Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (26)

I

Има моряци, които се завръщат от плаване в такава мизерия, че тя се е просмукала чак в костите им, дрехите им се разкапват от влага и мухъл. Земята, по която ходят, все още се люлее под краката им, като заспиват, бавно се издигат и потъват в леглата си нагоре и надолу, сякаш са върху гребена на бучаща в глъбините грамадна мъртва вълна.

След такива разходки се връщах у дома в Сюлеймание зашеметен горе-долу по същия начин, а потресът от това, които виждах и чувах, ме държеше напрегнат дълго време. В обятията на коя ли любима бих почувствал в такъв момент онзи покой, който получавах в своя домашен кът? Имах си любимото ъгълче върху големия креват срещу прозореца със строшените кепенци, който гледаше към Златния рог, към тепетата на Бейоглу, а в ясно време — към част от кубето на Сюлеймание и едното й минаре. Бях го застлал с няколко парчета кече, попаднали ми подръка миналата година, част от килим и една еленова кожа, която, макар и овехтяла, изглеждаше свежа като жива. В цветната ниша, вдълбана в стената до мен, имаше по една-две дреболийки, които си харесвах и исках постоянно да са ми подръка. Месуле баджъ имаше навика дори в дъждовно време всяка заран да полива хилавата асма и тя постепенно порасна и плъпна по стената на къщата и покрай прозорците към градината. Държах кепенците постоянно затворени, защото трудно се застояваха отворени и при най-малкото напъване гъбясалите от влагата им криле се разпадаха от тук от там на пепел. Това донякъде ми помагаше, защото зимно време вятърът в този район беше доста остър, а те го спираха, а през лятото, в прекалено горещите дни, поддържаха стаята хладна и здрачна. После — нас нямаше кой да ни гледа, тъй като покривите отпред слизаха стъпаловидно към Златния рог и по тях нямаше друго живо същество, освен няколко щъркела, така че тази закътана стая ми създаваше чувство на неописуемо усамотение и сигурност.

Когато не палех лампата, нощем през пролуките на кепенците по тавана и по стените се прокрадваха бледи зеленикави светлини. Нишка по нишка, те създаваха представата за течаща вода, в която се надигат вълни, която кипи и бушува, и дълго време пораждаха у мен страх от причуващото ми се ехо на плискаща се вода, долитащо от морето, там, долу, въпреки че това беше абсолютно невъзможно.

Дали идваха от морето, или от небето, или само от току-що не докрай нанесените влажни и хлъзгави бои по зейналите дъски на кепенците, в лунни нощи с озарени небеса тези светлинни нишки пораждаха у мен представата, че лежа в голяма тръстикова колиба. Ако човек може да се влюби в нещо друго освен в жена, онова, което изпитвах в тези толкова объркани за мен времена към тази стая и към този креват, не можеше да се нарече нищо друго, освен любов.

Сънят и будуването са два коренно различни свята. Аз обаче в някои нощни часове, прекарани в този креват, наистина не бях в състояние да кажа в кой от тях се намирам. Тялото ми беше капнало от умора, нямаше как да направи и най-малкото движение, всяка част от него поотделно спеше. Да, костенурката потъваше в сън. Обаче птицата, затворена под своята тежка и уродлива коруба, беше будна. От мястото, където се излягах на гръб върху една височка възглавница за стена, виждах по тавана отраженията на браздите от кипналата вода, рамките на двете големи табелки, окачени на стената отсреща, и лъскавите им надписи, огъня в печката през постоянно вдигнатия й капак. Буден бях, значи. Но в същото време сред тях постепенно затрептяваха някои от лицата, които бях срещал през деня — те говореха, смееха се и плачеха с гласовете си — безплътните създания от света на реалността бяха само сън. В такъв случай как да определя в кой от тези два свята се намирах сега?

Понякога под напора на вятъра вейките на асмата започваха да се блъскат в прозореца, печката леко боботеше. Безупречно ги следваше похъркването на Месуле баджъ, задрямала, както си седи, проточила лице към огъня. Привиденията ми шушукаха помежду си, неочаквано млъкваха и се спотайваха, също като деца, дочули отвън да се тропа. Дъските на кревата започваха от само себе си да проскърцват. Протягах олекналата си ръка и палех лампата в нишата.

