Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (14)

XIV

За подаянията няма регистър. Но нека се знае, че сборът от парите, които се даваха на бедните в един голям град за една година, надхвърляше, е, няма да кажа държавните данъци, но общинските — със сигурност.

Какъв ли процент бяха платените данъци в града? Може да се каже, че за сметка на това пък нямаше човек, който да не дава милостиня. Ще видите, че тези, които бягаха от определените със закон данъчни задължения, които вършеха какво ли не за срам и позор, които заслужаваха секвестиране или затворническа килия (понякога идващи от далечни, затънтени краища, но за сметка на това убедени, че ще им отпуснат заем с висока лихва, и понякога дори не се и замисляха за това), без да се поколебаят дори за миг, даваха на просяка пари. Даже самите просяци смятаха за свое задължение да предложат някоя сума на по-изпадналите си колеги — значи приказката, че някой си просел в Баязид, а раздавал милостиня в Султанахмед, не беше измислица.

Тогава каква беше тази сила в нашия настървен и алчен свят, която правеше от немощния просяк човек, по-силен от осланящия се на закона и полицията бирник? Нека го кажем — най-вече Божествената милост към човечеството. Мястото на дълга е в главата, а мястото на състраданието — в сърцето. А то не познава никакви сметки и регистри и се подмамва толкова лесно, колкото и невръстно дете. Истинската сила на просяка извира от зова му към това сърце. Чак след него идва и всичко останало.

Просякът си получава своето на съвсем малки части и ви кара да му го плащате, без изобщо да се усетите. Какво ли ще ви мине през ума, ако беднякът, край когото минавате всеки ден и по навик му подавате четиридесет парички, ви поиска наведнъж всичко, което му се полага за цялата година, тоест триста и не знам колко гроша?

На общинарите им се въртят разни смехотворни идеи в главата. Например благодетелите да плащат на бирника цялата сума от парите, които дават на просяците. „И тези пари ние ще използваме, за да се погрижим за тях“ — казват. Значи, когато лежите болен вкъщи, когато се карате с жената и децата, когато ви налегнат мрачни мисли как да си изплатите борча към бакалина и месаря, на прага ви ще се появи един господин с чанта и вратовръзка, и вие ще му дадете накуп цялото свое подаяние?

Както казах, в просенето на първо място стои милосърдието. Цялата тънкост на занаята е да докоснеш тази струна и да я разчовъркаш до болка. Точно както става и при великите поети, и при другите творци. Обаче, както да бъдеш велик поет, така и да бъдеш велик просяк, е дело на майката природа.

Въпреки че бях стигнал до едно от най-високите нива в професията, и то почти без никакви основни уроци и без никакъв опит, трябва да се приеме, че съм изкусен специалист, роден със звезда на челото. По-напред ви разказах за моето духовно наследство от дедите ми. Във всеки случай домашното възпитание, етикецията и донякъде половинчатото ми образование ще да са допринесли за подхранването на тази Божия дарба. Както е казал Пророкът: „Може ли изобщо да се прави сравнение между знаещия и незнаещия? Къде се е чуло и видяло ученият нахалник или крадец да е по-некадърен от неграмотния?“.

Така аз открих тази звезда в себе си през същата прословута нощ, когато напуснах склада за смокини в Измир. Нека ви разкажа.

Тялото ми беше разнищено, като че ли са ме били и пребили насред площада. Под мижавата светлина на току-що запалените по големия булевард фенери покрай мен бързо преминаваше гъмжило от елегантни хора с чанти. Този път бързах да се впусна в професията, която вече съзнателно бях приел. Все още смятах, че трябва да отправям молбата си устно, и затова подвикнах към един минувач:

— Господине… — Не можах изведнъж да овладея гласа си и изглежда, от устата ми излезе нещо като скоропоговорка.

— Какво има? — ядосано се обърна човекът.

Беше висок, с остро като на ястреб лице. По рязкото му обръщане и още по-резкия му тон разбрах, че е ядосан за нещо или че съм прекъснал задълбочените му мисли.

— Извинете, попречих ви… — запелтечих от страх да не ме изпъди или да ме нагруби с някоя остра дума.

Той продължи забързано нататък, все така напрегнат. Но кой знае защо, започна да крачи… по-бавно. Нищо, че не си обръщаше главата, усещах го — той просто ме изчакваше. Извъртях му дребния номер, че уж се смущавам да мина покрай него, и тръгнах като залепен до стената. Това мое поведение го провокира още по-силно. Когато се изравнихме, той се обърна към мен и с все същия рязък тон произнесе:

— Погледнете ме!

Странно — не „погледни“, а „погледнете“…

— Моля, господине?

— Вие като че ли искахте да ми кажете нещо?

— Не, не… — вдигнах леко разтрепераните си ръце. — Станала е грешка. Простете ми!

И пак пауза, и пак жест, сякаш ще си продължи по пътя. А после попита:

— Струва ми се, имате нужда от нещо?

