Ричард Чайлд
Ръката на пророка (21)

20.

О’Брайън фокусира образа и размазаният текст се изчисти в съвършено изпълнено келтско курсивно писмо. Той преписа хиберно-латинската формула за годината и провери в келтско-латинско-английския си числов показалец, за да потвърди хронологическата си отправна точка:

Хиляда сто осемдесет и пет лета…

1991

Придърпа лаптопа и започна да върти копчето на микроскопа, като усърдно следеше годините. Търсеше конкретно предсказание. Намали скоростта на въртене и спря, после премести подставката още малко по-напред.

Накрая фокусира образа и въведе годината в компютъра. Програмата Шамрок на Майк Кериган представляваше безценно помагало за почти всички изследователи на ранно средновековния период на Британските острови, защото ги избавяше от безброй часове превод, като моментално прехвърляше хиберно-латинския на съвременен английски.

Професорът провери резултата на компютърния екран. Както обикновено, Шамрок се беше справил отлично.

хиляда

сто деветдесет

и пет

лета след единайсетата година от

възкачването на негово светейшество лъв III през месеца на жътварската луна…

Том затвори очи и дълбоко си пое дъх. Септември 2001-ва.

Наведе се над окулярите и записа хиберно-латинското предсказание в лаптопа. Щом въведе информацията и стартира софтуера, програмата раздели полето на две и показа оригиналния текст отляво, а английския превод — отдясно.

О’Брайън винаги малко се дразнеше, че Катлийн е толкова талантлива и свободно чете келтски, латински и хиберно-латински. Освен това тя често изтъкваше, че няма нужда от виртуозния Шамрок.

Ученият въведе докрай хиберно-латинския текст, натисна „Превод“ и остави програмата да си свърши работата.

… през месеца на жътварската луна две

грамадни кули на западното кралство

отвъд океана на залязващото слънце и

петата стена на една могъща

крепост с пет стени в това кралство

не ще ги бъде веч понеже убийци с души

от злост проядени ще превърнат сребърни

птици с мирни криле

в гарвани на смъртта и хиляди

невинни ще погинат ала вихър

тез убийци ще помете защото ще разбулят

и разгневят един честен и

могъщ народ и не ще има

убежище за мерзавците

Том завъртя копчето и продължи своето пътешествие във времето. Поставката се придвижваше напред и гледката през окулярите на микроскопа се спускаше надолу. Пред очите му се занизаха откъс след откъс, докато накрая той спря и избра един наслуки.

хиляда двеста и две лета

след единайсетата година от понтификата на

христовия викарий лъв III в една

планинска земя на друг народ

далеч на изток що се вдава в огромно море

от моряците тъй наречено заради тихите си воли

грешният син на един мъртъв зъл крал на северното

царство на страна една ще прати воините си

срещу техните братя

и таз полуостровна страна ще изпепели

с огньове на много слънца

О’Брайън вдигна очи към тавана и затвори клепачи. Хиляда двеста и две години… Това правеше… това правеше 2008-а. Този монах от IX век предсказваше война след три години на… на Корейския полуостров? „Планинска земя на друг народ… Далеч на изток що се вдава в огромно море… Море… тъй наречено заради тихите си води — Тихият океан?… — Северното царство от страна една…“ Спокойно можеше да е Северна Корея.

„Грешният син…“ Ким Чен Ир, севернокорейският „Любим ръководител“. А „мъртвият зъл крал“ можеше да е баща му Ким Ир Сен, покойният „Велик ръководител“ на страната.

Погледна компютърния екран и препрочете последния ред.

и таз полуостровна страна ще изпепели

с огньове на много слънца

Стомахът му се сви. Броихан вероятно говореше за ядрени взривове. Побърканият Ким Чен Ир щеше да нападне Южна Корея с атомните си бомби, за чието съществуване отдавна се подозираше, и САЩ щяха да нанесат ответен ядрен удар.

Севернокорейската икономика беше в развалини. Ким Чен Ир изненадващо щеше да атакува Юга, за да предотврати неизбежна революция. Нямаше какво да губи.

Археологът се пресегна за пешкира, който висеше на друг стол, и избърса потта от челото си. Току-що прочетеното предсказание не го изпълваше само със страх, а го караше да изпитва угризения. Имаше чувството, че гледа през очилата на Бог и вижда нещо, предназначено само за Него.

Сви устни, взе увитата в марля пинсета и прелисти страниците. Бяха изписани и двете страни на листовете. Дори само броят на предсказанията беше изумителен.

О’Брайън дълбоко си пое дъх, наведе се над микроскопа и почна да въвежда поредното пророчество в компютъра. Скоро преводът се изписа на екрана:

хиляда двеста и четири лета

след годината на туй видение една жена

ще вземе тръпките и треската

на зимните болести и лек ще създаде тя за

смъртна болест що разрушава

органите и кръвта човешка растейки вътре

не ще има веч сенки по вътрешните

картини на човека

Том препрочете откъса и се изправи.

