Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miskinler Tekkesi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Решат Нури

Заглавие: Гнездото на окаяните

Преводач: Хубавинка Филипова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: турски

Издание: първо

Издател: „Слънце“

Година на издаване: 2014

Печатница: Пресинвест

Редактор: Лиляна Карагьозова

Рецензент: Розия Самуилова

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-203-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5548

История

  1. — Добавяне

X

Когато се озове сред толкова многолюдна компания, човек придобива странни представи. Струва му се, че цялото това гъмжило се е събрало с цел всеки да огледа сам себе си, като се започне от гънката на вратовръзката, дето все не може да се изпъне, та се стигне до излъсканите шевове на панталона, да потърси всичките си явни и скрити срамотии, да се зачуди накъде да пристъпи и къде да си скрие ръцете. В този момент всеки един от хората, които участват в това гъмжило, е толкова загрижен да мисли кой от недостатъците си да потули, през кой крачол ще изскочи дупката на чорапа, през кой ръкав на сакото ще се покаже навитият навътре ръкав на мръсната му риза, че въобще не му минава и през ум да погледне към другите; и въобще не му е ясно, че голяма част от тези хора се смеят и подхвърлят шеги на висок глас само и само да потиснат кой знае какъв свой страх и срам.

Да, в такова голямо общество кой е в състояние да забележи когото и да е! Тъй като някак си аз бях успял да разгадая тази му закономерност, обикалях из Истанбул от край до край наистина като из свое собствено имение. Където и да застанех, щом хвърлех поглед наоколо, навсякъде пред мен и във всички посоки имаше пътища. Ако Конституцията не беше променила естествения ход на живота ми, аз щях да познавам само един от тях: цял живот, всеки Божи ден, щях да отивам и да се връщам от една и съща канцелария по калдъръма, всеки един от чиито камъни щеше да ми бъде до болка познат. Но щом като веднъж кривнах встрани от този път, всичко се промени. В това тромаво и сакато тяло на костенурка, което се противеше на всяко движение, като че ли то го изтезаваше, нахлу сякаш духът на волна прелетна птица. Всеки ден си вземах шапката и без да питам някого, нито пък себе си, бродех по някои от тези пътища, без изобщо да бързам, обикалях колкото си исках и където поисках из всякакви природни кътчета, където човек може да си почине.

Наистина, каква природа има този Истанбул!

По време на изгнанието си бях видял Черно море, по време на войниклъка, в зависимост от това, къде ме завличаше вълната — част от Долна Анадола и Сирия. Спомените, които са ми останали от тях, са мъгляви и объркани като възпоминание за присънил се само веднъж сън. Но в замяна на това ароматите и звуците са заседнали у мен толкова дълбоко, че никога няма да изчезнат оттам. Когато на морския бряг на Босфора, или дори в Златния рог, неколцина рибари се карат и пеят песни, докато бързо и сръчно ремонтират някоя изтеглена на брега лодка, аз притварям очи и с довеяния от вятъра мирис на катран бродя по Черно море. Пренасям се сред арабските гласове и аромати в Тахтакале; в някои махали по-нагоре, към Вефа, се преобразявам в скитащ дервиш, тръгнал да обикаля света с дългата си тояга в ръка.

За странстващия просяк, който не е свързан с една и съща махала или с един и същи уличен ъгъл, учрежденията не са единствените места за определен ден, за конкретен сезон. За скитника, който добре си познава занаята, неизчерпаема рудна жилка са градините и портите на болниците в дните за посещения, чакалните за пътници на гарите и пристанищата, всъщност всички места, където хората, довени от различни ветрове, кипят, стенат и преливат като море. В неизбежността на милостинята може да повярва някой опериран пациент, посрещан на пътник или пък изпращач, някой, който е вкарал детето си на изпит; може да повярва дори някой, който няма откъде да очаква нищо. Но все пак в такива моменти, според човека, се получава царска милостиня. Ако някой възрастен баща, понесъл с две ръце като същински свитък със светини новороденото си дете от болницата към колата, види насреща си миловиден скитник да споделя радостта му, дали би могъл да го наругае и да го подмине? От друга гледна точка, радостта придава на човека по-голяма смелост и от мъката. Твърдя го от собствен опит: много пъти парите, които съм вземал по годежи, сватби и увеселителни заведения са превишавали неколкократно спечелените от мен по болниците и гробищата. Трябва да ви разкажа един много важен за мен случай, едва ли не уникално събитие.

