Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (30)

VI

Когато дойдох тук, махалата представляваше два реда малки и големи къщи покрай разбитите тротоари на тясната и криволичеща улица. Къщи от едно време, с олющени мазилки, с изпочупени тераси, с рухнали покриви, под които гълъбите си виеха гнезда; къщи от по-ново време, изградени с по-други намерения и желания, от тухли и камък, с различни прозорци, врати и тераси, но и те придобили мизерния и старчески вид на предишните; а между тях — мъртви пространства, опустошени от пожар или земетресение.

Дълго време тези два реда къщи си оставаха за мен същински картини — само с лице, без гръб и вътрешност, все едно спектакъл на карагьози. Денем — стена, с нанесен преди дълги години, излинял от слънцето, прахоляка и влагата, някогашен вече размазан акварел. Нощем — черни купчини с мъртвешки светлинки по прозорците, които сякаш връхлитат отсреща и отстрани.

През изминалите години аз виждах хората, които влизаха и излизаха от техните врати, и чувах гласовете им отвътре и отвън. Но те изобщо не представляваха интерес за мен, не проявявах никакво любопитство към съседите ни. Дори ги отбягвах от страх да не ме обезпокоят посред обгърналата ме отвред молитвена тишина на този дом, чиито прозорци дори държах винаги затворени.

Случи се обаче така, че с течение на времето тези картини и звуци взеха да се трупат и преплитат едни с други. Улицата започна да излиза от рамките на бездушната картина, а фонът й полека-лека взе да просветлява. И макар че не бях пристъпвал ничий праг нито веднъж и не бях любопитен дори за миг да надзърна през някоя открехната врата, сега ги познавах всичките отвътре: стаите, стълбищата, кухните и даже потайните им местенца. Като някой безплътен дух наблюдавах, без да искам, битието на хората в тях до най-съкровените им прояви.

Отсреща, на втория етаж в дървената къща с тясна фасада, от която асмата е проточила покрай срутената чешма към нашия дом един тънък клон, живееха баща и дъщеря. Бащата — учител. Може би той е човекът, когото моят Исмаил превъзнася до небесата. По слепоочията му косата е започнала да се прошарва, но няма повече от тридесет и пет, тридесет и шест години. Преди малко той готвеше нещо на примуса със запретнати ръкави на ризата си, после го изядоха заедно с дъщеря му — седемгодишно русоляво момиче, което непрекъснато се мотае в краката на баща си в междинното помещение, превърнато на кухня. Той си тананикаше тихичко някаква песен, пазеше се да не би покрай нейното старание да му помага да събори или да счупи нещо, от време на време спираше да си тананика и се опитваше да я разкара от главата си.

— Хайде, ти слагай масата! Нареди чиниите, измий вилиците, само недей да режеш хляба!

Когато всичко вече беше готово, правеше какви ли не номера само и само момиченцето да хапне повече от недотам вкусното, въпреки цялото му старание, ястие. Сетне си играеха заедно, най-накрая детето започваше да се прозява, но предлагаше на усмихнатия си баща още една игра — той никога не й отказваше, главичката му изведнъж клюмваше и то заспиваше.

Учителят пристъпваше на пръсти, отиваше на няколко пъти до кухнята да пренесе мръсните чинии от масата заедно с вилиците и ножовете. Внимаваше да не вдига много шум, докато събираше всичко накуп. Възрастната жена, която живее в залепената до нас къща, утре сутринта щеше да намине към тях и да измие всичко това.

Учителят беше научил малката си дъщеря да приготвя вечерята, да се облича и сресва. Но да мие мръсните чинии — не. По-точно той не можеше да преодолее отвращението, което изпитваше към тях.