— „Смъртна болест — прошепна. — … Растейки вътре…“ — Заразтрива челото си с пръсти.

Беше чел за експерименти, използващи вируси срещу някои злокачествени болести, включително обикновени грипни вируси. Но чак универсално лекарство, което да се справи с ужасната болест?!

не ще има веч сенки по вътрешните

картини на човека

Сърцето му се разтуптя бясно. Баща му, едър жизнерадостен мъж, беше страдал много преди накрая ракът на панкреаса да го убие. От рак бе починала и братовчедка му Джейн, хубавица с прекрасна душа. По дяволите, край! Край на противните „сенки“!

Прокара пръсти по следващото предсказание. Сега вече искаше да научи всичко, да види всичко, да надзърне право в сърцето на бъдещето.

 

 

Тренкавел нахлузи туристическите обувки върху чорапите си от ликра и пристегна отзад на кръста си водонепроницаемата кутия, в която щеше да сложи книгата.

Докато закопчаваше колана, се замисли за Мари. Спомни си как изхвърли трупа й в морето… Възбуждащата й, дори еротична поза, възседнала цилиндричния борд на зодиака, преди да я бутне във водата.

Бързо отдалечаващото се тяло на момичето, понесено от силното течение. Потъналата й в мрака светла ръка, угаснала светлинка…

Да, Мари му харесваше много, но с времето щеше да започне да я презира — също като всички останали.

Енергично се изкатери по брега и скалите и продължи по меката, обрасла с ниски храсти равнина. Избра маршрута си така, че хълмът Дун И да остане между него и единствения път на Йона, и скоро в далечината се появи абатството, окъпано в кехлибарена светлина. Още сто и петдесет метра и щеше да види хотела.

Тичешком пресече шосето, прескочи една каменна стена и приклекна. Вече се намираше достатъчно близо и чуваше долитащата откъм хотела шотландска народна музика, изпълнявана на китара, цигулка и гайда.

Мина през малката оградена морава, скри се зад една стопанска постройка и се приготви. Изведнъж долови слаб аромат на…

Някой вървеше покрай сградата. Тренкавел извади ножа си и когато иззад ъгъла се появи някакъв мъж, го хвана за яката и жестоко го удари в слънчевия сплит. Мъжът се строполи на земята, като отчаяно се мъчеше да си поеме дъх. За да го обездвижи окончателно, Раймон заби лакътя си в лицето му, сграбчи го през шията, опря острието на ножа под окото му и прошепна:

— Нито звук, иначе ще ти извадя окото.

Дебелите устни на мъжа се разтрепериха, избилите от очите му сълзи потекоха по бузите му.

— Ще ти задам няколко въпроса — продължи Раймон и хвърли поглед към тлеещия на земята джойнт. — Разбираш ли ме, или си прекалено надрусан?

Онзи поклати глава.

— Как се казваш?

— Га… Гари… Гари Уилямс.

— Американец?

Мъжът кимна.

— Сам ли си?

— Ъъъ… да, сам…

— По-тихо! От археолозите ли си?

Пак кимване.

— Аз… съм… докторант.

— Остъкленият коридор заключен ли е?

— Не. Да не би…

— Откъде знаеш, че не е заключен? — Тренкавел притисна острието в ъгъла на окото му и по лицето на мъжа потече струйка кръв.

— Аз… преди няколко минути излязох, за да… оставих вратата отворена. Моля ви… аз… няма… Моля ви… — Потръпна, когато от подмокрената предница на панталона му се издигна пара. — О, не… Господи…

— Има ли някой в лабораторията?

— Професор… професор О’Брайън.

— Само той ли?

— Да… да. Ммм… моля ви, не ме убивайте!

— Няма да боли дълго. Обещавам.

И Тренкавел затисна устата на младежа с длан, за да заглуши виковете му.

 

 

Щом свикна да тълкува предсказанията на монаха от гледната точка на IX век — „крале“ вместо световни лидери, „огнени стълбове, що към небето се издигат“ вместо ракети, „люде на знанието в тоги бели“ вместо учени и така нататък. — Том вече ги разбираше по-лесно.

Война на Корейския полуостров. Създаване на палестинска държава. Ислямският свят и особено Близкият изток щеше силно да изостане в техническо отношение — петролната зависимост на Запада щеше да намалее и районът щеше да изгуби своето икономическо и стратегическо значение. Лекарство за рак. Лекарство за СПИН. Автомобили с водородно гориво. Война между Индия и Пакистан — Исламабад и Делхи, изпарени от атомни бомби. Обсерватория на луната. Хора на Марс. Преодоляване на замърсяването. Лос Анджелис, ударен от жестоко земетресение. Ядрен синтез за мирни цели — източник на безкрайна енергия.

