Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (4)

IV

След пожара се настанихме пак в конак от едно време, близо до Джинджи мейдан. И тук всичко беше същото както в предишния конак: харемът, салоните за мъжете, витите стълбища с изтръгнатите парапети, ташлъците^[1] и салоните, за които възрастните казваха, че са като „с кон да препускаш из тях“, високите сводести прозорци, резбованите сачаци, пресъхнали и изгнили през годините дотам, че само чакаха една искрица във въздуха, за да пламнат като кибрит.

Някои от задните стаи бяха станали съвсем необитаеми, вратите към терасите — готови да рухнат, бяха заковани с дъски. Тъй като по покрива не беше останало място, откъдето да не тече, на последния етаж се качвахме само в разгара на лятото — все едно отивахме на излет. При това, ако дъждът беше пороен, течеше и на втория етаж. В такива моменти нареждахме из спалните празни газени тенекии и легени.

По всичко личеше, че таваните са правени от различни архитекти, но са ги ремонтирали основно по едно и също време. Горкият собственик, явно човек с много пари и добри намерения, твърдо вярвал, че архитектурните недомислици могат да се оправят с ремонт. Накарал нови чираци да закърпят и боядисат продънените и течащи места на стария покрив, но след време, като разбрал, че напразно е тръгнал срещу природата, оставил всичко както си е било.

Широките дъски на дюшемето зееха така, че понякога, ако не успеехме бързо и ловко да настъпим изпуснато и търкалящо се десетаче или грошче на пода, то тутакси хлътваше в някоя пролука и безвъзвратно изчезваше. Една от ролите на тенекиите с вода из стаите и в салона беше да гасят и някоя случайно изтървана в тези процепи запалена цигара.

От опожарения ни конак оцеляха твърде малко вещи. А по-чупливите, в суматохата на пожара и при пренасянето им в бостана, бяха станали негодни за употреба. Особено гарнитурата с ореховите фотьойли, които изхвърлиха през прозорците на гостната от втория етаж направо в градината! Никакъв ремонт не можа да ги възстанови и цялата гарнитура си остана просто един дървен урод с натрошени части.

Защо след пожара моето семейство не се подслони в някоя свястна къща, ами си взе беля на главата? Според мен, защото цялото домочадие начело с баба ми вярваше в често повтаряното обяснение: „Човек трябва да си остане такъв, какъвто го е създал Аллах!“. За фамилията Коджабаш аристократизмът се изявяваше чрез конака и чрез чернокожата и черкезка прислуга. Смятам, че ако след пожара се бяхме нанесли в някоя нова къща, всички щяхме да се почувстваме унизени.

Останките от шарени и лъскави картини върху отлепения и провиснал от тавана линолеум, разнебитените прозорци, които през зимата се облепваха по края с платнени или хартиени ленти, а задухаше ли вятърът, дрънчаха като звънчета за кючек, витрините по стълбищата, закрити с мукава или с обикновени стъкла вместо изпочупените някогашни витражи, килерът, в който често не можеше да се намери нищо повече от глава лук в газена тенекия, малко фасул и ориз, въртящият се шкаф за храна между харема и мъжките помещения, чернокожите слуги, които духаха и разпалваха мангалите с купуваните ден за ден от бакалина въглища, бавачките, притиснали сутрин малките госпожици и господинчовци между коленете си, за да ги залисват с черкезки песни и приказки, докато им разресват косите с оцет, гостуващите с преспиване босоноги роднини от Анадола — всичко това в очите на хората изглеждаше като продължение на предишното величие.

Стожерите на фамилията бяха баба, по-голямата ми леля и вуйчо. С изключение на няколкото домашни помощници и бавачки, които също трябваше да се причислят към стожерите, останалите бяха цял полк едри и дребни дечурлига и различните за всеки ден — като в същински кервансарай, върволици от гости.

Съобщаваше се например: „С ваше разрешение вуйчо Рухи пристига да смени климата“. И един нисичък господин с рядка брада пристигаше заедно с няколко жени и деца, настаняваше се за седмица или за месец някъде в конака, после си заминаваше.

Друг ден пък се известяваше: „Рюстем паша ще мине на път от Манастър за Трабзон“. Пашата действително минаваше и оставяше семейството си да ни гостува за девет-десет дни. После се пръкваше новината, че черкезките чичовци са ходили в Хиджаз. По цяла седмица или десетина дни до стените на помещението за гости от мъжкото съсловие клечаха брадати старци с калпаци и ботуши.

Имаше един много особен съдия, покойният Расим ефенди, не знам какъв ни се падаше, но където и да отидеше, след шест месеца се връщаше с грейнало лице и живееше у нас, докато не поемеше ново съдийство. Спомням си добре — тези шест месеца бяха спазвани толкова точно, че ако съдията закъснееше съвсем малко, всички се притесняваха: „Няма ни звук, ни стон от Расим ефенди! Горкият, дано не му се е случило нещо лошо!“.

Една от приказките, които непрестанно се въртяха в устата на баба ми, беше: „Дано Аллах да не затвори нечия врата!“. Винаги посрещаше гостите ни с усмивка. Приемаше дори брадатите черкези и им говореше с часове, макар да не знаеха турски и като ги погледнеше в лицето, те си захапваха пръстите от срам.

Дали наистина баба ми се радваше на гостите? Или постъпваше така, защото го смяташе за човешки дълг на всеки домакин? Не знам. Само че към края на месеца, когато наличните й пари започваха да привършват, а уличните търговци се струпваха пред портата, тя губеше целия си аристократизъм и сърцераздирателно викаше с цяло гърло.

— Изгорях, за да храня просяците!

А ако по това време имаше гости, и те надаваха викове в един глад с няколкото баджъ и дадъ (както се крещи по време на сюнетите^[2], за да се заглушат писъците на момченцата), удряха длани една в друга, биеха се по коленете, вдигаха страшна олелия. Баба ми явно приемаше това преекспониране като правилно, защото дори големият ми вуйчо, поддръжник на Абдулхамид, от време на време искаше от нея пари. Така всичко се струпваше на нейната глава. Дали тя имаше някаква издръжка, месечен доход, скъпоценности, готови пари? Ако имаше подобно нещо, щеше да се яде до насита и нямаше всеки месец да настава олелия. Но със сигурност имаше няколко ренти, скъпоценности и солидна месечна издръжка. Мисля, че дори самата тя не знаеше с какви средства разполага. Защото, ако се съди по това, че непрекъснато сновеше до Кости сарафина и обратно, месечната й издръжка беше вече изчерпана. Най-големият дял от рентите и скъпоценностите бяха заложени, досещах се по непрестанното й влачене до заложните къщи, застрахователния фонд и банките. Ако трябваше да изкарат за продан всичко, което беше заложила, за нея, горката, сигурно щеше да остане малка сума дребни пари на ръка.

Наистина, работата не отиваше на добре. Обаче и баба ми, и големият ми вуйчо, който прекарваше цялото си време в четене на останалата от двореца „История на Наима“ и лекуваше въображаемите си болести с куп измислени от него лекарства, не виждаха това загъване. Или поне не толкова ясно, колкото чернокожите баджи от Африка или черкезките калфи от Кавказ.