Лампата сега вече не се местеше, щеше да си свети там, където е оставена, до късно след полунощ. Бащата вземаше момиченцето от канапето и го занасяше в леглото му, разсъбличаше го и му обличаше нощничката, докато беше в ръцете му, както го носеше, обръщайки го насам-натам. Едновременно с това се привеждаше, даже си слагаше и очилата, за да прегледа щателно детето. Намираше телцето му за хилаво, ушите и вратлето му — мръсни, ризката му — разпрана под мишницата, едното копче — скъсано. Както детето беше заспало, сянката, която падаше върху очните му ябълки и под ноздрите, придаваше на лицето му изпит и блед вид. Ами безцветните устни, които потрепваха, щом си поемеше по-дълбоко дъх! След очилата, бащата вземаше лампата и я приближаваше до детската главица. Игривите сенки, които тя хвърляше върху личицето, го правеха още по-безпомощно, още по-изпито и това нагнетяваше отчаянието му. Такова всъщност беше всяко дете, потънало в сън, след умората и вълненията по най-различни поводи през целия ден. Но то създаваше подобно впечатление само ако няма майка. Без да знам, без да съм видял, можех да се закълна, че това малко момиченце не беше гледано по друг начин и в присъствието на майка си, може би вратлето му дори да е било по-мръсно от сега, а личицето му — още по-изпито.

Странна работа! Майката беше една млада жена. Докато си беше вкъщи, тя или се смееше, или плачеше, или пееше, но най-много от всичко вдигаше скандали. Това беше Жената глас! Запееше ли, минувачите забавяха крачка по улицата, дори се поспираха. Но тя използваше този свой глас не толкова за песни, колкото за скандали с мъжа си. Лайтмотивът на всичките й крясъци беше: „Искам да живея; задушавам се в този затвор!“.

Пак без да съм видял, без да знам каквото и да е, аз можех да се закълна, че тя обичаше мъжа си, обичаше и детето си. Жена, която пее с такъв глас, не може поне в отделни моменти да не обича до лудост съпруга и детето си. Въпреки това обаче преди година ги беше напуснала.

Впоследствие в махалата се разчу: тя постигнала целта си, живеела си живота, за който бленувала. Солистка била на един състав от сазисти, който обикалял из различни краища; събуждала се посред бял ден, по обед, в някоя хотелска стая, ядяла донесените от отсрещната гостилница препечени до червено ястия, надвечер си гладела обшитите с мъниста и пулчета лъскави тоалети с една ютия с димящи въглища, дето трябвало да я размахва от време на време на прозореца; вечер пред огледалото до леглото чистела с памуче, натопено в одеколон, видимите места по ръцете, гърдите и шията си, понеже нямало къде да намери място и вода за миене; по метода на ваксаджиите мажела направо върху изкаляните места на обувките си боя и вакса и ги търкала, докато заблестят; после в казиното или на сцената в парка се усмихвала на изправения до нея циганин с цигулката, защото било опасно да поглежда навън и встрани и да се смее, и запявала. Като свършела песента, двамата се отдръпвали на разстояние един от друг и се покланяли на публиката, докато им ръкопляскали. После сред две плътни редици от обожатели по тъмната улица на казиното, отдясно с охранител, отляво с полицай, тя се връщала пак в хотела.

Макар че времето беше горещо, учителят завиваше момиченцето до брадичката и отново отиваше до масата. Нареждаше една върху друга няколко книги, за да не блести лампата в очите на детето, и разтваряше учебниците и тетрадките. Работеше, а може би и разсъждаваше върху онова, което караше Исмаил да казва: „Само да знаеш какъв човек — няма равен на себе си!“.

След малко чувах леко почукване по прозореца. Идваше от залепената до нашата къща, от дома на възрастната жена, която ходеше сутрин да мие чиниите на учителя. Върху улицата падаше ограден като в рамка правоъгълник от светлина и в него се движеше силуетът на жена, източен като върбова клонка. Дори да беше най-красивият женски силует, нищо не му пречеше да е източеният силует на моята Месуле баджъ. Но благодарение на онази вълшебна свръхсетивност, която годините заложиха в очите ми, в рамката на този четириъгълник аз различавах младо, закръглено женско лице. Лице, запазило детинското си изражение — като се засмееше, лъсваха две малки, черни като маслини очи, извити нагоре връхчета на устните и леко чипо носле. Никак не беше грозно. Ако косата не беше изрусена до сламена и ако изпъкналите навън устни не бяха наплескани с червена боя дотам, че да заприлича на бясна котка, току-що изяла своите котета, можеше да се определи и като красиво. Стоеше пред прозореца, притискаше уда до полуголите си гърди, подръпваше един-два пъти струните и запяваше от тихо по-тихо някаква песен. Усмихвах се в мрака. Така се усмихвах, че го забелязваше и учителят, вдигнал глава от книгите, заради тази постепенно усилваща се в нощната тишина песен. Той също гледаше към мен и се усмихваше. Говорех му, без дори да си мърдам устните, само с тази усмивка:

— Тези песни са все за теб.

