с него.

— Merci, mon fils. Благодаря ви, синко, че бдите над Светия отец. Жалко, че е нужна такава охрана, нали?

— Живеем в мрачно време, ваше преосвещенство. — Гвардеецът отново му отдаде чест и се върна в казарменото помещение.

Докато пресичаше двора Белведере, епископът видя статуята на Иполит, папа от III век, обвинен в светотатство и пратен на заточение. Ухили се и поклати глава, после се изкачи по стълбището, отвори тежката дъбова врата с бронзов обков и влезе във Ватиканската библиотека.

Меките подметки на обувките му се плъзгаха по мраморния под почти безшумно. Лампите на тавана светеха по-слабо заради късния час и това, както и решетките на прозорците, придаваше на Тайния архив атмосфера на затвор.

Епископът пропъди спомена, стигна до тясно вито стълбище и се изкачи в потъналата в сумрак най-стара част на Архива — Кулата на ветровете.

Построена през първото десетилетие на XVI век като обсерватория, пустата кула приличаше повече на храм. Край тежките дъбови маси висяха картини с библейски сюжети, изобразяващи изменчивостта на времето: вятърът, който едва не преобърнал кораба на Петър, корабокрушението на свети Павел на Малта, появяващото се от бурния вятър колело на Йезекиил. В дъното имаше редица масивни шкафове от топола, носещи герба на Камило Боргезе, папа Павел V, живял през XVII век. Епископът знаеше, че в тях се съхранява съвсем малка част от Fondo Miscellanea^[4], който на свой ред представляваше само прашинка от милионите ръкописи в огромната Bibliotheca Apostolica Vaticana^[5].

Ватиканът от близо две хилядолетия поглъщаше късчета от западната култура. В тези планини от мухлясали томове се криеха всевъзможни документи — от брака на Хенри VIII с Катерина Арагонска до поръчка на дървен материал от XVIII век.

Епископът си сложи хирургически ръкавици, измъкна наслуки една от грамадните книги и я прелисти. Неговото необикновено образование му позволи бързо да се ориентира в хронологическия миш-маш от латински съчинения, описващи опасността от идеите на Мартин Лутер, резултатите от няколко процеса на Инквизицията и дори един трактат от самия папа Инокентий III от началото на XIII век за отвратителната катарска ерес.

Докато преглеждаше древния документ, си представи беззъбата гримаса на умиращия си баща.

— Звярът Инокентий наричал предците ми „васали на дявола“ — промълви епископът. — А той какъв е, ако не първосвещеник на църква от вълци?!

Затвори тома, върна го на мястото му и продължи търсенето си. Накрая пръстите му спряха върху тежка книга, носеща релефните римски цифри III. Сребърната й закопчалка беше почерняла от времето. Със затаен дъх той свали тома от лавицата и бавно го разтвори.

Вътре грубо бяха съшити множество отделни свезки пергаментови страници. Той ги прелисти една по една и накрая спря на осмата, завързана със съсухрен кожен ремък, скъсан и отново завързан преди много години.

Проста мастилена рисунка на катарски мъченик, завързан на стълб и обгърнат от пламъци, украсяваше пожълтелия пергамент. Въпреки че черното мастило беше посивяло от изтеклите столетия, епископът успя да прочете думите под изображението, написани на окситански — древния език на Лангедок в Южна Франция: Cremar Moir Conéisser Dieu. „Да изгориш, да умреш, да познаеш Бог.“

Отнесе грамадния том на една от масите и се огледа, докато го оставяше. Преглътна сухо, разтвори го и разгледа пергаментовите листове: договори за покупко-продажба на земя и молитви, написани на окситански, латински и старофренски. По настояване на баща си беше изучил тези древни езици и четеше на тях със същата лекота, с каквато и на съвременен френски и английски.

Скоро се натъкна на четири по-малки, по-фини пергаментови страници от телешка кожа, придобили с годините бежов цвят. Ситният хиберно-латински текст — старокелтски, написан на латиница — беше покафенял.

