Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miskinler Tekkesi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Решат Нури

Заглавие: Гнездото на окаяните

Преводач: Хубавинка Филипова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: турски

Издание: първо

Издател: „Слънце“

Година на издаване: 2014

Печатница: Пресинвест

Редактор: Лиляна Карагьозова

Рецензент: Розия Самуилова

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-203-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5548

История

  1. — Добавяне

VI

Тези, които са на моите години, добре си спомнят хаоса по време на революцията.

През един от онези дни на човешко стълпотворение, когато имамите се прегръщаха и целуваха с поповете насред улицата, а подплашените от музиката и гръмогласните речи коне се втурваха в галоп в магазините, от горния край на нашата улица се зададе шествие със знамена и тъпани, а малко след това започнаха да блъскат по пътната ни врата. Дали вуйчо ми е бил таен агент, на когото трябваше да му се смачка главата, не знам. Дълбоко в себе си човек крие много лица, затова — може и да е бил… Но участниците в шествието не знаеха по въпроса нищо повече от мен и затова — може и да не е бил… Едно бе сигурно — втурналата се отгоре човешка вълна не е срещнала по пътя си други конаци и сигурно затова се е блъснала в нашия.

В онези времена много от заклеймените, които се държаха с достойнство, направо бяха разсипани, но по-късно все пак успяха да си оправят положението. А що се отнася до нас, както обясних малко по-преди, нашият скапан конак и без това тръпнеше в очакване на удобния момент някой да го срине до основи.

Вуйчо ми не можеше да изкара до края на месеца, без да вземе пари назаем от баба, и когато заедно с разни високопоставени паши го изпратиха на заточение, конакът се разпиля. Всички дадъ си заминаха по селата около Черкеш[1]. Какво стана с чернокожите — не знам. След доста време видях един от тях да продава сусам пред входа на една баня.

Аз, баба и Гюлфидан баджъ се подслонихме в Бааларбашъ, в къщата на една излязла вече в пенсия възрастна калфа. Вече не се слагаха да врат цели казани за пиршества и вече никой не ни идваше на гости. Но за сметка на това пред портата ни не оставаше ден без лихвари, посредници и цял куп подобни странни индивиди. В Деня на Господа баба ми слизаше в Истанбул и започваше да снове между съда, кадастъра и застрахователния фонд.

Това обаче не продължи дълго. Има една притча за дърводелеца. Ще ви я разкажа. Възрастен дърводелец легнал на смъртния си одър, но все не предавал богу дух; очите му вече се затваряли, когато продължил да дава нареждания: „Донесете варта, наредете тухлите, набийте клиновете!“. Най-накрая един, който добре познавал навиците му, се навел към ухото му и викнал така, както неговите калфи се провиквали по строежите надвечер: „Заминавайте си!“. На горкия човечец не му останало каква повече работа да свърши и най-сетне предал богу дух. Горката ми баба, цял живот бе мъкнала на гръб товара на конака, но и тя като героя от притчата легна на легло в деня, в който изплати последните си заеми и даде последните си нареждания. Престори се уж на шега, че нещо не й е добре, и рече:

— Деца, нещо става с мен, изглежда, ще умра!

И след малко наистина взе, че умря.

Толкова роднини, толкова познати! Но на погребението й беше единствено Гюлфидан калфа. Същото беше после и у дома…

Да вземем мен сега! Казват, че в министерството всичко ставало бавно. Също така бавно аз бях изхвърлен оттам. Отначало никой не ме закачаше за нищо и се окуражих. Но по време на прословутата чистка, която започна само няколко месеца след революцията, първият изритан на улицата бях аз.