Този път тонът му беше поомекнал. Погледът в проблесналите преди малко като светкавици очи — също. Взираше се в моя редингот, в бастуна, в сакатата ми ръка и въобще нямаше намерение да ме подмине. Това бяха многообещаващи признаци, но какво се криеше зад тях — не знаех. Отново заекнах:

— Не, не… Нищо…

Той кимна дълбокомислено с глава, сякаш в тъмнината съм му поверил някаква голяма своя мъка и сега отговаря на нея:

— Може, човещина е… Исках да ви помогна, но…

Подаде ми четвъртинка меджидие^[1]. Да, четвъртинка меджидие.

— Вземете я — каза. Боеше се да не му откажа. — Няма лошо.

Тонът му отново се изостри. На физиономията му обаче беше изписан същият невинен смут като на онази жена, която ми подаде първата милостиня.

Ето това бе мигът, в който постигнах свещената тайна в професията.

Това, което ми донесе в най-неочакван момент най-голямата милостиня, бяха моят редингот на някогашен изпаднал чиновник и просмуканото в костите ми, необяснимо в онази нощ обръщение „вие“. В същия този миг от полите на редингота ми започна да се излива като дъжд цялата ми умора и мизерията във всичките й разновидности.

По-късно лека-полека превърнах това свое реално в тогавашния ден състояние в изпипана игра. На гърба — винаги с износен редингот (жалко, че както навсякъде, така и в просията рединготът е почетен кожен кафтан!), на краката — с разтегнати, изтъркани, но чисти гумени галоши; в ръцете — с обелен тук-там дебел черешов бастун, на главата — отначало със старомоден фес, после с каскет; зиме и лете — с наметка върху гърдите; без ни най-малка нужда — очила с преметнати зад ушите телени рамки; с малка брадичка — рядката брада, която потомците на рода Коджабаш си пускали, щом се разделели с някое място, и която наред с мекотата придавала на лицата им достолепие, за да ги издигне още на млади години на важни служби. После — със счупената ми дясна ръка, с бавното ми придвижване покрай стените, все едно търся място къде да се скрия; с десния ми здрав и читав крак, който свикнах леко да влача, и най-накрая, като капак на всичко това — с нищо непробиваемото ми загадъчно мълчание.

Новаците и неопитните в тази професия смятат, че просията се върши с молби и хленч. Колегите, пък и просяците от по-висшите кръгове на обществото, които съзнават какво огромно въздействие може да окаже мълчание като моето, са твърде малко. Това е истината: хората изпитват удоволствие да се ровят в чуждия живот. Смятат, че са достатъчно хитри, за да открият мъката или позора, които искате да запазите в тайна. Това е всичко. Аз си хващах клиентите само с едното свенливо мълчание. Постъпвах също като момичетата, които, за да предизвикат мъжете да тръгнат по петите им, на улицата се правят, че ги отбягват, или пък се изчервяват от срам. И в просията е също както в любовта, единият бяга, другият го гони.

Най-благодатното време за мен са не толкова нощните, колкото онези мрачни и мъгляви вечерни часове, в които хората са обзети от непонятна меланхолия, когато мнозина от тях се връщат капнали от умора у дома и когато пак мнозина от тях не знаят накъде да тръгнат, а стъпките им натежават от отчаяние. Сред постоянните ми клиенти бяха минувачите, които свикнаха с мен, така както се свиква със сутрешния вестник, както и онези, които изпадаха в паника, ако не забележеха силуета ми край стените. Спомням си, че веднъж един мъж на средна възраст, който от станция Тилкилик вероятно се прибираше у дома в Борнова, изпусна последния вечерен влак, само и само да ми подаде четиридесетте си парички^[2].

* * *

Някога е имало особен вид просяци, наричали са ги „търпеливите бедняци“. Дори името им е толкова аскетично и скромно — търпелив бедняк!

Нашият баща много обичаше тези хора в износени джубета и саръци^[3], които сякаш се опитваха да потулят нищетата си и от чиито уста никога не се чуваше жалба или молба. Появяваха се сред нас като някакви полусветци. Със своето мълчание тези търпеливи бедняци постигаха това, което не можеха да направят и най-опасните и нагли просяци, цапнати в устата, нито дори прокажените с щръкналите сред разкапаните им меса кокали. Казват, че в някои страни просяците имали крале. Не вярвам много-много на това. Просяците на краля — да! Но крал на просяците!?

Все пак, ако нашите някогашни просяци са имали крал, те неминуемо са щели да го изберат измежду тези търпеливи бедняци. Защото те се ползваха с безкрайно уважение сред народа. Но да се върнем в наше време, най-вече след като джубетата и саръците бяха забранени — сега има нов претендент за празния престол на изцяло оттеглилия се търпелив бедняк — и това е голтакът, бивш чиновник с вехти дрехи, охлузени обувки и смачкан каскет. И то в най-мистериозната роля на новия просяк: да се представя за мълчалив, срамежлив и удавен в тежка мъка човек.