Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miskinler Tekkesi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Решат Нури

Заглавие: Гнездото на окаяните

Преводач: Хубавинка Филипова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: турски

Издание: първо

Издател: „Слънце“

Година на издаване: 2014

Печатница: Пресинвест

Редактор: Лиляна Карагьозова

Рецензент: Розия Самуилова

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-203-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5548

История

  1. — Добавяне

II

Сред предците ми има наистина важни личности. Някои от тях фигурират в историческите книги, били са велики мъже, с които се е гордеела цялата страна.

Когато понякога вървя след погребални шествия в „Еюб“, „Едирне капъсъ“ или „Меркезефенди“, се натъквам на все още стърчащите им надгробни камъни: Хаджъ Насър Молла, Акидеджибашъ Осман Меляли ефенди, командващия флота Рюкнеддин паша, Абувада Мюселлими Тахир бей и още колко други… Взирам се в стърчащите все още с достойнство шапки върху паметните камъни на моите деди из разните гробища и се просълзявам, а гърдите ми се изпълват с гордост. Не се приближавам съвсем до тях, тъй като не допускам и най-малката вероятност те да се гордеят със своя последен внук. Най-много се страхувам от Коджабаш Казаскер, дето си похапвал, седнал коляно до коляно със султан Махмуд, че ако ме познае, килнатият му на една страна камък с грамадния калпак отгоре направо ще се катурне до края на земята.

Така де, как съм се пръкнал от тези велики мъже, покорявали планини и морета, седели редом и хранили се на една трапеза със султаните? Ако мислим с главата на нашата суданка Гюлфидан, това е станало възможно поради необяснимата мъдрост на Аллах. Само че от моя гледна точка аз не съм чак толкова учуден.

Самочувствието в сегашната ми професия е повлияно от предците ми и по моему това е ясно като бял ден. Не познавам добре живота им — по време на пожара в Аксарай изгоряха всички родословни дървета заедно с документите и ферманите. Запомнил съм обаче по нещичко от разказите, които слушах за тях през детските си години. Коджабаш Казаскер например, когото заради голямата му глава смятам за най-прекия си роднина, наистина е бил за султан Махмуд нещо като зеницата на окото му. Изхранвал в конака си може би двайсетина-трийсетина наложници, роби, готвачи, икономи и така нататък. При все това, забележел ли каймак на трапезата при падишаха, той разпервал ръце и започвал да нарежда:

— Аллах да даде дълъг живот на нашия шах! Служителят на Аллах може да вкуси каймак единствено на държавната трапеза. Иначе ще се случи ли на такива като нас да опитат каймак?

Същият велик мъж събирал падналите пред султана трохи, потривал ги по лицето и очите си, скътвал ги в специално изработена за целта седефена кутийка и с молитви и благословии ги отнасял в конака. Аз не съм заварил онзи щастлив период, но дълги години на новородените бебета в семейството давали като първа милостиня на белия свят да вкусят от трохите на падишаха (скрити като Брадата на Пророка в нагънати кат върху кат красиво извезани дантелени шалове), та хлябът, който ще яде през целия си живот малката рожба, да бъде замесен от лека и грижовна ръка.

Дори когато растях самият аз, по времето на Абдул Хамид Втори, от двореца пристигаха дарения от по петдесет-шестдесет жълтици (официално се наричаха Благодеянието на султана). Цялата фамилия се събираше в големия салон и се провикваше: „Амин! Амин!“, също както правеха в прословутото дервишко теке на Караджаахмед.

Така че милостинята е в кръвта ми — тестото на фамилията Коджабаш е замесено с нея и не е за учудване, че постепенно способностите, дадени от Бога на славните ми деди, се развиха в мен до съвършенство.

Преди девет-десет години ми попадна една поема на Осман Меляли ефенди, мой дядо. Чета я от време на време със страхопочитание. Тази творба от начало до край е изтъкана само от молби и вопли… Дядо ми отправя последователно молитви към Аллах, към пророците — и както си е по протокола — и към техните ученици… После идва редът на султаните и везирите. Накрая, когато приключва с касидите[1] и започва любовните газели[2], вече се моли за душата си: за красавицата, за една нейна усмивка, за косъмче от къдриците й…

Бележки

[1] Касида — церемониален жанр в класическата арабска, персийска и тюркска поезия, подобен на одата. — Бел.ред.

[2] Газели — характерни строфи в поезията на Близкия и Средния изток. — Бел.ред.