* * *

В министерството се сприятелих с един младеж — Талят Брадата. И наистина, по онова време той беше съвсем незначителен служител и брадата не му отиваше. При него обаче причината беше съвършено друга — Талят беше беден като пророка Еюб. Син на писар в малка митница, семейството му — многодетно. Невероятно трудолюбив. Прехвърчал като искра през началното училище, гимназията, лицея и кажи-речи все още дете, той се озовал пред най-горния курс. Бедата обаче дебне човека изневиделица. Вкъщи нямало място ни къде да седне, ни къде да чете, затова се подготвял за зрелостните изпити в отсрещните гробища. А там започнало да го преследва едно момиче… Известно е какво би могло да се случи сред напечените в жарките следобеди надгробни камъни и гъсталаците от изсъхнали треволяци и тръни, когато това момиче започнало безогледно да го съблазнява и да му подхвърля шегички… Кварталът взел мерки и насила натресъл момичето на Талят; тъстът му целунал полите и ръката на началника и го устроил на работа като писар в Министерството на вакъфите срещу двеста гроша месечна заплата. А после започнали да се пръкват едно след друго и децата — за шест години техният брой достигнал цифрата четири. За сметка на това пък заплатата му все още стояла на триста и петдесет гроша… Приятелите му събирали помощи, но не смятали за удачно да му ги дават във вид на пари, ами купували провизии за цял месец — масло, ориз, захар — и му ги носели вкъщи. Така че брадата на Талят не се дължеше на аскетизъм, ами на безпаричие. Един ден той ми се изповяда, сякаш ме посвещаваше в голяма тайна:

— Какво да се прави, братко, зле съм облечен… Пък и ако до пет-шест дни не намеря пари за бръснар, заприличвам на отрепка. Рекох си, не е ли по-добре честно и почтено да си пусна на бърза ръка една брада!?

Талят беше дребен, невзрачен човек. По тази причина беше орисан да го унижават и мачкат навсякъде. Ако я нямаше тази брада, започнала да се прошарва от тук от там, преди още да е прехвърлил двадесет и петте, напълно възможно бе, щом подхванат уволненията, ударът да го засегне и той да изхвърчи. Но несъмнено брадата не беше единственото нещо, което спасяваше Талят. Той беше извънредно трудолюбив и изпълнителен чиновник. Вършеше не само собствените си задължения, ами и нашите. Не мога да кажа, че всеки служител от всяка канцелария, който се сблъскваше с проблем, сам тичаше при него, но за сметка на това изпращаше разсилния да го извика. Непрекъснатото и неуморно усърдие на Талят понякога ни разваляше настроението и спокойствието. Даже в моменти, когато заради нас той се претрепваше от работа, ние вдигахме ръце пред очите си, сякаш ни е хванала морската болест, и го хокахме:

— Моля те, за бога, спри се за малко!

В канцелариите нямаше тетрадки за отчетност. Най-достоверният регистър за дейностите през изминалите дни бе паметта на Талят. Някои от началниците в Комисията по съкращенията вероятно са си припомнили този съсухрен и невзрачен дребен чиновник не толкова заради брадата, колкото заради работата му, и пред очите им моментално се е появила картината на развихрилия се в цялото учреждение хаос след евентуалното му уволнение.

В същото време Талят Брадата беше и много общителен. Вярно, може да се каже: „Ще какво щеше да прави, ако не беше такъв?“, но се случваше и да се намръщи заради нечие непристойно поведение. Най-грубите обноски обаче посрещаше, като че ли бяха комплимент, просто ги подминаваше, без да реагира. Макар да изглеждаше, че все едно не разбира нищо, той беше много чувствителен на тема „свиня“. А понякога дори най-невинните думи или обноски ги тълкуваше посвоему и ставаше избухлив и несговорчив. Щом приключеше с работата и сметнеше, че наблизо няма никой, той си представяше всички преживени случки и си разтоварваше душата, като в отговор на всяка една от тях отправяше хамалска псувня или ругатня.

Да кажеш, че Талят Брадата бе веселяк, може би нямаше да е вярно… Но от време на време у него се надигаше вълна на безпричинна радост, така както става при малките деца: понякога напрегнати, друг път в еуфория… И без това всяка фибра от тясното му и дребно лице, смалено от немотията до големината на черпак, на всичкото отгоре покрито в голямата си част и с брада, започваше да трепти, очите му овлажняваха и заблестяваха, чуруликаше като птиче. Този изблик на радост, съпроводен със стискане на ръцете и тупане по рамото на човека отсреща, предизвикваше хладни ответни действия. Колко пъти в такива моменти едва съм се въздържал да не му изкрещя: „На какво толкова се радваш, бе човек!?“.