Бях споменал, че в тази ниша държа дреболийки, които обичах да са ми подръка. Срам ме е да го кажа, но част от тях бяха книгите. Книги, които от време на време съм купувал на безценица от различни разпродажби или от наследници на покойници. Сред тях най си обичах една дебела книга — поема със сентенции.

Оправях възглавницата зад гърба си, поизтеглях се още малко нагоре и я разтварях на коленете си. Колко странна е тази поема за света и задгробния живот.

Каква книга само! Корените й бяха заровени в калта на земята, главата й — вдигната към небето, като слънчогледите. Не бих твърдял, че съм проумял сложната й мисъл, нито пък персийския й език. Не, никога. Аз не съм човек, който се срамува от просенето. Но не и за да искам нещо толкова възвишено! Да, няма да твърдя, че съм на „ти“ и с персийския, и с идеите на тази книга. Но в нея се разказва за малките хора с такъв похват и се показва такава висота в отричането на материалните блага, че не мога да си представя кой друг ще го разбере по-добре от мен.

Месуле баджъ сега вече не е съсухрената и окаяна повлекана на Тамашалък с изтънели от глад като на паяк крака. Облечена в червените си рокли, с везаните си чехли, с висящите на плетения й вълнен колан ключове, тя направо прилича на издокарана калфа в конак. Шета из къщата, пее си някакви песни, неясно какви, бъбри през прозорците със съседите, макар че не ми е много по сърце, и води нескончаеми пазарлъци с продавачите, които минават покрай вратата ни. С учудване забелязвам, че умее да накара всекиго да я уважава, както беше и в Тамашалък. Според мен е Божие провидение фактът, че такова падение, такъв бой и скубане на коси за залък хляб или за изпуснато на земята парченце сапун не са накърнили ни най-малко финеса и учтивостта й на дворцова калфа.

Започнах да забелязвам у Месуле баджъ и нещо ново — гласа й. По-рано имаше рязък и донякъде гъгнив глас. Постепенно той се бе избистрил и придобил някаква сладка игривост. Особено когато се радваше по детски на най-невероятни неща и през зъбите й, по-бели и от клавишите под лъскавия капак на пианото, зазвъняваше чуруликащ смях, тя развеселяваше и мен.

Но така или иначе, Месуле баджъ беше такава през деня. Заедно с настъпването на вечерта започваше да притъмнява и тя — лицето и се издължаваше, разстоянието между носа и устата й ставаше ужасно разтеглено, дори върху източения й на вид ръст лягаше кошмарно мълчание.

Вечер отношенията ни с Месуле баджъ прекъсваха. Вършеше си услугите към мен мълчаливо, не ме поглеждаше, не ми говореше. Ако я попитах нещо, ми отговаряше със стиснати устни и от приказката й не се разбираше абсолютно нищо.

Всъщност баджъ ми се сърдеше. В нейните очи аз бях един жесток човек, който не щеше да приюти в къщата си едно малко като птиченце дете, ами го изхвърляше на улицата. Знаех си, че за нищо на света няма да промени мнението си, и затова никога не й го натяквах. При това бе опасно да се човърка тази тема. Още помнех ужаса на онези дни, когато отделихме Исмаил от нея. Като го качихме с багажа му в колата на Талят, Месуле баджъ изскочи от къщи съвсем гола и тръгна да ляга пред колелата. По цели нощи закриваше лицето и очите си с неговите ризи и виеше до сутринта.

Сега не й се чуваше много-много гласът. Денем се укротяваше в кухнята, в градината, при входната врата. Но настанеше ли вечер, мъката я затискаше и у дома настъпваше тежко мълчание, от което, в интерес на истината, не се оплаквах.

Мястото на Месуле баджъ в зимните вечери беше край печката, до вратата. Дори когато нямаше голям студ, тази печка непременно трябваше да гори и капакът й да стои отворен. За да не угасне огънят, тя си имаше сухи трески от ситно нацепени сандъци за портокали. Сядаше със свити колене пред печката върху парче килим, обгръщаше краката си с ръце и дремеше така с часове.

