Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (22)

VII

Като оставим настрана отрепки като просяка доносник за нетаксувани обяви или като хаджията, дето си пъхаше носа в тънките работи, аз отдавна гледах на другите най-добронамерено. Всеки си беше хванал пътя и крачеше по него. Излишно бе да се оплакваш, нямаше място за песимизъм. Казваш си: „Съдба!“ и караш нататък — това беше най-правилно. Както дошло, така и ще си отиде.

Само че имаше нещо, което от време на време караше закоравялото ми сърце да кърви. И това бяха децата. Без съмнение — тежеше ми споменът за Исмаил. Треската, с която ме зарази този малчуган, явно бе оставила у мен някаква болезнена жал към света на децата.

Децата! Както обясних и по-преди, по мое време любимци ставаха онези от тях, които имаха видимо осакатяване. Проснеха ли се по тротоарите като вехтошарски стоки, надупчени отсам-оттам, с гноящи рани или с отрязани крайници, състраданието, което предизвикваха, и парите, които донасяха, бяха доста.

Говореше се, че в Анадола отивали посредници и купували такива деца от семействата им, даже на някои, докато били още малки, им вадели очите или им режели някоя по-безвредна част от телата.

По мое време из големите булеварди на Истанбул не можеше много-много да попаднеш на такива. Сега на мода бяха повече спретнатите и приятните деца. Собствениците им ги обличаха в униформата на малки ученици — с чисти престилки, бродирани бели якички и лъснати обувки. Пускаха ги сред гъмжилото на такива оживени места като пристанището, гарата, казиното и ги наблюдаваха отстрани.

Едно прелестно детенце ви поднася с малката си ръчичка бонбон, опитва се с усмивка да закачи на ревера ви цветенце! Естествено, парите, които ще му дадете, са повече, отколкото парите на онова, което е хвърлено живо в помийната яма с гноящо тяло, с отрязани до коленете крака…

Тях трябва да наричаме малките принцове на нашия свят, а те не са много на брой. Другите, тоест истинските, не се срещат по оживените булеварди и по поддържаните второстепенни улици. И да ги срещнеш, преоблечени са. Знаят към кого да се прилепят, а когато ги заподозреш в просия, размахват в ръце два стари вестника и започват да викат: „Пишат за борсата!“ — изучили са какъв му е редът. Да ги хванеш, е толкова трудно, колкото с гола ръка да уловиш птичка. Понякога, когато се возеха залепени отзад на трамвая или се шмугваха сред навалицата на някоя спирка или пристанище, се случваше да сгащят някое от тях. Това обаче не беше чак толкова страшно. Чичко полицай щеше да го стисне за мекото на ухото и с рев и крясъци да го поведе. Само че докъде щеше да го води, кога и на кого да го предаде? Ако чичко полицай знаеше, щеше да му е лесно. Но и той не знаеше. След като походеха малко, виждаше на отсрещния тротоар някой приятел или амбулантен търговец на риба, спираше, търсеше по лицето на детето местенце, което да не е олигавено от сълзи и сополи… Шляпваше му два шамара и го пускаше, а за да покаже, че държавата не е спряла да работи, удряше няколко пъти с налчетата на подкованите си обувки по земята: „Пускай, пускай, дверите на Рая гледай!“. След което изтриваше в панталона мръсотията, останала по пръстите му от мекото на онова ухо, дето го стискаше допреди малко, и си тръгваше.

За какво говорех? А, да… Не се срещат много-много по големите булеварди… Заместили са ги със затънтените махали, където общината и полицията не се мяркат изобщо, с опожарените терени, с големите руини, останали след медресета, казарми, крепости… Чак извън портите на града. Често пъти бродеха на групи, въоръжени с тояги, камъни и железни клинове чети. Понякога внезапно заливаха кръстовището, като взело се кой знае откъде и връхлетяло отгоре птиче ято. Обаче надушеха ли нещо подозрително, пак така, внезапно и накуп, отлитаха.

Ако искате да хванете някое от тях, след полунощ, някъде около един, когато дърво и камък се пука от студ, трябва да се поразходите и вие по големите и малките улици.

