Ричард Чайлд
Ръката на пророка (14)

13.

Даниъл Касиди си погледна часовника. Минаваше осем, а кардиналът още спеше.

Той се приближи до камината. „Страхът може да докара човек до изтощение“, помисли си и отпи глътка кафе.

Вниманието му се насочи към оригиналната картина на Рембранд „Заклан вол“, рисувана през 1655 година с маслени бои върху дърво. На отсрещната стена висеше още по-страховито платно, „Мъченичеството на свети Еразъм“ на Пусен. Творбата от XVII век изобразяваше мъчителното убийство на светеца, чиито вътрешности бяха извадени бавно с въже на макара на кладенец.

Вторачен в картината, Касиди се съсредоточи върху страданието, изписано на лицето на изтезавания мъченик.

Беше изтърпял такива мъки заради любовта си към бог… заради вярата си се бе изправил срещу най-…

Внезапно почукване на вратата го откъсна от размислите му. Той се поколеба и избърса очи.

— Влез.

Вратата се отвори и в помещението влезе полковник Роуан Деджагър. Носеше тесни изтъркани дънки и прилепнало черно поло, което подчертаваше маниакалната му пристрастеност към вдигането на тежести. Макар и вече петдесет и пет годишен, можеше да мине за много по-млад, ако не беше късо подстриганата му сива коса. Ала очите му… толкова бледосини, че в зависимост от светлината зениците му понякога приличаха на черни дупки в сняг.

— Викали сте ме, господине — каза той със своя подчертаващ гласните родезийски акцент.

— Имам задача за тебе.

Касиди отиде при бюрото си, изтегли подвижния пулт и натисна няколко клавиша. Осветлението отслабна. Картината на Рембранд се завъртя около вертикалната си ос и на нейно място се появи тъмен екран, на който се очерта подробна карта на Западна Шотландия. Той завъртя топчето на курсора в долната част на клавиатурата и стрелката пресече дисплея и стигна до остров Йона.

— Наскоро археологически екип под ръководството на някаква американка, доктор Катлийн Филипс, е открил на този остров древна книга, полковник. Искам да ми я донесеш.

— Това е малко далечко, господин Касиди. Ще имам нужда от информация.

— Ще разполагаш с подкрепа от онази страна на Атлантика, обещавам ти. За колко време можеш да събереш хора?

— Веднага, ако се налага. Някои съм използвал и преди. Други постоянно са на разположение, ако човек знае къде да търси. И стига да им се плати добре.

— Винаги съм плащал адски щедро на твоите главорези, полковник.

Бившият родезийски командос присви ледените си очи.

— Те са бойци, господин Касиди.

— Били са бойци. Сега са обикновени наемници… — изсумтя Касиди. — Горе-долу като тебе, полковник Деджагър.

Някогашният военен стисна зъби, но премълча.

Шефът му отиде при картата и посочи Йона с показалец.

— Ще отидеш с хората си на този остров и ще вземеш книгата, която са намерили археолозите.

— А ако се наложи да…

— Нищо не бива да ти се изпречва на пътя. Ясно ли е, полковник?

Деджагър едва забележимо кимна.

— Ясно, господин Касиди.

Кардинал Памфили седна на ръба на леглото и няколко пъти дълбоко си пое дъх. По тила му се стичаше пот. Подгизналата пижама лепнеше по тялото му.

В ума му още се стелеше сивата мъгла на кошмара. И в последните й провлачващи се валма той зърна сцената, която толкова рязко го беше събудила.

Двамата с… с майка му бяха в параклиса „Свето причастие“ в катедралата „Свети Петър“. Тя гледаше откритата от археолозите книга. Стоеше с гръб към него. Той я молеше да не поглежда проклетия том. Викаше я, ала майка му не се обръщаше. Просто продължаваше да чете онзи ужасен кодекс!

Памфили тръгна към нея, като я убеждаваше да се махне, да не чете прокълнатите думи. Когато стигна точно зад гърба й, тя се обърна. И вместо нейното лице кардиналът видя… видя лицето на… дявола! Беше чудовищно.

Той потрепери, надигна се от леглото, отиде в мраморната баня със златни кранове, наведе се над тоалетната чиния и повърна. След последния пристъп изми устата си със студена вода на мивката. Прекалено много алкохол снощи, помисли си Памфили, прекалено много мазна храна.

С олюляване се върна в спалнята и се изправи пред еркерния прозорец, от който се разкриваше гледка към огромното имение на Касиди. Мраморните статуи около басейна приличаха на призраци в утринната мъгла. Той се тръшна на кожения диван. Още виждаше дявола — само че със сивата коса на майка си, вдигната на стегнат кок, както я носеше винаги.

Мобилният му телефон зазвъня и Памфили се сепна въпреки успокоителната мелодия на „O esca viatorum“ на Хайдн. Той я остави да посвири няколко секунди, после отговори.

— Да?

— Ваше високопреосвещенство? Обажда се монсиньор Янараску. Съжалявам, че тъкмо аз ще ви съобщя тъжната вест, но рано сутринта… рано сутринта Светият отец мирно се възнесе на небето. Сега е при Господ. Имаме много работа, ваше високопреосвещенство. Трябва незабавно да се върнете в Рим.