Месуле баджъ си имаше и една нова любов — хилава и издължена котка арабска порода, която отдалече приличаше на нея. Веднъж един боклукчия — главата му беше изгоряла по време на някакво произшествие, а лицето му — с нагърчени една върху друга гънки кожа в някакъв кошмарен вид — хвърлил в боклукчийската си кола котенцата, които се родили в пресушеното корито на чешмата срещу нас. Месуле баджъ, като видяла от прозореца тази трагедия, изхвърчала боса на улицата и се разкрещяла, но той не искал да я чуе и ги закарал в морето. Баджъ, открила сходство между срамната сцена, която беше направила някога след колата на Исмаил, и тичането си подир боклукчийската кола, прибра този ден котката у дома и я направи, както се казва, своя посестрима в мъката.

Когато удължените им, сурови и подобни едно на друго лица се залепяха да гледат през прозореца към улицата, щом видеха да се задава боклукчията с обгорялата глава, Месуле се подаваше и редеше подире му молитви и клетви:

— И още по-грозен да те направи Аллах, дано да си останеш с маймунското лице!

В интерес на истината, котката въобще не изглеждаше загрижена за рожбите си. Беше същество с остра физиономия на престъпник, като невестулка. Обработваше състраданието на Месуле баджъ като подземно богатство и след като изядеше половината кухня, надвечер изпъваше още повече гърба си на дължина, свиваше уши и излизаше на разбойнически похождения из махалата; понякога се връщаше с рани от бой по краката и главата. Нощем обаче лежеше тихо и кротко край печката, в краката на Месуле баджъ. При това точно пред отворената врата на печката. Отражението на никога незагасващите пламъци лекичко разлюляваше удължените им лица, караше брадичките им да помръдват и се получаваше такава стройна хармония, която пораждаше у мен представата, че те двете си разказват една на друга нещо без начало и без край.

От време на време котката потрепваше, разтръскваше се, измъркваше нежно, променяше си позата. Месуле баджъ свързваше това пак със спомена за рожбичките й и въздишаше тежко-тежко, галеше я по главата, почесваше я и нареждаше:

— Не се тревожи, велик е Аллах! Аллах ще накаже оня с маймунското лице да се влачи като келява мечка!

Като че ли келявата мечка няма друга работа, освен да се влачи!…

Знам, част от тези думи на Месуле баджъ се отнасяха за мен. Но как можех да обясня на тази несретница, че не аз съм този, който го е изгонил от дома; напротив, той е, който ни остави и си отиде. Месуле баджъ няма да разбере с кого съм аз в тези нощи. Няма да разбере какво виждам, като се взирам по цели часове в текста на окачената отсреща табела:

Хиляда пъти до Каабе да идеш,

не струва колкото едно сърце

с любов най-земна ти да сгрееш…

Господи, как само го беше хвърлил в обятията ми този стих, в мига на най-голямото откровение помежду ни!

Как се радваше Исмаил, когато започна да долавя неговия смисъл, как забравяше безпомощната ни сръдня, когато очакваше още нещо от мен. Колко различен беше в такива моменти — с присвитите си очи на червени точици, сякаш гледаше към някаква ослепителна светлина, с тези нервно потрепващи ноздри на финия си нос.

Сега вече дойде ред да забравя срама си и да го кажа. От известно време понякога и аз чета книги. Ако се напрегна още малко, мога да кажа, че дори повече от средното ниво. Не знам дали да ви разкажа откъде се взе пък това. Началото бе положено в дните, когато започнах все по-добре и по-добре да кроя планове как да избягам някъде далече от Тамашалък.