Бях си създал навика всяка година, дойдеше ли лятото, да се подготвям за най-голямото от моите странствания. Сбогувах се с Месуле баджъ, все едно че тръгвах на хаджилък, и заминавах за десет-двадесет дни в Бурса или Ялова. Отивах на балнеолечение с топла минерална вода поради някои мои страдания, останали от тежкото ми боледуване. На връщане обаче виждах, че печалбите ми са много по-големи от изхарчените пари. Този път се връщах от Ялова. Беше през нощта, духаше остър и студен вятър, затова на палубата нямаше жива душа. Единствено на потъналия в мрак нос на парахода — там, където върху гемиите от моето детство лежеше по корем, с наведена към морето глава русалка — стояха една девойка и един младеж. А и аз — малко по-назад, седнал върху купчина корабни въжета под мачтата…

Мъжът беше наметнал сакото си върху роклята на момичето, толкова тънка, че когато духнеше вятърът и я развееше, през нея се виждаха нощните светлини. Носът на кораба непрекъснато се издигаше и спускаше, от време на време в него се разбиваше някоя вълна, за миг двамата изчезваха в облак от водни пръски и пак се появяваха, но и през ум не им минаваше да се махнат оттам. Косите на момичето се развяваха, то се беше прилепило към перилата отпред, младежът я държеше през кръста и за ръцете. Животът им се намираше в такъв решителен момент, че дори когато попадаха под напора на водата, те не викаха, не се разсмиваха. Тези деца или се бяха сгодили същия този ден, или им се беше случило нещо необикновено… Не мога да си представя която и да е любов да издържи и две нощи подред на такава сериозност. Постепенно усилващият се вятър и студът, от една страна, а от друга, страхът тези деца да не се притеснят от присъствието на един непознат човек, ме накараха да стана и да си тръгна. Мъчех се да се надигна от купчината въжета. Но параходът се кандилкаше насам-натам и това не беше така лесно. Първо си изпуснах бастуна, сетне, докато се опитвах да го взема, вятърът грабна и издуха каскета ми право в краката им. Добре, че младежът беше като живак. Хвана каскета и ми го донесе. Не щеш ли, подир него се приближи и момичето. И косите й, и роклята й вече не се развяваха, бяха мокри, прилепнали плътно към главата и тялото й. Някакъв фенер я осветяваше отзад и едва можехме да се видим. Лицата ни помръкваха едновременно. В този миг по напрегнатото лице на това момиче, изгарящо от някакъв странен огън, долових голяма нежност към мен. В ръцете си държеше изяден до половината шоколад. С невинността на малко детенце тя се усмихна и ми го подаде, но в миг се усети каква детинщина върши и си дръпна ръката назад. Разсмяхме се, в това число и аз. Тогава младежът бръкна в наметнатото върху плещите на момичето сако и ми подаде някаква хартия. Наведох се да я взема. Този път, след кратко колебание, момичето ми отправи поглед и с усмивка, която красноречиво показваше желанието й да направи нещо мило за мен, бръкна в същия джоб. Втора банкнота от една лира — този път от нея. Тя беше бръкнала в джоба на любимия си за първи път. Какво ли щеше да породи по-нататък този неин жест? Сега обаче мигът беше толкова мил, толкова силно ги караше да почувстват близостта си, че за да не целуне любимата си пред мен, младежът стисна ръката си, за да овладее треперенето й, и бръкна още веднъж в същия джоб за трета лира. Тези три лири за тях бяха много пари. Разбрах го по вида им, когато ги зърнах отблизо.

Някога бях срещнал една бедна старица, която от радост раздаваше на децата десетачета. Една лятна вечер един-двама търгаши, които приличаха на моите предишни директори от „Нур-и Ирфан“, бяха устроили в обществена градина празник по случай сюнет. Жената, за която говоря, беше баба на едно от бедните деца, на които беше направен сюнет. Собствениците на помпозния празник продаваха билети от по две лири на хората, които се стичаха като от улук към окичения със знамена вход, към постланите килими и украсените с цветя маси. Така и не искаха да чуят жената, която от дълго време им викаше:

— Аз съм бабата на Мустафа. Като обрязваха чедото ми, то уплаши ли се, припадна ли? Поне веднъж ми го покажете на леглото, отдалече, и пак ще се махна!

От време на време тя се опитваше да се промъкне сред тълпата, но я хващаха за ръката и я изхвърляха навън. Но най-сетне успяха да изнамерят място за бабата в края на една срутена тераса по улицата край градината. През една голяма дупка от чеп в дъската на оградата женицата можеше прекрасно да вижда своя Мустафа, легнал на едно лъскаво легло заедно с две свои другарчета от махалата. Детето беше добре. Със синьото таке на главата, то надуваше и писукаше с дадения в ръцете му свиркащ балон, а бабата ту се смееше, ту плачеше, викаше с подобаващ за още по-голям празник глас децата край себе си и им раздаваше милостиня — по десетаче, по десетаче. Не е шега работа: бабата изживяваше своето щастие през дупката от един чеп!

Да, и щастливият човек е с толкова широки пръсти към бедняка, колкото и нещастният — щедър е. За нас най-страшното нещо, истински мъртъв сезон, е времето, когато сърцата започнат да пулсират с ритъма на машина — равномерно и ритмично. Няма чак толкова голяма разлика между скръбта и радостта. Важното е да се наруши това ужасно равновесие и везната да започне да се мята надясно-наляво в пълен хаос.