Той извади от куфарчето лупа и прочете датата най-отгоре на първата страница:

„В деветия ден на декември, 859 години след възнесението на нашия Бог в Неговото небесно царство, през втората година от понтификата на Негово божествено светейшество Николай I.“

В ъгъла на писмото на окситански бяха надраскани — припряно и с друг почерк — странните думи:

„Разказва се за онуй, що видяхме в една планинска пещера три залеза след падането на Монсегюр. Дано някой ден се въздигне и погуби римската развратница.“

Докато гледаше писмото със собствените си очи, той си припомни семейната легенда, предавана в продължение на над четирийсет поколения… За пръв път я беше чул от баща си още прекалено малък, за да я разбере…

През последните години от папския кръстоносен поход срещу катарските еретици Римската църква преследвала четирима бегълци от последната превзета катарска твърдина. Понеже смятали, че тримата свети мъже и рицарят носят нещо, което може да погуби Римската църква, агентите на Инквизицията ги гонили чак до най-отдалечените краища на Европа.

Четиримата се разделили, след като скрили в една планинска пещера онова, което щяло да бъде наречено „катарското съкровище“.

Рицарят стигнал до Ирландия и намерил в Кинварското абатство не само убежище, но и любов.

Една страстна нощ той разкрил на своята любовница причината Инквизицията да го дири под дърво и камък. Очаквал да я ужаси, ала монахинята му разказала, че преди 385 години тогавашната и гуменка на Кинварското абатство получила писмо, в което се съобщавало за такива неща.

Епископът прокара палец по гладкия пергамент на писмото.

Смятало се, че игуменката се самоубила, след като го прочела.

Влюбената монахиня разказала на своя рицар, че ще намери писмото, заключено в едно подземие в покоите на сегашната игуменка. Той го откраднал и на другия ден потеглил за Южна Франция, като зарязал монахинята с тяхното неродено дете. Клетата жена по-късно се хвърлила в Голуейския залив и се удавила.

Катарският рицар, който давал воля на омразата си към Римската църква, като спял с Христови невести, потърсил закрила в манастира във Фонтевро и спечелил сърцето на друга монахиня. Ватиканските инквизитори научили къде е и го обкръжили. Точно преди да го заловят, той дал кинварското писмо на монахинята с указанието да го скрие.

Агентите на Църквата го арестували и го подложили на изтезания, но рицарят не им разкрил местонахождението на катарското съкровище, нито им споменал за кинварското писмо, потвърждаващо съществуването на съкровището. Запазил мълчание дори когато горили плътта му с жарава.

Броени дни след смъртта му съкрушената монахиня заминала за Рим, за да скрие писмото сред безчетните документи във Ватикана. Само месец по-късно обезобразеният й труп плавал по Тибър.

Епископът въздъхна. Колко странни бяха капризите на историята! В дневника на една убита монахиня, негова прапрапрабаба се разказваше за това писмо и неговото съдържание. Векове по-късно един свещеник се натъкнал на него в архива на Ватикана и го отлъчили само защото споменал за това. Озлобен, той разкрил на един-единствен човек, бащата на епископа, къде е скрито писмото — сред милионите книги и документи.

Епископът се усмихна, извади бележниците и папките от куфарчето си, откъсна месинговия кръст, разтвори тайния джоб и измъкна кинжал в капия от кожа на анаконда.

За миг се възхити на острието от дамаска стомана, после отряза писмото от огромния том.

— Какво правите?!

Епископът се завъртя. От прага с тътрене се приближаваше прегърбен свещеник, подпираше се на бастун.

— Попитах ви нещо — каза старецът. В южняшкия му акцент се долавяше типичното калабрийско провлачване на думите.

— Внимавай, отче — с аристократично генуезко произношение отвърна той. — Разговаряш с епископ.

Старецът присви мътните си очи и насочи към него костеливия си показалец.

— Не. Разговарям с вандал, преоблечен като епископ. Ще повикам швейцарската гвардия!

Обърна се и понечи да се отдалечи.

