Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (9)

IX

Бях в тежко състояние — по пътищата продадох всичко, което имах, като се започне от табакерата и се стигне до кожения колан, а после — от дрехите до муската на врата ми. Така че, за да ме изпише от болницата, директорът й беше принуден да ми даде дрипите на самотния старец, който почина на съседното легло: долна риза, чифт вехти разтегнати гумени галоши, дебел бастун с мирис на череша и по някакво печално стечение на обстоятелствата — един костюм с редингот, толкова износен, че беше позеленял и излъскан като ливада.

В току-що окупирания от гърците Измир цареше пълен хаос. Но пък такива като мен не ги оставяха просто ей така, на улицата, ами ги настаняваха като гости в един стар склад за тютюн близо до Кятибоглу — с по един сламеник на човек и с по една супа на ден. Какво да се прави, слава на Аллах и за това!

Мога да ви кажа, че в деня, в който излязох от болницата, от предишното ми „аз“ беше останала само главата — а тя стърчеше още по-грамадна над стопеното ми тяло.

Лекарят ми препоръча много слънце, пълна почивка и изобилна храна. За първите два илача в рецептата нямаше какво да му мисля. Тъй като лятото беше настъпило, слънце — колкото щеш. С почивката беше същото — отиваш и лягаш (в смисъл, без да помръднеш) сред гмеж от хора по наровете наоколо, които стенат и плачат, вдигат скандали и даже умират с време или без време. Но това с изобилната храна…?!

Отначало се изтягах по цял ден в едно старо еврейско гробище зад склада. Покритите с тънък мъх мраморни камъни денем се напичаха от слънцето и ставаха приятно топли като плочник в баня. Мога да кажа, че моето ново оцеляване и повторното ми връщане в живота се случи точно в това гробище. Най-напред, с прилепен гръб към камъка, приличах на умрял гущер. Тялото ми беше толкова изпосталяло, че слънчевите лъчи преминаваха през него и отпечатваха върху камъка рисунъка на скелета. Да не мислите, че лъжа! Ето на, това същото слънце, което ме облизваше с мекия си топъл език така, както кучката лиже своето мъниче, то ме съживи. По това време, когато отново се връщах към живота, главата ми беше мъртва точно толкова, колкото и тялото ми. В затворените ми очи прехвърчаха искри, а сред тях оживяваха и започваха да подскачат малки фигурки, същински водни бълхички, изплували от блато. Колко хубаво го е казал един от големите поети — трябва да е Фузули:

Такава сладост е да имаш чувства,

Ти все едно от болест оздравяваш…

Тялото ми изхвърли навън всичката отрова и мръсотия, натрупана в него. Просто едно детински невинно сърце, изпълнено с доброта и жизнерадост.

Като се поизправих малко на крака, започнах да правя кратки разходки наоколо. Те бяха трудни и колебливи, както първите стъпки на току-що прохождащо дете. На всеки девет-десет крачки коленете ми се подгъваха и сядах там, докъдето бях стигнал, прибирах бастуна под себе си и си почивах, а времето се изнизваше минута след минута…

По онова време взех да навлизам в професията. Кой знае защо, много често в следобедните часове минавах все покрай Ешрефпаша джамия, а тя се намираше на пътя към Къзълчуллу. Облягах се на едно дърво точно срещу входа да си почина, гледах как хората се разотиват след намаза. Сред тях имаше и една възрастна жена. Заглеждах се от доста време в нея, защото отдалече приличаше на горката ми баба — беше нисичка, люшкаше се насам-натам като юрдечка, черният чаршаф^[1] беше закопчан под брадата й с карфица, кафявият шал не слизаше от плещите й зиме и лете.

След няколко дни видях, че и тя ми обръща внимание — дали защото бе забелязала погледите ми, или също се беше припознала. Дори след четири-пет крачки се спираше, обръщаше се, преструваше се, че си почива, и пак ме заглеждаше, след което, явно разколебана, продължаваше да върви сякаш насила по-нататък.

Най-накрая един ден изкрета с патешката си походка разстоянието между входа на джамията и мен, отвори си чантата и без да ме погледне в очите, ми подаде два лъскави гроша.

Аз просяк ли бях? Не мислех така. Защо тогава тя така набързо намери дланта ми? Вярно, като дете изпълнявах тази роля. Но все пак онова си беше игра. А какво правех като секретар в „Нури Ирфан“? Добре де, но то беше за чужда сметка. А що се отнася до просенето на храна при демобилизацията ни от армията, правехме го всички заедно, целият изгладнял полк, и ако ни паднеше случай, като нищо щяхме да станем дори бандити. Както и да е, всичко онова беше нещо като първоначално обучение. А както изглежда, още от рождението ми, а после и по стечение на обстоятелствата, през целия си живот аз бях въвличан в това русло.

В този ден обаче първият ми официален клиент пусна за първи път в дланта ми първото официално подаяние. Жената се срамуваше, че го е направила, аз се срамувах, че съм го приел, сякаш извършвахме нещо пошло, стеснявахме се да срещнем погледите си.

Та както казах, тя беше първият ми официален клиент. Никога не се забравя първата жена, която ти се е отдала, нали? Така не се забравя и първата жена, която ти е дала подаяние.

След тази случка и двамата продължихме всеки по своя си път. Шепата ми обаче не се затваряше, насред дланта ми лъщяха двата сребърни гроша. Цял ден стоях така, чак до мръкване. Играх си с тях до посред нощ, като че ли ми ги беше дала, за да си ги подмятам. На другата заран с тези пари си купих сирене и сушено грозде, разделих ги с приятелите от приюта и така се изтръгнах от тягостната си потиснатост.

Началото във всяка професия е трудно — има нервни кризи, прояви на магарешки инат, но те трябва да се приемат със снизхождение. После всичко си тръгва по пътя така гладко, че…

Всеки търговец сутрин държи на първата покупка, защото разчита тя да му донесе късмет. Така и сефтето, което направи ръката на тази благородна женица, ми донесе щастие.

През следващите дни смених маршрута си. Тръгвах да бродя, но вече отбягвах Къзълчуллу, където от двете страни на пътя нямаше нищо, освен ниви и пуснати на воля кози, ами се отправях от Татарската махала към Икичешмелик, а надвечер — към кипящите, претъпкани с хора големи булеварди.