— Нима е възможно да не се сети човек. Горката, иска с оцет да лови мухи.

— Мислех, че е лично мое откритие. Навремето и аз се опитвах с уд да омайвам някого.

— Решила е, че ще разпали любов в сърцето ми, като ми припомня песните на онази, която ни напусна. Освен това номерата й не се изчерпват само с музиката. От известно време не мога да накарам майка й да вземе пари от мен, а нали идва сутрин да измие чиниите, понякога и да измете стаята ни. От време на време вечер заварвам цветя у дома. Дъщеря ми казва, че ги е донесла „какичката отсреща“. Даже един ден я хванах тази какичка да си играе с дъщеря ми у нас. Направи се, че не ме е забелязала, и изведнъж закри разголените си гърди; засмя се и все едно засрамена, избяга навън; преди да слезе надолу, за миг се спря до стълбището и почака да я извикам.

— Значи сега тя ви зове със своя уд?

— Да, но аз нямам взимане даване с нея… Трябва да затворя прозореца.

— За бога, направете го бавно… Незабелязано… Уж случайно.

— Но защо?

— Защото е грехота да захлопнеш изведнъж прозореца под носа на човека, който пее песни за вас.

— Тя е свикнала… — усмихна се пак той.

И аз се усмихнах.

— Не знам какво мислите за тази женица. И на мен се е случвало да ми пропищят ушите от разни клюки: по цели дни изчезвала от дома си, лягала и ставала с отбор мъже, пияна се мотаела по казината…

— Е, тогава?

— Тогава… Пак ми е жал за тази несретница. Защото всичко е сведено дотам, че трябва да си хване мъж, и това е така от петнадесет години насам, тоест от шестнадесет-седемнадесетгодишна, откакто е останала без наскоро починалия си баща. Не се съмнявам, че даже ако днес срещне човека, някой честен човек, и той открито й каже: „Малка госпожице, имам малко пари. Да отидем с теб през деня на някое място, да се усамотим и да си поживеем на воля“, тя ще го изгони с викове и плач. Майка й — и тя е такава. Но кажеш ли й: „Засега да се сгодим с благословията на Аллах, а после, като се опознаем и като опитаме, пак с благословията на Аллах…“, веднага и тя, и майка й ще предадат фронта. Съгласни са и двете, без значение какъв е този, който прави предложението: дали е някой студент провинциалист с дебели подметки и панталони от сукно, протрити отпред, така че са заприличали на камилски колена, който й казва, че ще получи наследството на умиращия си възрастен чичо от не знам кой си далечен вилает, или е някой дребен чиновник на средна възраст, неугледен пияница, който й обяснява, че се е женил три пъти, но и трите пъти попадал на разточителни повлекани без морал, но все пак иска да опита за четвърти, или пък стар вълк, който й говори, че вече си е задомил децата и сега е дошъл неговият ред да си потърси една почтена жена… А целта и на двете е съпруг, нали?

Учителят ме слушаше още по-усмихнат. А аз продължавах:

— Защото и двете са невежи за това време. Знаят, че предишните норми за женене са променени, и сега възприемат това като новост. Ако някой мъж е качил дъщерята на автомобила си и е запрашил нанякъде, майката се засмива до уши, възкликва: „Това е моят зет!“ — и допълва: „Какво да се прави, такъв бил обичаят на сегашното време. Всеки го прави!“. След седмица, месец или повече, когато авантюрата приключи от само себе си с позор, даже много често и без него, и майката, и дъщерята със същия наивитет заявяват: „Годеникът ни и този път излезе безчестен човек!“. А що се отнася до щетите, нанесени през това време — седмица, месец или повече — е, това е Божа работа. Какво ли не му се случва на човек!? Аллах да пази човека от злото на невежите!…

Значи тази нещастница щеше да прекара целия си живот в обятията на евтинджийски тарикати, но нито тя, нито майка й щяха някога да го разберат.