— Не знам за какъв се мислите — каза през рамо, — обаче не можете да режете един безценен сборник като че…

Раймон Тренкавел направи по-малко от две крачки, обгърна с ръка гърлото на стареца, замахна с кинжала и го заби до ръкохватката над лонната му кост.

Когато горещата течност от пробития пикочен мехур оплиска дланта му. Тренкавел повдигна немощното тяло на свещеника и разпори целия му гръден кош. Разнесе се звук като от раздиране на чаршаф.

После пусна умиращия мъж и се отдръпна.

Докато светлината помръкваше в мътните му сини очи, старецът прошепна:

— Дано нашият небесен отец ти прости.

— Моят отец ли? — изсмя се Тренкавел. — Моят отец никога нищо не е прощавал!

 

 

Негово високопреосвещенство кардинал Армано Марчело Памфили бързаше по подземния проход на апостолическия дворец във Ватикана. Светият отец спешно го викаше в личния си параклис и той не можеше да кара папата да го чака. Причина за срещата трябваше да е ужасяващото убийство в Архива, хвърлило Светия престол в пълен хаос. Понтификът изглеждаше объркан и съкрушен. Той, който винаги бликаше от енергия и позитивизъм! А сега…

Кардинал Памфили стигна до тежката дъбова врата и спря да си поеме дъх. Прекалено отдавна се наслаждаваше на възхитителната римска кухня, за да търчи така, но като държавен секретар на Ватикана и частен секретар на Светия отец му се струваше, че носи на раменете си цялото небе и земя.

Избърса лицето си с носна кърпичка, намести очилата си с рогови рамки, пое си дъх и отвори вратата на параклиса.

С изненада и известна ревност завари на частна аудиенция при папата монсиньор Браски, префекта на Ватиканския архив. Високият мършав кардинал винаги му напомняше за Икабод Крейн, прочутия герой на Уошингтън Ървинг.

Светият отец носеше просто бяло расо и седеше пред излятия от масивна мед олтар на разпнатия Христос. Обърна се и се усмихна на влезлия Памфили.

— Благодаря, че се отзовавате в този късен час, Армано. Моля ви, затворете и залостете.

— Разбира се, sua santità^[6]. — Държавният секретар натисна пиринченото резе и прибави: — Извинявам се, че смущавам Светия отец и негово високопреосвещенство монсиньора.

— Такива официалности след толкова много години, Армано?! — повдигна вежди папата. — Моля, елате тук и седнете. — Папата кимна към едно от столчетата до стената на параклиса.

Памфили се поклони.

— Grazie, sua santità.

Светият отец се изправи и бързо се приближи до монсиньора, който нервно потъркваше едни в други листчетата с бележки в едната си ръка, а с другата бършеше потното си чело с носна кърпичка.

Държавният секретар кимна. Икабод Крейн.

— Оскъдната информация, която ми изложихте, монсиньор, е меко казано смущаваща — заяви папата.

Браски сбърчи лице, сякаш пронизан от остра болка.

— Ваше светейшество, трябва да… — започна той.

— Оправдания? — Понтификът отново насочи вниманието си към все още стоящия кардинал Памфили.

— Армано… — Папата вдигна поглед към витража, изобразяващ излизащия от отворената гробница Исус. — Основите на светата Църква лежат върху велики традиции и в някои случаи върху велики загадки… велики и ужасни… — Той сведе очи за миг, после се обърна към монсиньора.

— Префектът на Архива, нашият скъп монсиньор Браски, тъкмо обясняваше… продължете, монсиньор.

Клечестият префект размърда крака и кимна.

— Да, ваше светейшество. Както обяснявах на Светия отец, ваше високопреосвещенство, има известни указания, че в свезка материали, подвързани в един от томовете във Fondo Miscellanea в Тайния архив, където беше убит клетият стар Андолини, е имало писмо.

Памфили забеляза, че папата рязко стиска очи дори само при споменаването на това страховито престъпление.

Кардиналът се приведе напред.

— Ватиканската Corpo di vigilanza^[7] и градската полиция в Рим разследват убийството с всичките си налични хора, sua santità. Интерпол също им помага.

Папата кимна и му даде знак да продължи.