В Измир имаше един окаян дядо Гани. Беше единственият човек, който говореше с мен. И по-преди ви казах, обичаха го и много го търсеха заради неговото сладкодумие. И една от причините беше, че много увлекателно разказваше приказки. Истински или измислени, какви ли не ги знаеше този човек. За всеки — според характера: легенди за духове и самодиви, за чудесата на светии, за любителите на клюките — злободневки срещу големците на града, пълни с тръни и камъни; за любителите на науката и изкуството — разкази, подобни на разказите за Страната на розите, примесени с четиристишия на персийски език. Един от тези разкази бях чул и аз. Един ирански шах, любител на науката и изкуството, излязъл на обиколка и ако не ме лъже паметта, се отбил в един град ли, паланка ли, наречена Рей. Дори босоногите деца по улицата със затворени очи и разширени ноздри декламирали Хафъз, декламирали Саади. Само че един дрипльо сред децата, с голяма глава и дълга брада — според дядо Гани приличал малко на мен, — чертичка да видел, смятал, че е стълб. Колкото щедри са благодеянията на великите ханове, толкова страшен е и гневът им. Шахът накарал хората си да го хванат, да свалят калпака от главата му и заповядал точно по средата на челото му да дамгосат с барут във вид на конска подкова: „Хар-и Рази“, тоест „Магарето на града“, или на паланката. Минали оттогава пет ли, шест ли години, нито много дълго, нито много късо време и шахът — любител на науката и изкуствата, пак минал през града ли, паланката ли Рей. Брадатият с моравата дамга на челото пак бил сред децата. Но, о, чудо! Сега той бил погълнал всички науки, от мюсюлманското право до алхимията, писател станал, поет. Декламирал стихове, тълкувал Корана, ударил на един дъх в земята като тесте от карти за игра всичките учени, които шахът разхождал със себе си за разкош. Каква била причината за това чудотворство? След като го дамгосали, в сърцето на този брадат човек пламнал странен огън: отначало целувал ръце и крака на този-онзи и се научил на четмо и писмо; сетне години наред работил денем и нощем. И то как само работил! Наистина, станал вече не „магарето на Рей“, а най-великият човек в Рей и може би в цял Иран. Ами сега, какво да прави шахът — любител на науката и изкуството? Нямало как да се изтрие издълбаната с игла и барут дамга. Нима трябвало да накара още веднъж да хванат горкия човек и като на овца да му смъкнат кожата от главата? Как тогава да поправи тази несправедливост? И шахът заповядал:

— Да дойдат при мен тия, дето правят дамгите!

Дошли тия, дето правели дамгите. Издълбали върху челото на брадатия още една буква и „Хар-и Рази“ станало „Фахр-и Рази“, което означавало „Човекът, с когото градът Рей ще се гордее“. Този човек бил прочутият ирански поет и тълкувател Хазрет-и Фахр-и Рази.

Дали е истина този разказ? Възможно е. Щом онзи малчуган, който вечер се просваше пред мен по корем в цял ръст да чете от край до край големите книги и да ме пита за строфите на персийски език, можа да ме дамгоса право в сърцето и ме навикна нощем да чета поеми, не трябва да изглежда невероятно и това, че един всесилен шах все пак е успял да изкара от необразования мъдрец един Фахр-и Рази.

Да, моята любов към четенето беше вдъхновена от този разказ. Когато четях книги, в съзнанието ми проблясваха някакви светлинки, усещах, че се раздвижат дребни мисли, които не приличаха на обичайните. Ще се озовем ли с него по-нататък пак така, един до друг, в нощ като тази? Не мисля. Надявах се. Представях си как, ако се случи нещо подобно, щях да споделя тези си мисли. Виждах как се променя погледът му пред новите неща, които чуваше от мен. Ето това беше моят детински блян, който ме подтикваше да чета поеми, като се събудя от време на време от унеса. Блянът да се покажа пред Исмаил променен, на новото ниво, което съм постигнал.

Годините значи не променят човека. Сега, с побеляла коса и брада, се старая да преповторя чрез поемата жалкия си опит от детските години с уд да завладея сърцето на едно момиче.

* * *

Горката Месуле, тя не ги знае тия работи. Не знае защо една нощ скочих изведнъж от кревата си, с риск да счупя още веднъж счупената си ръка.

Една вечер се върнах у дома болен и много уморен. На туй отгоре бушуваше и южният вятър. С отворената на коленете си поема, аз се намирах в едно от ония състояния, когато не знаех буден ли съм, или спя. Може би заради шума от непрестанното дрънкане на стъклата унасянето и събуждането ми преливаха едно в друго.

В този момент цялата ми стая си стоеше наяве с всички свои вещи — пред очите ми бяха табелките на стената, развяващото се от вятъра перде — и изведнъж насън ми се яви един още по-малък на вид Исмаил; покатери се на развяващото се перде, босите му крака се залюляха над празното пространство; щеше да падне. Ето тогава нададох непознат за мен вик и скочих; паднах на пода върху ръката си.