Когато видя на добре защитен от вятъра и дъжда ъгъл или под изтеглена встрани кола някаква сянка, някаква възголемичка купчина, знам — това е то, тъй като общината вече е понапреднала, слава богу, дотам, че да не оставя по улиците кучета и подобни купчини смет… Приближавам се, облягам се на бастуна, сгъвам едва-едва коленете си и клякам. Ако не е едно, а са две или три, те са се сгушили едно в друго на топка, като малки котенца в кошче… Странно, най-малките от тези, които лежат поединично, все ми приличат на малкия Исмаил.

Ами както са се свили на топка в тъмното и кашлят ли, кашлят, кое ли от тия копелета няма да прилича на другите. Когато в Тамашалък Исмаил лежеше болен и го тресеше, или когато си подготвяше уроците и заспиваше в неудобна поза, когато сумтеше, кляках до него по абсолютно същия начин. Както се навеждах над някое от тези хлапета, изтръпвах от страх да не направя невнимателно движение и да не го събудя, че току-виж, отворило изпъстрените си с червени точици Исмаилови очи…

Много пъти ми е идвало наум, особено в снежните нощи, да взема няколко от тези самотни деца, сгушени на улицата, и да ги заведа у дома. Обаче ме хващаше страх да не си навлека на главата нова беда с някой нов Исмаил. Още не съм успял да се отърся от шемета си по него.

Едва изправям скованите си от клечането колене, ставам. Какъв е този червей, дето ме е загризал отвътре? Грях ли сторих? Обаче, ако има Аллах, както казват, и — пак както казват, ако един от неговите обичаи е да търси сметка, аз си имам готов отговор: „О, Всевишни, докато стигнеш до един сакат просяк, има други врати, на които трябва да потропаш… Врати, пред които стърчат портиери с униформи на крале, врати, пред които дебнат жандарми с пушки, и още колко други, и още колко…“

* * *

Понякога, като седна да мъдрувам, току започвам да сея просо на дъното на морето с ей този проблем. Те се умножават, застрашително се умножават. Ако и занапред се множат толкова, че броят им надхвърли няколко пъти броя на децата, които ходят на детска градина в коли, шофирани от бавачки с ленени шапки, какъв ли Истанбул щеше да се изкипри пред очите ни? Но по-късно пък си мисля, че такъв ден едва ли ще настъпи, защото, ако това беше възможно, той би дошъл много отдавна. Тази паплач и се раждаше, и умираше на цели стада. Особено в подобни мразовити нощи Смъртта непрекъснато въртеше косата си. После и друго да ти кажа, господине, не е задължително тези стада да развъждат просяци.

Това са големите депа на обществото, нещо като училища на открито. В тях не израстват интелекти, не се разпалват неуправляема дързост и страсти. Силният вечно изяжда по-слабия, загниващия… Така е и в гората. Този, който убива пред очите ни скитащо дете, увисва на бесилката. В това няма никакво съмнение. Законът си е закон, справедливостта — справедливост. Но смятам, че в докладите на полицията и съда страниците за пребито или изтезавано дете са съвършено бели. Така че най-отгоре на пирамидата са оцелелите — най-умните, най-силните и най-смелите.

Виждам с усмивка как те на цели ята нахълтват ненадейно в някакъв бостан, как прескачат зида на овощна градина и се катерят по дърветата; как с някаква приспособена въдица и прикрепена на върха й рибарска кука улавят пране от балконите. В тези училища не се изучава играта на комар със зарове и карти, няма обучение как да се хвърлят ножове и какви ли не още подобни неща. Изключение правят само приказките, основани на морала, милосърдието и предаността към големите общества, въздействието от които понякога продължава чак до смъртния одър…

Детенце, заспало в дъждовна нощ с отпусната на прага глава. Ако издам звук, то ще се събуди и ще ме погледне с очите на Исмаил, така ми се струва! Никога няма да съм сигурен, че след две години и половина закопчаният с белезници крадец, когото ще срещна на улицата, или красивият убиец с шилото, чиято снимка ще видя във вестника, с който съм си увил сиренето, няма да е тъкмо то! Толкова бързо растат горкичките!

Наистина, не биваше да се боя, че стадото може да се умножи. Една част от него си остава, други подхващат разни професии, стават касоразбивачи, джебчии, фалшификатори на пари, измамници и така нататък. Последната част, родените под щастлива звезда, получават почетни служби в голямото общество.