Браски леко се поклони.

— Единственото свидетелство за такова писмо е каталожен запис, даващ номера на тома: римската цифра „три“. Записът също съдържа гръцката дума „катерой“ и…

— „Катари“, така ли? — уточни кардинал Памфили.

Монсиньорът кимна.

— Да. Освен това в записа се съдържат думите „Йона“ и „игуменката на Кинвара“ на латински. Отстрани на фиша пак на латински пише: „Злополука на Йона. Унищожи писмото. Бог да ни спаси от тази страшна опасност“. Следват инициали: главно Р, малко д и главно С.

Папата се наведе напред.

— Игуменката на Кинвара, казвате. И Р д С? Има ли дата?

— Si, sua santità. Хиляда двеста петдесет и пета.

— И в записа се споменава за катари и Йона, така ли?

— Si, sua santità.

— През хиляда двеста петдесет и пета, ваше светейшество, папа е бил Александър Четвърти — поясни Памфили. — Рожденото му име е Риналдо, граф Сени. Или Риналдо ди Сени.

Понтификът се намръщи и отново се обърна към монсиньора.

— Та значи разполагате само с този запис: катари, Йона, игуменката на Кинвара и едно неясно указание за унищожаване на някакво тайнствено писмо. Това ли е всичко?

— При цялото ми уважение, ваше светейшество, задачата ми беше доста мъглява. Не съм сигурен, че това писмо, което се споменава в записа, изобщо е съществувало по времето на убийството. Каталогът е почти толкова древен, колкото и самите документи. С хората ми денонощно претърсваме Архива. — Той въздъхна и поклати глава. — Даже се обърнахме за помощ към Сестрите на свети Винсен дьо Пол и пак успяхме да открием само…

— Свети отче — прекъсна го кардинал Памфили, — характерът на вашето издирване ми е напълно неизвестен, но да намерите нещо конкретно във Ватиканския архив е… В Архива има близо десет километра лавици. Монсиньор Браски може години наред да търси дори само едно писмо със сто души персонал и… — Сви рамене и сведе поглед към пода.

Папата поглади обикновения сребърен кръст, който винаги носеше на шията си, и отново закрачи пред медното разпятие. Префектът на Архива и държавният секретар се изправиха в почтително мълчание. Накрая Светият отец спря пред разпятието с гръб към тях.

— Монсиньор Браски, моля, продължете търсенето. Направете всичко възможно да установите какъв документ е откраднал убиецът.

— Разбира се, sua santità.

— Благодаря, монсиньор. Повече няма да ви задържам.

— Да, разбира се, sua santità. — Той се поклони и прибави: — Бог Отец, Неговият Син и Света Богородица да благословят ваше светейшество. — Отново се поклони, излезе и тихо затвори вратата.

— Кардинал Памфили? — все още обърнат с гръб към него, каза папата.

— Да, santissimo padre^[8]?

— Като държавен секретар на Ватикана, искам да създадете секретен отдел в Службата за археологически проучвания. Неговата функция ще е да следи и докладва лично и единствено на мен за всякакви планирани разкопки на шотландския остров Йона. И назначете в него хора, на които имате абсолютно доверие.

— Да, sua santità, веднага ще се погрижа. Но ако имах по-добра представа за обсега и целите на…

— Не, Армано.

Папата се обърна и погледна своя кардинал. Обикновено топлите му очи бяха студени и непроницаеми.

— Навярно някой ден, скъпи Армано, ще се наложи да узнаеш… Но… — Топлината внезапно се завърна в кафявите очи на Светия отец. — Но не сега, стари приятелю. Защото това знание е бреме, което не бива да носи никой Божи човек, ако не е длъжен.

— И негово светейшество трябва да носи това бреме сам, така ли?

Понтификът отново се обърна към медното разпятие.

— Да — отвърна тихо, пресегна се и докосна разпнатия Христос. — Преди мен на Светия престол са седели над сто и седемдесет наследници на свети Петър, Армано. И всички ние сме крили този ужас в мрака, където му е мястото. Трябва завинаги да го задържим там.