Стигна до 2050-а и като съдеше по това колко страници остават в гигантския том, предполагаше, че има пророчества за поне още сто и двайсет години. Докато препускаше напред във времето, беше пропуснал безброй предсказания. За някои години имаше по десетина — дванайсет. За други — само по няколко. И въпреки че човечеството щеше да преживее катастрофи, до 2050-а човешкият род и дори Съединените щати още щяха да съществуват.

Поизправи се на стола и се протегна. Щеше да се върне към пропуснатите пророчества, но му предстоеше дълга нощ на заснемане, проверки и документиране. Погледна към кафе машината. Скоро щеше да му потрябва. Всъщност можеше и сега…

Рязко завъртя глава. Вятърът? През прозорчето на вратата се виждаше само стъклената стена на външния коридор.

Сви рамене и отново се наведе над микроскопа. Когато погледна през окулярите и завъртя копчето на фокуса, мъглявото зрително поле се смени с ясните и правилни букви на монаха.

хиляда двеста и петдесет

лета след таз нощ…

Тренкавел впери очи в онова, което поглъщаше вниманието на професора. Книгата на монаха! Мари я беше описала точно.

Извади пистолета, с плавно движение влезе и затвори вратата.

Археологът се обърна бавно, сякаш в полусън.

— Кой сте вие?

— Просто още един изследовател на историята — отвърна Раймон и се облегна на касата. — Какво четяхте, когато влязох?

— Няма да повярвате, ако ви кажа.

— Нещо за нашето бъдеше ли?

Професорът се ококори.

— Откъде… — Погледна тъжно компютърния екран и прошепна: — Да, нещо… — После пак се обърна към новодошлия и присви очи. — Дошли сте за книгата, нали? Знаете ли, че това тук — О’Брайън посочи красивия кодекс — трябва да се чете предпазливо? Човек може да полудее от него.

Тренкавел се засмя.

— Не повече, отколкото от любящия си баща, професоре. — Махна с пистолета встрани. — Идете до стената.

Археологът не помръдна, но и не се уплаши.

— Вижте, тази книга е нашата светлина в мрака. Нямате право…

— Оръжието ми дава това право. Размърдайте се!

— Съзнавате ли каква полза ще има от този кодекс? Моля ви, оставете ме поне да извлека колкото мога информация от него. Само ще…

— Стига! — Тренкавел пристъпи към него. — Идете до стената, иначе ще ви пръсна мозъка върху тази проклета книга!

Древният том за миг отклони вниманието му и О’Брайън реши да използва тази възможност и се хвърли към него, ала нямаше никакъв шанс.

Пистолетът изпука глухо и куршумът улучи професора малко под рамото, завъртя го кръгом и го повали.

Раймон погледна проснатия на пода учен. Знаеше, че трябва да го довърши. Вдигна оръжието и се прицели в челото на жертвата си… но за пръв път в живота си усети студената стомана на спусъка.

Фигурата на пода постепенно избледня и стаята сякаш помръкна. През мъглите на времето се промъкна спомен, който започна да придобива плътност и форма…

Целеше се с прашката си в катерица, която гризеше лешник високо в клоните на една бреза…

— Недей, Раймон — тихо го помоли Елен. — Нека си живее… Заради мене. — Той усети дланта й върху своята и отпусна прашката.

Тренкавел се усмихна на ранения професор и вдигна предпазителя на пистолета.

— Благодарете на Елен, мосю.

Прибра оръжието в кобура и се приближи до масата, за да разгледа древната книга.

Тъкмо заради тази мисия, започнала преди толкова много години, баща му се беше погрижил да усвои до съвършенство хиберно-латински. Само че… Раймон погледна компютъра. Професорът явно имаше нужда от софтуерна помощ.

Екранът показваше току-що прочетения от О’Брайън английски превод на откъса. Тренкавел плъзна поглед по текста и сякаш го разтърси електрически ток. Това беше! Той произнесе думите на глас, за да се увери, че не сънува.

хиляда двеста и петдесет

лета след таз нощ ще открием

целия мрак на нашите души

в дълбока пещера в кралство септимания^[1]…

През прозореца проблеснаха автомобилни фарове.

Той взе един лист, отбеляза мястото на откъса, свали водонепроницаемата кутия от кръста си и прибра книгата в нея. Пасваше идеално, благодарение на Мари Лорне.

Отново пристегна кутията на кръста си — кодексът тежеше повече, отколкото очакваше. Тежеше, да, но нямаше да го затрудни. Той изключи лаптопа, прекрачи ранения и излезе от лабораторията.