Няколко месеца след моето уволнение отново видях Талят — беше избръснал брадата си и вероятно по настояване на новото началство горе-долу си беше пооправил и външния вид. Пак с онази буйна и искряща радост, която все не успявах да разбера от какво незнайно щастие или розова надежда избликва, той ми раздруса ръката:

— Скъпи приятелю, аз вече съм студент в Университета, от време на време се отскубвам и посещавам Факултета по право. То се видя, не завършиш ли висше образование, няма хляб. Днес може би ме съжаляват заради децата, та не ме изхвърлят на улицата. Но какво ще стане утре — никой не знае. Ако ме послушаш, ти също трябва да влезеш в Университета…

— Как? В Университета се влиза с диплома…

— Я стига, кой ти гледа дипломата? Спазва ли се закон в такава бъркотия? Вратите в Конака на Зейнеб ханъм[2] са широко отворени… Който няма диплома, влиза там като слушател. В края на годината полага изпити и става истински студент. Кой ли не е там! В моя курс има всякакви хора — от викач на пазара до кочияш на товарна кола. Ела и ти, ще израснеш… А от друга страна, може и да ти се намери някаква работа за по пет-шест гроша.

Няколко дни по-късно, пременен с феса и редингота си в неотминалия все още стил на султански чиновник, сред навалицата в Конака на Зейнеб ханъм се притурих и аз. По онова време Университетът беше като истински крайпътен хан. Всевъзможни хора — от голобради момчета до образовани като нашия Талят, изхвърлени от двореца униформени прислужници и петдесетгодишни софти[3] от медресетата с прошарени бради — слушаха подред Ахмед Мидхад и Емрулла ефенди. Имах прекрасната възможност и аз да се подредя сред тях, като срещу двадесет гроша можех да следя уроците по литографските копия на лекциите. Но не го направих.

През първата зима след революцията политическите страсти вряха и кипяха както навсякъде, така и в Конака на Зейнеб ханъм. За да разберете до каква степен се стигаше, трябва да ви кажа само това, и то е абсолютно достатъчно, че същата година след Тридесет и първи март[4] обесиха всеизвестните Дервиш Вахдети, Кьор Лютфи бей и още един преподавател, чието име не мога да си спомня, а те бяха от моя курс.

Сега и политика ли, сякаш не ми стига срамът! Така си е. Обаче не защото си нямах и понятие от политика. Човек може да стане отявлен последовател, готов да се хвърли и в огъня. Но да лашкаш някого ту наляво, ту надясно, особено ако е такъв безволев човек като мен — дето няма сили да се изправи и пред най-малката трудност…

Дойде ми наум една приказка, която ми разказваше Гюлфидан баджъ. Не знам къде си минавали две овце: едната бяла, другата черна. Който възседнел бялата, отивал на седмото небе, а който възседнел черната — вдън седем земи.

Имаше два пътя — със съглашенците от „Единение и прогрес“, или с либералите. На мен се падна черната овца, тоест, либералите, и потънах вдън земя, така че да не изляза никога оттам.

Както казах, моето участие в политиката се изразяваше единствено в това, че съпротивата ми, срещу който и вятър да духнеше беше на нулата. Но защо с Либералите, а не със съглашенците? Преди всичко заради редингота ми на султански служител, тъй като не успях да си намеря други дрехи. Всички облекла в Истанбул — дори до плъстените шапки на поповете — бяха в стил либерали. Плюс това и семейството ми, и моята некадърност станаха причина да бъда зачислен към противниците на партията „Единение и прогрес“.

Всъщност не знаех нищичко за съглашенците. Заради мекушавата ми по рождение природа всичко, което правех, беше да кимам с глава на всяка казана от другите дума. Но трябва да се подчертае, че потвърждението с глава по моему се превръщаше в авторитетно мнение. В същото време все пак не прекалявах — видех ли наоколо някой цапнат в устата или зле облечен човек, моментално се скатавах. Тъкмо затова ме изпратиха в изгнание в Синоп само за три години, докато моите другари след Тридесет и първи март, степенувани според дейността им, отидоха или на бесилото, или в затвора.

Бележки

[1] Околийски град в Анадола. — Бел.пр.

[2] По името на дъщерята на Мохамед Али паша, в чието имение първоначално се е помещавал сегашният Факултет по изкуствата и науките на Истанбулския университет. Сградата е построена в края на XIX век, но е изгоряла в пожар на 28.02.1942 г. — Бел.пр.

[3] Софта — мюсюлмански проповедник. — Бел.ред.

[4] Или 13 април 1909 г. (по нов стил) — бунт на армията по време на младотурската революция. — Бел.ред.